Дъжд [ ItaSaku ]

Go down

Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 09:45

БЕЛЕЖКА:
Фикът не е мой!!!

***** *****
- Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Итачи?
Въпросът на Кисаме увисна във въздуха и мина доста дълго време преди Итачи да отговори:
- Да. Не знам още колко пъти да ти отговарям на един и същ въпрос... Не ти ли писна да го повтаряш?
Кисаме не отговори. Продължиха да вървят по калния път. Дъждът се стичаше по шапките им, а звънчетата се поклащаха при всяка стъпка. " Всъщност не съм убеден в това,което правя " - каза си Итачи - " Но пък си струва да се опита! " Чувстваше се самотен по този път, по който сам избра да върви. Задаваше си въпроса дали е сбъркал, терзаеше се от угризения и болка, а на всичкото отгоре нямаше време... Саске! Едно име. Братът, който отхвърли, за да защити и да го направи по-силен. Решенията, които беше взел и които водеха към гибелта му. Селото, заради което пожертва клана си... Дали всичко това накрая щеше да осмисли пътя му?! Дали всяка жертва си заслужаваше?! Въпроси, които го караха да се чувства също толкова слаб, колкото и този, с който го мъчеше Кисаме, откакто бяха тръгнали към Коноха.
- Нека да повторим... - прекъсна мислите му Кисаме. - Обещавам,че ще е за последен път!
- Какво точно те безпокои?
- Да видим... - Кисаме помълча малко. - Като за начало Пейн. Още недоумявам как изобщо се съгласи с налудничавия ти план! Не е сега времето да хванем Джинчуурикито на Кюби, най-малкото защото още не сме хванали другите зверове. Знаеш по-добре от мен, че са минали три години, откакто го видяхме. Знаеш, че го учи един от Великите Санини и той няма да е дете, което така лесно ще се предаде на нас...
- А също знам, че имам единственото нещо, което може да контролира Кюби... - прекъсна го Итачи. Дъждът се просмукваше в дрехите му, но той не усещаше студа. Очите му бяха насочени напред към плана, който умело беше скрил от Пейн и сега се налагаше да го скрие и от Кисаме. Отвличането на Джинчуурикито беше само началото, повода... причината беше известна единствено на Итачи. Настроението му се повдигна и една лека усмивка заигра по устните му.
- Говориш за Шарингана си... - продължи Кисаме - Ммм, да. Няма лошо в това да си уверен. Но защо сега? Защо не след като заловим останалите?
Здрачът се сгъстяваше. Небето просветваше на изток. По пътя локвите се превръщаха в река, която не забавяше крачките им.
- Защото сега това ще доведе смут в Коноха. Силите на Великите страни се крепят на това, че всяка една от тях притежава Биджуу. Коноха е най-силната из между другите и следователно вземането на Кюби сега, ще я дестабилизира и ще я направи уязвима. Нека не се лъжем, че една от силите на Коноха е именно Кюби. Другите страни няма да се поколе*аят да нападнат. Знаеш, че Страната на Камъка има огромни амбиции, които се спират единствено от силата на Деветоопашатото Биджуу и Коноха. Войната е неизбежна. А в такава обстановка,лесно можем да заловим и другите зверове. - Итачи спря, ослушвайки се. Наведе на една страна главата си, после обиколи с поглед дърветата. Кисаме се извърна към него и също спря.Червените очи на Итачи проблеснаха за миг в здрачината на отиващия ден. От близкият храст изскочи зайче, което с дълги подскоци, прекоси калния път и се шмугна в гората. Итачи придърпа шапката над очите си и тръгна напред последван от Кисаме. - Прост план и проста задача...
- Защо си мисля, че не е само това? - изрази на глас съмненията си Кисаме.
Итачи вдигна безразлично рамене.
- Това е лично твой проблем. Щом искаш да е по-сложен, никой не те спира да мислиш, че е...
- Не, не... не исках да те обидя, като намекна, че целиш нещо друго. - Кисаме тръгна напред, ускорявайки крачка. - Тогава да го направим по-бързо. Дъждът няма скоро да спре, което пък ни дава предимство да се промъкнем в селото необезпокоявано. -усмивката в гласа му беше саркастична. - Все пак едва ли ще видим други двама идиоти по улиците през нощта в такова време.


***** *****

Итачи се облегна на стената на сградата, търсейки заслон от поройния дъжд. Очите му се устремиха към светлия квадрат на отсрещнатия блок. Беше вече минало полунощ и той се надяваше момчето да спи. Така по-лесно щяха да го изненадат. Вместо това единствената светлина идваше от прозореца на неговата стая. Момчето не спеше. Но и имаше вероятност просто да е заспал на светната лампа.
- Какво ще правим сега? - Кисаме остана под дъжда и извърна поглед към Итачи. - Трябва да го направим бързо, чисто и без много шум... Да тръгнем веднага и да имаме преднина пред ловците, които несъмнено ще тръгнат по петите ни...
- Влизаме. - отсече кратко Итачи и се оттласна от стената.
Преминаха улицата и влязоха в тъмния вход на блока. Стълбите към втория етаж скърцаха под тежестта им. Но нищо друго не наруши тишината. Когато стигнаха вратата на стаята, Итачи кимна на Кисаме, който извади меча Самехада и я насече само с два удара. Итачи се плъзна вътре и трескаво огледа малкото помещение. Очите му се разшириха, долавяйки движение и се отдръпна леко, миг преди юмрука да се стовари на главата му. " Каква чакра! " - помисли си удивено той, виждайки я със Шарингана си... и в следващия момент разбра, че това изобщо не бе Кюби. Лицето на нападателя му бе сладко и овално, с бяла кожа и огромни зелени очи... " Момиче! " Стената зад него експлодира, пръсната на хиляди парчета от силата на нейната чакра в свитата й ръка. Тя се завъртя по оста си и се опита да нанесе силен ритник в гръдния му кош, който той с лекота блокира. Лицето й беше близо до неговото и той прочете в очите й ужас. Протегна ръка и сграбчи гърлото й, вдигайки я като парцалена кукла във въздуха. Пръстите й се вкопчиха в неговите. Опитваше да разхлаби хватката му безуспешно. Краката й ритаха във въздуха. Той я стисна още повече и я блъсна в стената на коридора. От гърлото й излезе стон, но това даде ефект, защото тя просто се отпусна и очите й се затвориха.
- Сбъркахме ли стаята? Не е ли това жилището на Джинчуурикито? -гневно запита Итачи.
Кисаме влезе вътре без да бърза и се огледа. Видя снимка в рамка на нощното шкафче и се приближи към нея. После я показа на Итачи.
- Това е стаята му...- той погледна към давещото се момиче и кимна с брадичка към нея. - Тя е просто от екипа му. Казва се...- Кисаме обърна снимката. - ...Харуно Сакура.
Итачи се взря в нея и отхлаби хватката си. Гърдите й се повдигнаха тежко. Тя си пое жадно дъх и очите й се избистриха. Той хвана ръцете й и ги прикова отстрани до главата й. Постави крак между бедрата й и я затисна с тяло към стената. Очите на Сакура се разшириха, усещайки влагата, която се просмукваше от него, а също и тялото му, твърдо и солидно. Тя затаи дъх и прикова погледа си в неговия.
- Ако изпищиш, заклевам се, ще те убия ! - изрече бавно Итачи.
Сакура кимна колебливо.
- Какво искате? - овладяно попита тя.
- Къде е Джинчуурикито на Кюби?
Тя погледна в очите на Саске...Не, не беше Саске! Беше брат му, един убиец, един изменник, престъпник от клас S. Отвращението й я накара да изплюе отговора си в лицето му:
- На мисия.
- А ти какво правиш в неговото жилище? - Итачи я фокусираше със спокойствие, което кой знае защо я вбеси още повече. Сакура се помъчи да се отдръпне от тялото му, което толкова неблагопристойно я притискаше към стената. В резултат, на което Итачи я притисна още по-силно, бедрото му се потърка между краката й, а гърдите му почти смазаха нейните. Лицето му се приближи още повече и той изръмжа:
- Не мърдай!
Тя си пое остро дъх, впила поглед в неговия Шаринган.
- Цунаде-сама ме помоли да взема един свитък от стаята му... - изшептя тя.
- Какво ще правим сега, Итачи?- намеси се Кисаме.
Итачи извърна поглед към него. И дума не можеше да става той да остави това момиче и да си тръгне. Петата Хокаге щеше веднага да предприеме мерки, щяха да засилят охраната, щяха да бъдат предпазливи... " Мамка му! " -изпсува ядно той. Значи оставаше да я убие. Или... Той погледна право в тези зелени, преливащи от презрение очи, устните, които трепереха и гордостта, която струеше от всяка нейна клетка на тялото й, макар да беше притисната до стената от мъж, който бе два пъти по-голям от нея и който би могъл да я нарани. Бяха очи, пълни с укор и обида, но не и със страх... Това го заинтригува, развълнува... Усмивката, която отправи към нея, беше крива.
- Ще вземем нея!

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 09:46

***** *****

По пътя обратно към Амегакуре Кисаме мълчеше и в тази тишина Итачи почти виждаше силното му безпокойство при промяната на плана. Не че и той не чувстваше това безпокойство, но се стараеше да го изолира. Рискът си струваше и всеки път като погледнеше към нея, увереността му нарастваше. Кисаме беше почти изсмукал цялата й чакра и сега момичето висеше на меча му, безсилна дори да отвори очи. Дъждът беше намалял и небето започваше да се избистря. Крачките им бяха забързани, увеличавайки разстоянието между тях и Коноха. Въпреки, че тя беше предизвикала излишен шум с разбиването на стената в жилището на Джинчуурикито, никой не забеляза присъствието им и бягството им веднага след това. Итачи подозираше, че Цунаде първа щеше да усети отсъствието на момичето,а това щеше да помогне в осъществяването на плана му. Малката беше просто стръв, която евентуално щеше да привлече другите към себе си. И в крайна сметка, въпреки че имаше малки изменения накрая, плана си вървеше добре.
Той спря за момент, когато усети остра болка в гърдите си и притисна отворена длан към тях, в опит да заглуши пристъпа на кашлица, който го обхвана веднага. Пое на няколко пъти дълбоко дъх и ускори крачка, за да настигне Кисаме. Нинджата беше спрял и го наблюдаваше любопитно.
- Какво ти стана, Итачи ? - за първи път, откакто напуснаха Коноха, наруши мълчанието Кисаме.
- Нищо... Просто се задавих.
Кисаме продължи напред.
- Не искам да те безпокоя, но от известно време усещам нечие друго присъствие. Някой идва да ни посрещне.
Итачи кимна.
- Прав си. И аз го усещам. Повече се притеснявам за заплаха от Коноха, но предполагам още не са усетили липсата й.
Из зад короните на дърветата бавно се промъкваха късчета небе, което изсветляваше. Облаците, уплашени сякаш от дрезгавата светлина на утрото, се разкъсваха. Гората се събуждаше за живот. Последните капки дъжд се оттичаха от листата на дърветата. Силен повей на вятъра и Тоби се материализира до Итачи, който продължи да върви, сякаш не бе забелязал присъствието му.
- Здравей, Тоби! - поздрави Кисаме.
- Помислих си, че може би имате нужда от помощ, след като Кюби е с вас, но... - Тоби направи пауза. - И сам мога да видя,че това не е Кюби! Какво стана?
Итачи продължи да върви, нахлупвайки шапката над очите си. Дрехите бяха залепнали по тялото му, а мокрото палто още повече забавяше движенията му. " Като стигна базата на Акатски, задължително ще си взема един душ. " - каза си той наум, а на глас допълни:
- Нямаше го...Вместо това попаднахме на нея. Нямах избор освен да я взема със себе си.
Тоби сграбчи ръкава му и го принуди да спре. Обърна се към Кисаме и каза:
- Върви. Ние ще те настигнем.
Кисаме вдигна рамене и продължи. След като се изгуби зад завоя, Тоби махна шапката на Итачи.
- Нямаш полза от нея. Сбъркал си като я взе. След като ви е видяла,че нападате и търсите Джинчуурикито на Кюби, единственото решение е било, да я убиете без да оставяте следи,които да водят към Акатски. Кажи ми, Итачи... - Тоби сграбчи брадичката му, когато той се опита извърне поглед от маската му. - Кажи ми защо ти е притрябвала?
Итачи го изгледа отегчено и го отблъсна от себе си.
- Джинчуурикито ще я последва. Убеден съм,че той е привързан към нея и няма да иска да й се случи нищо лошо.
- А Саске? - изръмжа Тоби . - Всичко е заради малкото копеленце, което така ревностно защитаваш, нали ?
Итачи не отговори веднага. Наведе да си вземе шапката,която Тоби беше хвърлил на земята и забеляза,че е цялата в кал. Устните му се свиха.
- Не мисля,че съм длъжен да ти отговарям. Но предвид обстоятелствата,ще го направя. Не, не е заради Сасуке.И не, не смятам, че решението ми да взема момичето е влязло в разрез с интересите на Акатски, ако това те безпокои. Както казах Джинчуурикито ще я последва. Това би трябвало да те радва. Така вместо да си губим времето да го търсим, Кюби сам ще дойде при нас. - Итачи му обърна гръб и тръгна по пътя. - Надявам се Кисаме да не е изгубил търпение да ни чака!
- Личните ти цели не ме засягат всъщност, но ти ги поставяш над организацията. - Тоби го последва. - Действията ти губят логика, усложняват положението... Ако не искаш да я убиваш, аз ще го направя.
- Няма нужда. Ще се погрижа за нея. Докато е в Амегакуре, тя ще е под мое наблюдение. Изобщо няма да усетиш присъствието й. Гарантирам ти!
- Щом е така, добре! - даде неохотно съгласието си Тоби. - Но усетя ли,че тя ни застрашава по някакъв начин, ще я убия пред очите ти без да се двоумя като теб, нито да чувствам някакви угризения, с които ти явно си препълнен. В твой интерес е да я дресираш и да й кажеш какво се очаква от нея.

***** *****

" Никога не съм се чувствала толкова слаба, толкова безсилна... " Тя чувстваше всяка част от тялото си тежка и неподвижна. Клепачите й потрепнаха в опит да отвори очите си, но и това движение й костваше много сила, каквато тя не явно не притежаваше. "Будна съм. " - каза си Сакура. Спомените й нахлуха в същия момент, в който осъзна този факт. Те нападнаха като си мислеха, че в стаята ще открият Наруто. Вместо това попаднаха на нея. Мислеше си, че ще ги изненада с атаката си, вместо това им даде шанс да я хванат и да вземат всичката й сила. Колко глупаво от нейна страна! " Защо не избяга, Сакура?! Как можа да се подведеш така?! " Укорите й към самата себе си изобщо не й помагаха. Тя притвори очи, изненадана да види сумрака пред себе си. Легло. И някакъв монотонен звук. Тя подуши въздуха - не миришеше на лошо. Дали не си беше вкъщи? В леглото си? С малкото си останали сили тя се надигна от възглавницата и седна. Брадичката й се подпря на гърдите и първото което видя в сумрака беше сутиена й. "Наистина съм си у дома. " - без връзка си помисли тя. - " В леглото съм си. Сънувала съм! " Тя въздъхна тежко. Вдигна глава и бавно осъзна, че не е сън . Не, не беше нейната стая, нито беше в леглото си... Единствената светлина идваше от прозореца, по който се стичаше дъжд на вадички. Монотонният звук е бил просто тропането на дъжда по стъклото. Ъглите на помещението тънеха в мрак и единственото, което видя беше проста дървена маса с два стола и библиотека, покриваща едната стена . До носа й достигна лютив дим, но тя не му обърна внимание. Облегна се на таблата на леглото и повдигна одеялото. Беше гола... Само по сутиен и боксерки. " Къ-къде са ми дрехите?... "
- Съблякох те, защото дрехите ти бяха мокри. - Сакура застина, а след това бавно обърна глава към гласа му. Широко отворените й очи видяха силуета му. Той беше седнал на стол до масата. В ръката му припламна огън. Цигара. Стана от стола и се подпря на перваза на прозореца с лице към нея. - Бельото ти също беше мокро, но предполагах , че ще се притесниш много, ако се събудеше и разбереше, че си гола. За това не го свалих от тялото ти.
- Ти... - тя усети как цялото й лице пламва от срам. - Ти...възползва ли се от мен?
Итачи повдигна вежди развеселено. Тя опипа с една ръка гърдите си, докато другата държеше одеялото до брадичката си. След това плъзна длан под боксерките си.
- Не. - усмивката му я разгневи. - Няма нужда да проверяваш. Все още си девствена.
Тя извърна поглед от ироничните му очи.
- Сбърка като ме отвлече. - изрече сухо Сакура. - Наруто не е толкова глупав, че да тръгне след мене.
- Хм, да...Говориш за Джинчуурикито, естествено. - Итачи затъкна цигарата между устните си и тръгна към нея. Сакура притисна гръб назад, сякаш се опитваше да избяга от него. Най-малкото, което би могла да направи в неизгодна позиция като нейната. Той седна на леглото до нея и наклони глава. Черните му очи, сякаш й се смееха. - А какво мислиш за Саске? Няма ли да поиска да те спаси, като разбере,че си в моите ръце?
Лицето й се изкриви в сардонична гримаса. Тя се засмя, сякаш той й каза нещо смешно.
- Саске ли? Не! Дори и да дойде при теб, няма да е заради мен или желанието да ме спаси. Той никога не е мислил за друг, освен единствено и само за себе си. Ако цялата работа в моето отвличане е да примамиш Наруто или Саске... тук, смятай, че вече си се провалил. А... къде съм, ако смея да попитам?
- В базата на Акатски. - отговори й Итачи. - И смятам да те задържа известно време. Така сама ще се убедиш, че не си толкова безлична за колкото се мислиш. И двамата ще дойдат да те търсят. И двамата ще срещнат мен. Все пак... - той протегна ръка към нея и погали с палец долната й устна. Сакура рязко си пое дъх. - Все пак познавам брат си. Ако аз бях на негово място, щях да преследвам негодника дръзнал да те отвлече... Ако аз бях на негово място, нямаше да позволя някой друг да те докосва... Мое черешово цветче, и двамата ще дойдат да те спасят!
Сакура отметна глава назад, избягвайки пръстите му .
- Не ме докосвай! - изсъска гневно тя . -Отвращавам се от теб. Ти си престъпник, избил си собствения си клан, оставил си брат си сам, присъединил си се към тази долна шайка избягали нинджи... Ти... Ти... Никога не ме докосвай!
Итачи отдръпна ръката си. Той си всмукна дълбоко от цигарата и се облегна на таблата на леглото, кръстосвайки крака. Очите му се впиха в нея и искрящите зелени ириси, които сякаш прогаряха дупка в кожата на лицето му. Чертите му се вкамениха и той въздъхна дълбоко.
- Е, да, права си! Аз избих Учиха... Но не смятам,че ти си тази, която трябва да ме съди!
- Далеч съм от мисълта да те съдя, ненормално копеле такова! Знам,че това си е чиста загуба на време.
Той се усмихна. Тя все повече и повече го заинтригуваше. Беше нещо живо и пламтящо, което го караше да... Преди да влезе да се къпе, беше я съблякъл наслаждавайки се на женствените й форми, на бялата хладна кожа, на силата, която се излъчваше от оформените й мускули... Тя беше мека и нежна там, където той беше твърд и груб. Дали се беше възползвал? Не. Не и в онзи смисъл, в който тя влагаше тревогите си. Беше плъзнал длани по меките, пълни гърди под сутиена и беше очарован от това как те паснаха идеално в шепите му. Беше задържал пръсти от вътрешната страна на бедрата й, а със Шарингана си видя, че той е първия, който я докосва толкова интимно. Това му донесе и радост, и болка.
Сакура се размърда притеснено, учудена от внезапното му мълчание. В лицето му имаше нещо меко и това й даде сили да прошепне:
- Моля те, Итачи ! - произнасянето на името му го накара да се втренчи в нея и да избута настрани желанието си. - Пусни ме! Аз... Аз няма да кажа, че съм била отвлечена. Няма да спомена нито теб, нито Акатски.Давам думата си!
Цигарата му догаряше. Той всмукна дълбоко преди да я хвърли на земята. Стана от леглото и я смачка с крак.
- Не. Никъде няма да ходиш. Оставаш при мен. - резкият му глас нямаше нищо общо със замечтания израз на лицето му и тя се скова. - Ако не искаш всеки път да викам Кисаме, за да взима част от чакрата ти, ти предлагам да бъдеш послушна и да не правиш опити за бягство. Така поне ще се движиш свободно из стаята и няма да си прикована към леглото от безсилие. Това е моята стая и тя е запечатана с бариера, която само аз мога да преминавам. Единственият начин да преодолееш тази бариера е да ме убиеш. А мога да те уверя, че това трудно ще стане. - Итачи тръгна към вратата, хвърляйки й развеселен поглед.
Сакура дълго гледа затворената врата. Мислено се надяваше Наруто да не тръгне след нея. Сърцето й беше свито от тревога. Тя притисна ръка към гърдите си и изхлипа сподавено.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 09:46

***** *****

Денят започваше определено неприятно. Цунаде имаше странно усещане за надвиснала беда и се стараеше да не обръща внимание на тревогата си, но закъснението на Сакура само я правеше некоординирана. Тя объркваше документи, слагаше подписа си другаде, а Шизуне дори не смееше да отправи забележка към нея. Цунаде изглеждаше като бомба със закъснител, която чака подходящия момент да избухне.
- Шизуне, да не си пратила Сакура някъде другаде? - попита Цунаде.
Помощничката й поклати глава.
- Не. Вчера вие й казахте да донесе свитъка от жилището на Наруто. - дълбока бръчка се беше врязала между веждите на Цунаде и Шизуне допълни кратко: - Предполагам се е успала и сега бърза да го вземе.
Цунаде стана от стола си и отиде до прозореца. Загриза нервно нокътя си. Лош навик, от който тя искаше да се отърве. Слънцето бе избистрило небето, а пролетта бавно се промъкваше по улиците на селото. Тя се заслуша в далечното ехо на оживлението долу, опитвайки се за сетен път да успокои сама себе си.
- Никога не е закъснявала. - наруши мълчанието Цунаде. - Каквото и да й възложех, тя винаги го изпълняваше в рамките на определения срок. Никога не се е успивала. Винаги е била стриктна и изпълнителна. Недоумявам какво би могло да я забави толкова...
Шизуне понечи да й каже нещо успокоително, когато вратата на стаята се отвори и в стаята нахлу като вихър Наруто. Той подпря ръце на коленете си, поемайки си дъх. Цунаде го изгледа гневно.
- Наруто, напомням ти, че трябва да чукаш на вратата преди да влезеш! - устните й се свиха.
- Някой... - той си пое още няколко пъти въздух преди да продължи: - Някой е разбил жилището ми, докато ме е нямало! Какво е станало, за бога? Да не би да е имало нападение?
- Нападение ли? - Цунаде седна на стола си и подпря брадичка на сплетените си пръсти. Тя втренчи кафявите си очи в Какаши, който тъкмо влизаше през отворената врата. Мисията явно е била изпълнена, защото той просто й кимна и застана до Наруто. - Не. Нямало е никакво нападение. Защо му е някой да разбива жилището ти? Имаше ли нещо откраднато?
Наруто присви очи и се замисли. После поклати глава.
- Не. Пък и аз наистина нямам нищо ценно, което да си заслужава да разбиеш стената и да влезеш, за да го търсиш. - момчето се огледа неспокойно. - Къде е Сакура? Очаквах да я видя.
Цунаде се вгледа в Наруто. Толкова много беше порастнал, откакто го видя за последно преди три години. Пясъчно-русата му коса беше по-дълга, лицето му беше по-ъгловато с изсечени скули и плътни устни. Беше със сигурност по-висок от нея. Но в искрящите му сини очи тя виждаше същото дете, жадно да се доказва. " Ако Наваки беше жив, сигурно щеше да прилича на Наруто."
- И аз започнах да се безпокоя... Тя...
- Цунаде-сама... Цунаде-сама... Няма я!!! - Ино влезе през отворената врата и спря до Наруто. Лицето й беше зачервено и тя трудно си поемаше дъх. - Сакура я няма!
Цунаде стана от стола. Дланите й се подпряха на бюрото и тя се приведе към Ино.
- Как така я няма? - очите й я изпепелиха, която още повече се притесни.
- Ами... Вчера си тръгнахме от болницата със Сакура доста късно. Имаше спешна операция и... по пътя тя се сети, че трябва да мине през стаята на Наруто, за да вземе свитъка, който ви е трябвал. Някакъв свитък за Джирая-сама... Казах й, че може да го вземе сутринта и че е много късно, на това отгоре валеше този отвратителен дъжд...Сакура ми каза да не се притеснявам и... аз се прибрах... Преди малко минах през тях, но майка й ми каза, че тя изобщо не се е прибирала. Помислила си е, че е имало нещо спешно при вас и за това не се е обезпокоила много...
Цунаде се отпусна назад твърде зашеметена, за да каже каквото и да е било. Картината бавно се сглобяваше и крайния резултат изобщо не се очертаваше розов.
- Хм... От всичко това мога да кажа , че някой е нападнал Сакура, докато е била в жилището на Наруто. - обади се Какаши. Окото му следяше всеки израз по лицето на Наруто. - ... И явно този някой я е взел със себе си...
- Защо? - изръмжа гневно Наруто. - Кой? - ръцете му се свиха в юмруци и Какаши усети промяната на чакрата му.
- Да помислим малко... Имало е нападение в твоето жилище, Наруто. Почти сигурен съм, че целта на нападателя не е била Сакура. Просто тя се е оказала на грешното място в грешния момент. Единствените, които в момента биха нападнали Коноха и които биха търсили теб, са Акатски...
Цунаде не оспори това.
- Трябва да я намерим. - изрече Наруто. - Бабо Цунаде, дай ми мисия да открием Сакура. Ще тръгнем веднага!
Тя продължи да гледа напрегнатото лице на Какаши. Естествено, той беше прав. Намествайки картината, Акатски беше логичния отговор на всички въпроси. Но... но имаше и нещо друго и тя видя същото съмнение в очите на Какаши.
- Шизуне... - обърна се Цунаде към помощничката си: - Мисия по откриването на Сакура. Хората, които ще участват са Какаши, Хината, Киба и Шикамару. Можеш да идеш да им кажеш да се приготвят веднага!
Шизуне веднага побърза да изпълни поръчението й.
- Ами аз?! - изкрещя Наруто. - Тръгвам с тях!
Търпението на Цунаде се изчерпа и гнева й експлодира. Тя стовари длан върху бюрото си, разцепвайки го на две. Свитъци и документи се разпиляха като вихър около нея, когато тя прескочи останките на бюрото си и сграбчи дрехата на Наруто.
- Ти си едно глупаво дете! - изсъска през зъби тя. - Глупаво и наивно дете! Точно това искат направим ние, изпращайки те в екипа, който да открие Сакура! Какво те кара да си мислиш, че бихме могли да намерим толкова лесно скривалището им, след като Джирая все още не знае къде е, а го търси толкова години?! Най - много да ви нападнат на място, където на тях ще им е удобно. Вярвай ми, Наруто, още не си готов да се изправиш срещу Акатски! - Цунаде отпусна хватката си отстъпи назад. - Тръгвай, Какаши ! А колкото до тебе... - тя изгледа непокорното изражение на Наруто. - Ти оставаш тук! И това е заповед!

***** *****

Дъждът не спираше да вали. " Какво ужасно време! " - помисли си Сакура, после отметна одеялото и се изправи. Тялото й беше вдървено, но поне част от чакрата й се беше върнала и тя не беше толкова немощна. Колко часа бяха минали откакто той напусна стаята? Сакура не помнеше. През прозореца дългия ден чезнеше и слабата му светлина осветяваше тялото й. Не се беше променила много за три години, през които Саске го нямаше до нея. До скоро си фантазираше, че един ден той просто ще се върне при нея напълно забравил Итачи и глупавото си отмъщение, ще признае чувствата си към нея и... тогава всичко щеше да се нареди. Мечтаеше той да я види като жена с дълга хубава коса и големи гърди и от любовта, която ще изпита, гледайки я такава, той щеше да се признае за... победен! Каква глупава дума! И колко глупава е била, за да мечтае за нещо толкова далечно и недостижимо. Вместо това сега беше просто Сакура. Косата така и не я пусна дълга. Тренировките при Цунаде бяха дълги и изтощителни, по време на операция в болницата тя само я пристягаше с лента през челото, за да не й пречи. Избра да бъде практична без дори да се замисля за Саске. А колкото до тялото? Така и не напълня в онези зони, в които искаше. За разлика от Ино. И трябваше да се признае за... победена... от реалността! Устните й се извиха в подобие за усмивка, след това се наведе да вземе одеялото, намятайки се с него.
Погледът й се плъзна по нощното шкафче до леглото и го спря шокирана на снимката поставена в рамка... Снимка, от която я гледаха Итачи и Саске, правена вероятно преди инцедента с избиването на клана... Лицата им бяха ведри и усмихнати. Изглеждаха толкова невинни, толкова отдадени един на друг. Никога не беше виждала Саске усмихнат или толкова безгрижен, колкото го виждаше сега на тази снимка! Тя извърна очите си от снимката и затърси врата, която да води към баня. Намери я в ъгъла до огромната библиотека, която заемаше почти цялата стена. Подпирайки се на нея , тя се придвижи бавно до нея. Мимоходом отбеляза, че по рафтовете има много свитъци с медицински знаци. Значи това копеле си падаше по медицина? Колко... странно.
Пусна одялото на пода и влезе вътре, като силно се надяваше това да е банята. Не сгреши. Съблече се, припомняйки си, че Итачи вече я беше виждал по сутиен и боксерки. А можеше ли да му вярва, че не е правил нещо друго, докато е била в безсъзнание? Не можеше да промени простия факт, че някой друг вече я е виждал полу-гола, но поне не трябваше да изпитва срам за нещо, за което нямаше вина. Тя пусна душа и горещата вода я обля. Дали можеше с водата да отмие притеснението си, което изпитваше в присъствието на онова нагло копеле? Той я дразнеше почти толкова, колкото и Наруто, само че по-друг начин. Чувства, които не бе изпитвала към никой друг човек и следователно не можеше да определи какво биха означавали те. Тя затвори очи, облегна длани на плочките и в ума й изникна лицето му, когато я прикова към стената след като тя го бе нападнала в апартамента на Наруто. Как я бе притиснал оскърбително към стената, а пръстите му стискаха гърлото й толкова силно, че тя си помисли, че иска да й скърши врата като на пиле. А после... после за да не й причинява болка и за да й задава въпроси, на които изискваше отговори, я притисна с тяло към стената. И тя усети... усети... Сакура тръсна глава гневна на себе си, че мисли за него.
Тя спря душа и изчака малко водата да се отече от тялото й. Огледа се за кърпа, но единствената, която видя беше влажна и тя се отказа да я използва. Той явно се е къпал преди нея, пък и не смяташе, че е хигиенично да ползва личните му вещи. Сакура отвори вратата, прекрачи в стаята и се наведе да вземе одеялото, увивайки се с него. А когато вдигна поглед, го видя облегнат на перваза на прозореца. Лицето му тънеше в сянка, ръцете бяха скръстени пред гърдите и от цялата му поза се излъчваше студ. Кръвта нахлу в главата й, осъзнавайки, че той я е гледал, докато излиза от банята гола. Тя се подпря с рамо на ъгъла на библиотеката и затвори очи. Почувства как бавно се свлича към земята, неспособна да направи нищо друго освен да стиска краищата на одеялото пред гърдите си.
В следващият момент, в който се съвзе видя очите му до лицето си и рязко си пое дъх. Беше в леглото, а той се беше навел над нея. Устните му мърдаха, но тя бе толкова замаяна, че не чуваше какво й говори. Ръцете му я разтърсваха силно и тя усещаше главата си да се мята напред-назад...
- Сакура! - гласът му най-накрая стигна до нея. - Добре ли си, момиче?... Сакура!
Внезапно напусналата я сила се върна и тя се изправи рязко в леглото, отдръпвайки се от него.
- Махни се от мен! - гласът й беше само шепот. - Не ме докосвай!
Итачи се отдръпна. Облегна се на таблата на леглото и затърси в джобовете си. Извади кутията си с цигари и запали, втренчил неподвижния си поглед в нея. Сакура сведе очи надолу и сви крака към гърдите си. Все още стискаше одеялото пред гърдите си, а от косата й капеше вода. Имаше чувството, че цялата гори и тя се прокле за слабостта си.
- Донесох ти храна. - той кимна към масата. - Предполагам Кисаме малко се е поувлякъл, взел е прекалено много чакра... Можеш ли да се нахраниш сама...? Или... да ти... помогна..?
Сакура поклати глава, избягвайки погледа му. Гледаше небрежно кръстосаните му крака. Беше бос, а панталоните му бяха навити до под коленете. Той не носеше палтото си и тя вдигна зелените си очи. Гледаше, преценяваше, сравняваше... Тялото му беше слабо, със широки рамене и силни ръце. Изглеждаше много по-различно от Саске. "Определено по-висок и по-... зрял", констатира тя. Димът го обвиваше и тя сбърчи нос от противно-сладникавата миризма на цигарата му. После се усмихна слабо.
- Може ли да попитам какво толкова ти е смешно? - гласът му беше дрезгав.
- Сетих се за Асума-сенпай... И той пуши като теб. Ти откога пушиш?
- От много време . -кратко отвърна Итачи. - Препоръчвам ти да ядеш. Така по-бързо ще се възстановиш. Да ти донеса ли храната? Тя е в поднос. Купих ти онигири, сашими и зелен чай. Не знаех какво обичаш и...
- Добре. - вдигна рамене тя. - Гладна съм.
Той стана. Отиде до библиотеката и отвори някакъв шкаф. Извади свещ, която запали и я сложи на нощното шкафче до снимката. После взе подноса и го остави на леглото до нея. Тя взе пръчиците и бавно започна да яде. Итачи се облегна отново на таблата на леглото и подпря ръка на вдигнатия си крак. Наблюдаваше из под полуспуснатите си клепачи и пушеше. Единственият звук, който нарушаваше тишината, която се настани между тях, бе тропането на дъжда по стъклото. Тя привърши с храната, облегна се назад и хвана в шепи чашата с чая. Облегна се назад и отпи бавно.
- Благодаря. - кратко каза тя, на което той кимна отнесено. Очите му вече бяха затворени и тялото му беше отпуснато. Цигарата догаряше. Сега ли беше момента? Сакура посегна към пръчиците, с които се храни. Не бяха кунай, нито меч, но с тях пак можеше да го убие. Той сграбчи китката й преди тя да ги е достигнала. Веждите му се свиха над очите. Устните му се извиха в неприятна усмивка.
- Виждам, че още не си се отказала от бягство!
- Пусни ме! - тя се опита да издърпа ръката си, но той още повече я стисна. Сакура стисна зъби, за да не изстене от болка. Итачи взе подноса с храната и се изправи. Отиде до вратата и го остави на прага. Върна се към библиотеката и отвори друг шкаф. Известно време ровеше из него, докато тя наблюдаваше гърба му и отпиваше нервно от чая си. Имаше лошо предчувствие. След това той се извърна към нея. Метна една голяма хавлия на стола и взе дрехите й, които също ги остави отвън на вратата. Влезе в банята и излезе от там като държеше с една ръка бельото й. Лицето на Сакура стана червено, когато разбра какво искаше да направи той.
- Недей! - тя остави чашата до свещта на шкафа и посегна с ръка, сякаш да го спре. - Няма да опитвам повече!
Той не я чу. Остави бельото й отвън и се извърна към нея. В ръката си носеше нещо, което тя не можеше да види от мрака в стаята. Той се приближи към леглото и се наведе да види дали е изпила чая си.
- На стола освен хавлия ти оставих и една моя стара тениска. Ще ти е голяма предполагам и ще достига до средата на бедрата ти, но поне няма да си без дрехи. Не мога да рискувам всеки път ти да ковеш планове за бягство, щом си затворя очите.
Сакура го гледаше без да мигне. Беше убедена, че той още не е свършил с унижението й.
- А това... - той вдигна ръка и тя видя въже. По гърба и полазиха студени тръпки и тя направи безуспешен опит да си затвори устата. Лицето й побеля. Нима той искаше да я върже като куче?! - Това, както вече си се досетила е за теб. Не мога цяла нощ да стоя буден и да се пазя.
- Ти... ще спиш тук?... Къде? - тя едва си поемаше дъх.
- На леглото, естествено. Достатъчно е голямо за да побере и двама ни. - Итачи се пресегна към нея и отново хвана едната й ръка. - Утре трябва да ставам рано и искам да си легна. Затова бъди послушно момиче и ми дай другата си ръка, за да те вържа!
Сакура заклати глава в безумно отрицание. Нямаше да допусне да бъде вързана!!! С неочаквана сила за нея самата тя рязко издърпа ръката си и се опита да избяга към другия край на леглото. Той я докопа за крака и я издърпа обратно към себе си. Сакура се отбраняваше яростно. Кракът й го улучи в корема. Ноктите й оставиха червени следи по ръцете му. Търпението на Итачи се изчерпа и той легна отгоре й, задушавайки я с тежестта си. Сграбчи китките й в ръката си и започна да увива въжето около ръцете й. Очите й се насълзиха, но от гняв тя не каза нищо. Взираше се в лицето му, което беше на сантиметри от нейното.
- Някой ден ще те убия! - изскърца през зъби тя. - Обещавам ти!
Той не каза нищо в отговор. Пристегна ръцете й към една от пръчките на леглото. Провери отново възела и се изправи. Беше убеден, че тя никога нямаше да го разхлаби, макар едно от основните неща, на които учеха нинджите в Академията, бе да се освобождават от връзване. Той забеляза, че тя веднага раздвижи китки. Нека си се опитва цяла нощ, ако иска! После сведе поглед към гневното й лице и към... От борбата одеялото се беше свлякло до кръстта й и сега гърдите й бяха изложени пред очите му. Тя задърпа още повече ръцете си. При израза на лицето му Сакура извърна поглед от него. Искаше да потъне в земята от срам. Искаше да умре на момента. Стисна здраво очи. Усети някакво раздвижване. Той прекрати огледа си и издърпа одеялото нагоре, покривайки гърдите й.
- Така е много по-добре. - духна свещта и тя видя силуета му в тъмнината. Той заобиколи леглото и легна до нея, завивайки се с другото одеяло оставено от неговия край. - Лека нощ, малката ми!

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:14

***** *****

Залезът оцветяваше върховете на дърветата в червено и златисто. Наруто усето вятъра, който подухваше леко, по лицето си и очите му се отвориха. Беше седнал на стъпалата пред сградата на Хокагето. Опрял ръце на коленете си, той се взираше в някаква далечна точка. Мислите му нямаха подредба, въртяха се хаотично като вихър в главата му, а той нямаше никакво желание дори да мисли. Усети тихи стъпки, които спряха до него и извърна глава, за да види кой е.
- Хината... - промълви той. - Какво става? Защо още не сте тръгнали?
- Чакаме Шикамару, който е отишъл за някаква дребна поръчка до съседното село. - момичето седна до него и нервно се заигра с връзките на горнището си. - Предполагам скоро ще е тук. И... тогава ще тръгнем.
Наруто подпря глава на ръцете си, раменете му бяха сведоха надолу и тя посегна да го докосне, да му каже нещо успокояващо, да му даде сили... Но едиственото, което можа да направи е да прибере отново ръката си. Косата й напада покрай лицето, когато сведе поглед надолу към земята.
- За Сакура ли се притесняваш, Наруто? Защото... - тя направи пауза, а после изрече на един дъх: - Защото ако е така, ще направя всичко, което е по силите ми да я намерим.
Той бавно обърна погледа си към нея без да вдига глава от скръстените си ръце. Синкаво-черната й коса му пречеше да види лицето й и тя му се стори далечна.Какво странно момиче беше тя всъщност! Никога не го гледаше в очите, когато говореше, без никаква причина се изчервяваше, беше тиха и спокойна. Толкова различна от Сакура. И осмислянето на тази констатация му донесе... утеха.
- Да. - потвърди Наруто. - Притеснявам се за нея... Не мога да ти опиша как се чувствам в момента. За всичко съм виновен аз.Трябваше да съм до нея, за да я защитя...
Покрай тях преминаха деца и с весела глъчка се скриха зад завоя.
- Аз... Разбирам. - промълви Хината. Очите й се насълзиха и тя запремига бързо, за да ги спре преди да са потекли по бузите й. - Аз ще направя всичко възможно, за да я върна... - " ... при теб... ", довърши мислено тя.
- Плачеш ли, Хината? - внезапно попита той. Тя още повече наведе глава.
- Не. - бързо отвърна тя. - Просто... просто не искам да страдаш ти... Ако... можех бих взела мъката ти, само и само ти... да се почувстваш по-добре...
Наруто се изправи рязко. Наведе се към нея и я издърпа да стане. Очите й го погледнаха стреснато и той видя в тях сълзи. Устните й трепереха. И преди напълно да осъзнае постъпката си я прегърна, притискайки тялото си към нейното. За момент, който й се стори цяла вечност, Хината спря да диша. Усети ръцете му, които обвиха талията й, а после и дъха му, който сякаш опари кожата на шията й. Той облегна глава на рамото й и зарови лице в косите й.
- Не... мърдай! Не говори! Прегърни ме... Вярвай ми... успяваш да ми помогнеш да забравя болката! - Наруто затегна хватката си и отново помоли тихо: - Прегърни ме!
Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й. Хината колебливо обви ръце около врата му.
- Знаеш ли кое ме учудва, Хината? - заговори той. Тя не отговори, предполагаше, че това е просто риторичен въпрос, на който той щеше да й отговори веднага. - Докато бях малък, никой не забелязваше присъствието ми. Всеки ме игнорираше и често съм си мислел, че ако внезапно изчезна, никой няма да усети, че ме няма. - тя поклати отрицателно глава и понечи да му възрази, но той я притисна още по-силно към себе си. - Не говори! Просто ме изслушай... - той замълча известно време и тя усети, че си поема дъх на пресекулки. - И в Академията не бях кой знае колко добър. Бях... безнадежден случай. Едва по-късно разбрах кой съм аз или ако бъдем по-точни какво съм аз. Но заедно с осъзнаването на този факт започна и моето признание, което винаги съм искал да имам. Първо Ирука-сенсей, после Какаши, Саске... и Сакура... В началото възприемах Саске като човек, с който трябва да се състезавам, при все че той беше обявен още в Акадамията за гений, нали е от клана Учиха. Пък и се дразнех от това, че Сакура е привързана към него много повече отколкото към мен. Аз... я обичах... силно, безпаметно, първата ми мисъл, когато ставах беше за нея и последната мисъл, когато си лягах пак беше за нея...- Хината затвори очи. - Но после... Когато Саске избяга, за да се присъедини към Оричимару, ни възложиха мисия да го върнем. Спомни си, че Неджи беше с нас...На сбогуване Сакура ме помоли със сълзи на очи да го върна обратно и аз... й дадох думата си. Тогава разбрах, че тя никога няма да ме погледне по друг начин освен като приятел. Тя винаги е искала Саске. А аз не искам тя да страда. - тя усети нещо мокро да се стича по врата си и замаяна осъзна, че Наруто плачеше. - Но вече минаха три години от тогава. Аз съм привързан към нея и не искам да й се случи нищо лошо. Искам да й върна Саске, защото забелязвам, че дадената дума, която дадох като дете в опит да привлека вниманието й към себе си, започна да ми тежи. Започнах да осъзнавам, че Саске няма да се върне в Коноха. Много неща вече стоят между нас и макар миналото ни да ни свързва, то не може да се върне. Та въпроса ми беше, Хината, дали знаеш кое е учудващото. Изведнъж всички се загрижиха за мен... Докато всеки ме подритваше, сега ме пазят като зеницата на окото си. Жертва се живота на една нинджа само и само аз да съм добре защитен и... жив! Жертва се и вашия живот, осъзнаваш ли? Точно това ме ядосва. Ако бях тук да я защитя, това никога нямаше да стане... И знаеш ли още какво, Хината? - тя усети устните му на врата си. - Казваш на глас чувствата ми, които изпитвах към Сакура преди толкова време... И аз исках да премахна всяка нейна сълза, да изтрия всяка една болка от сърцето й..., защото я обичах. Това означава, че... ти също ме обичаш, нали?
Тя придвижи ръце по гърба му. Бавно се отдели от него, впила очи в неговите. Хвана мокрото му лице между дланите си и каза тихо:
- Наруто, никога не си бил сам! Аз винаги съм била до теб, но просто... не си ме забелязал... - Хината погледна към сградата на Хокагето. - Трябва да тръгвам!
- Не ми отговори на въпроса, Хината! - настоя той. - Обичаш ли ме?
Устните й се извиха в лека усмивка.
- Трябва да тръгвам. - повтори тя и се отдалечи бързо.
Наруто гледа след нея, докато тя влезе в сградата. После устремено се насочи към апартамента си. Имаше час-час и половина докато се стъмни. Достатъчно време да се приготви да напусне Коноха. Не беше нужно да казва на никой за решенията си. Нямаше да допусне още някой да пострада заради него.

***** *****

Сакура бавно отвори очи. Забеляза лека светлина от към нейната страна и извърна поглед към нея. Свещта бе запалена. " Още нощ! " - уморена си помисли тя. Не се чуваше потропване на капки дъжд по прозореца и тя отсъди, че е спряло да вали. В ъглите на стаята се гонеха сенки. Раздвижи китки в безуспешен опит да разхлаби проклетите възли. Колко време се беше опитвала да се развърже преди да се унесе в сън?! Доста дълго, много дълго... Очите й се напълниха със сълзи, когато я проряза болка в ръцете. Беше прежулила китките си в опит да се измъкне. Заби брадичка в гърдите си, опита се да преглътне сълзите и паренето в гърлото си... безуспешно! Те потекоха по бузите й и тя изхълца тихо. " Копеле! Мръсно, противно копеле... Как смее да ме връзва?! Как смее да ме докарва до сълзи?! Спи си до мене без дори да се притесни, че аз не се чувствам добре! Ще го убия! Само да ме развърже, ще го накарам да си плати за това унижение! " Въздухът излезе накъсано от устните й, опитваше се да не изпищи от гняв, докато сълзите течаха свободно по бузите й. Сакура изви тяло, без да се интересува дали ще остане гола и започна да дърпа ръцете си. Болката в схванатите й ръце я докара до лудост. Цялото легло се разтърси и изскърца.
Най-накрая усети раздвижване до себе си, но това не я спря да се дърпа. Зъбите й изскърцаха, когато тя за втори път се опита да заглуши писъка си. Усети докосване по бузата си и рязко извърна глава към него. Той се беше подпрял на една ръка и я наблюдаваше с неподвижните си очи. Другата му ръка беше протегната към нея и пръстите му галеха леко лицето й. Върхът на показалеца му се плъзна бавно по челото, очерта носа и слезе на здраво стиснатите й устни. Бистрите й, зелени очи се втренчиха в него и тя се опита да го ухапе. Усмивката му я вбеси още повече. Сълзите бяха забравени. Бузите й пламнаха, когато разбра, че той се наслаждава на болката й.
- Веднага ме развържи! - изсъска през зъби тя. - Не си чувствам ръцете. Китките ме болят. Нямам чакра. Как според теб бих те убила?
Живите й очи опровергаваха думите й. Итачи имаше чувството, че дори косата й пламтеше. Той плъзна ръка по врата й и зарови пръсти в нея. Беше мека, топла и гладка и той с учудване усети,че се възбужда... Изражението му стана по-меко.
- Трудно се спи, до жена, която гори от желание да те убие! И аз се чувствам схванат...
- Спа като пън! - изръмжа Сакура и разтърси глава. - Не ме пипай! Развържи ме!... - той не реагира и тя изви тяло, дърпайки ръцете си с нова сила. Леглото отново се разтърси. Усети как одеялото се свлече от гърдите й, но гнева я бе заслепил, за да обръща внимание отново на този факт. Какво от това, че виждаше онова, което толкова старателно криеше? И без това той не даваше вид, че се впечатлява от нея. В следващия момент застина,чувствайки ръката му на оголената си гърда. Възглавничката на показалеца му погали вече втвърденото зърно, което се надигна още повече срещу лекия натиск. Прехапа устни, лицето й се обля в червенина и тя веднага престана с опитите си да се развърже. Поемаше си дъх на пресекулки, втренчила невярващи очи в ръката му, която стана дори по-нагла. Обхвана гърдата й в шепа и я стисна леко. - Спри! Искам веднага да спреш!...Развържи ме...
Сакура извърна поглед към него. Нямаше и помен от яростта й, вместо това той видя единствено паника. Но в позата, в която бе сега, с вързани ръце над главата й, Итачи видя предизвикателство... Кръвта му кипна. Никога не беше изнасилвал жена, но това момиче го караше да забрави този факт. Тя го предизвикваше дори само като го гледаше толкова невинно и страхливо. В нея имаше дори повече живот от Анко, с която имаше кратка връзка, преди да напусне Коноха. Досега беше убеден, че друга като Анко няма да срещне, а ето, че сега делеше легло с една девствена фурия, която нямаше и най-малка представа как го възбужда с поведението си. Беше убеден, че и Саске я е видял със същите очи като неговите. Само, че това малко, невинно момиче не е забелязало нищо. Разкъсваше се от желание да я направи своя, дори против нейната воля, и от това, че не искаше да взима момиче, което принадлежи на друг. Не искаше да се възползва от момичето на брат си...
Тя видя коле*анието му. Страхът й се измести и той отново видя агресията, която го възбуждаше.
- Не ме пипай, извратен кучи син! - тя буквално изплю думите в лицето му и заповяда с тих глас: - Отвържи ме!!!
Итачи избута образа на брат си в най-тъмното ъгълче на ума си. Дръпна одеялото, което я покриваше и легна върху топлото й тяло, което в първия момент застина, после се изви като дъга, в опит да избяга от него. Той разтвори широко краката й с коляно и притисна таза си между тях. Зелените й ириси се впиха в устните му само на няколко сантиметра от нейните и паниката се върна. Той нарочно не беше съблякъл дрехите си преди да си легне, защото не искаше да я притеснява. Сега тялото й се разтърси от тръпки, допирайки се за първи път до друго тяло, макар и облечено. Сакура поиска да изпищи, макар да знаеше, че никой няма да й помогне, но гърлото й беше пресъхнало и тя трудно си поемаше въздух. Усещаше от вътрешната страна на дясното си бедро члена му през панталона и замаяна си помисли, че това не се случва с нея. " Не може да ме изнасилват!... Не и мен!... Не! "
Той се отпусна още малко върху нея. Усещаше треперенето й и страстта го погълна. Искаше този огън, който има тя. Искаше тя да го изпепели след като вземе тази нейна девственост, която толкова ревностно пазеше за Саске. Искаше да се удави в тези зелени дълбини, които сега го гледаха... с предизвикателство! Отново! Итачи приближи лицето си към нея, целуна шията й, после прокара език надолу до ключицата, оставяйки влажна следа след себе си. Кожата й беше мека и той вдъхна аромата й, който още повече го замая. Пулсът й пърхаше като крилца на пеперуда... Тя усети дългата му коса да гали гърдите й, когато той се наведе към тях.
- Не! Недей!... Моля те, Итачи! Моля те! - гласа й се удави във сълзи. - Не ми причинявай болка! Не ме изнасилвай!
Той вдигна поглед към разплаканите й очи. Устните й трепереха като на малко дете.
- Никога няма да ти причиня болка! - изрече тихо той. - Ще ме молиш да те чукам, а после ще ме молиш да не спирам! - плъзна длани нагоре по тялото й, докато гърдите й попаднат в ямката между палеца и пръстите му, наведе се към нея и засмука зърното на едната й гърда.
Сакура затвори очи. Мислите й се завъртяха и тя рязко си пое дъх. Усещеше езика му по чувствителната си кожа и това усещане не можеше да се сравни с нищо преживяно досега. Дълбоко в корема й се зароди нещо, което бавно се разпростря по цялото й тяло. Имаше чувството, че гори... Изплака тихо, но този път се изви към него. Спомни си за един разговор преди много време, когато беше с Ино. Тя й сподели, че вече го е правила, а на Сакура й беше повече от интересно за подробностите. " Неджи смучеше гърдите ми! " - беше казала Ино. - " Не знаех, че мога да се възбудя от това..." И сега докато Итачи го правеше със нея, тя осъзна, че се възбужда и... че иска още... Той се прехвърли на другата й гърда. Тя отметна глава и стисна зъби, за да не изстене на глас. Колко хубаво беше! Тялото й отново се разтърси от тръпки. Мисълта за евентуалната болка, която щеше да изпита, излетя и не остави след себе си дори диря. "Той е престъпник! Един долен престъпник... " - помисли си тя. - "Не трябва да реагирам така. Трябва да го мразя. Да крещя... Не да искам още! О, как може да съм толкова... пропаднала..." Устните му се спуснаха по гладкия й корем, той замачка силно гърдите й, преди да свали ръце надолу по тялото й и да вземе в шепи дупето. Раменете му разшириха още повече бедрата й и езика му се плъзна между тях. Ръцете му я повдигнаха срещу устата му.
Тя загуби контрол. Пръстите й сграбчиха пръчката на леглото, за която беше вързана. Мислите й се разлетяха напосоки. От устата й се изтръгна стон и преди да се е осъзнала тя задвижи таза си. Поемаше си дъх шумно, искаше... искаше той да не спира... Още! Стори й се, че това продължи много дълго. Време, през което усещаше езика му вътре в себе си, после усети пръста му да се пъхва дълбоко в нея и тя усети как се разширява, за да го обхване. Той задвижи пръста си с бързо темпо, докато устата му смучеше клитора й. Тялото й се разтърси и тя извика.
Итачи рязко се изправи и развърза връзките на панталона си. Събра бедрата й и пъхна члена си между тях.Тя отвори рязко очи и го изгледа занемяла от шок. Не беше първия мъж, който виждаше гол, все пак тя беше медицинска нинджа и знаеше какво да очаква. Но определено неговия беше...
- Довери ми се! - изрече накъсано той. - Просто ме стисни между бедрата си... Моля те!
Сакура се подчини. Той се задвижи бързо, наведе се към нея, а очите му се взираха в нейните. Устата й се отвори изненадано, когато след известно време, той се изпразни на корема й. Отпусна се върху тялото й като си поемаше дъх дълбоко. Главата му беше на гърдите й и тя усещаше косата му по кожата си. Беше й трудно да говори. "Той... не ме изнасили! Имаше тази възможност, но... не го направи! "
На вратата се почука.
- Итачи, време е! Ставай! - беше Кисаме.
- Идвам. - отговори кратко той. - Чакай ме долу.
Итачи се надигна бавно от леглото, завързвайки връзките на панталона си. Гледаше голото й тяло и веждите му се свъсиха над очите. Облече палтото си, което беше метнато на един от столовете до масата и се върна при нея. Той разхлаби възлите и пъхна въжето в джоба си. Ръцете й паднаха като отсечени до тялото й. Тя придърпа одеялото към гърдите си.
- Ако се забавя, Дейдара ще дойде да ти донесе храна. Бариерата съм я поотхлабил малко, но съм убеден, че пак няма да можеш да избягаш. Така, че по-добре не се опитвай.
Без повече приказки и обяснения, той излезе от стаята. Сакура плъзна ръка по корема си, усещайки спермата по дланта си и изчервена, затвори очи.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:14

***** *****

...Той я беше отвлякъл...
Пръстите му стиснаха ръба на нощното шкафче и той чу как кокалчетата му изпукаха. Светлината на единствената свещ играеше по лицето му и така наведен над нея усети нетърпима горещина, но продължаваше да се взира невиждащо в нея. " Знаеш, че имам шпионин сред Акатски,нали, Саске? " - беше казал Орочимару. - " Мисля, че е редно да знаеш, че си имат гостенка от Коноха. Става въпрос за Сакура, която Итачи отвлякъл... Сега я държат заключена в стая с бариера, в която само брат ти може да влиза. Предполагам, че по този начин си мислят, че Джинчуурикито на Кюби само ще дойде при тях. Няма никаква логика обаче. Не вярвам Цунаде да се върже толкова лесно на този евтин трик. " Той видя как зениците на Орочимару се стесниха още повече. Великият Санин наблюдаваше лицето му, на което той изобрази единствено досада, че изобщо е споменал този незначителен факт. Не можеше да допусне Орочимару да види гнева му, не трябваше да знае слабостите му. Вместо това попита дали ще му предаде още някое джутсу, с което да се усъвършенства. " Легни си." - каза Орочимару и се облегна назад в леглото си. - " Утре ще говорим " И Саске напусна стаята му.
...Той я беше отвлякъл...
За Цунаде не знаеше, но глупавия Наруто веднага щеше да тръгне да търси Сакура. Устните ми се извиха в мрачна усмивка. Той седна на ръба на леглото и остана загледан в очертанията на вратата. Какво му пукаше, по дяволите?! Тя бе просто една нинджа, която на всичкото отгоре бе и досадна... Ала сега други чувства сега го вълнуваха и заплашваха да изригнат на повърхността на спокойната му маска. Той усети как бавно започва да губи контрол над яростта си. Не! Тя никога не е била досадна... Тя го обичаше и искаше да му помогне да забрави за убийството на клана си, да забрави Итачи, да забрави тази всепоглъщаща болка, което ден след ден разяждаше сърцето му. И той го искаше, но точно сега нямаше връщане назад. Тя беше негова, само негова... Цвете, обърнато към него, като към слънцето... И макар чувствата на Наруто да личаха твърде явно, тя пак беше негова. Знаеше, че тя никога няма да отвърне на чувствата на друг, след като има него. Скоро след напускането от Коноха, той започна да търси жени. Бяха приятно забавление след дългия ден на тренировки. В повечето случаи не ги слушаше... Гледаше в очите им, но виждаше нея. Ярко зелени ириси, чипо носле, розови коси и пълни, сладки устни, които искаше да изпие. Тя не беше красива и той го знаеше, но беше обладала мислите му. Излъчването й, енергията, което струеше от всяка мимика на лицето, изпепеляващия огън на признанието й, когато той си тръгна... " Моля те, Саске, не си тръгвай! Аз... аз те обичам! " Той чуваше ден след ден тези нейни думи и ... знаеше, че тя е само негова, на никой друг!
...Той я беше отвлякъл...
Итачи не искаше само Наруто. Съвсем не! Явно времето беше дошло. Три години, през които Саске тренираше, а омразата, която носеше към брат си все повече го изгаряше, бяха на привършване. От няколко седмици Орочимару беше отпаднал. Скоро трябваше да се прехвърли в друго тяло. Въпрос на време. Повече нямаше на какво да го научи. " Колко е глупав, ако си мисли, че доброволно ще му се дам! " Време, време... Времето течеше бързо. Заглушаваше спомените му за Коноха, за майка му и баща му... , за Итачи... Братът, който се грижеше за него... Братът, който го остави сам на този свят, изпълнен единствено и само с мисълта за отмъщение...Беше му взел всичко, а сега и нея...
...Той я беше отвлякъл...
Единственото нещо, заради което си заслужаваше да живее сега, беше при Итачи. Всичко друго, за което Саске искаше да се бие с брат си беше отдавна погре*ано и забравено. Споменът за Учиха беше потъпкан в калта. Но не и Сакура. Тя бе неговия живот.
...Той я беше отвлякъл...
Саске стана рязко от леглото и взе меча си, който беше подпрян на таблата на леглото. Отвори вратата на стаята и излезе в коридора, осветяван само от запалените факли. Оставаше да направи последното нещо преди да си тръгне от тук. Стаята на Орочимару беше в следващия коридор.

***** *****

Хубав ход на Цунаде, няма що! Две нинджи отлични в проследяването и две, които измисляха стратегии с няколко хода напред. Не трябваше ли да прати поне една медицинска нинджа, някоя като Ино, защото Наруто беше убеден, че при евентуален сблъсък с Акатски ще им потрябва именно медицинско джутсу? Но, разбира се, не можеше да се сравнява с интелекта на Петата Хокаге, помисли си с ирония Наруто, докато се придвижваше бързо в гората. Беше направил няколко клонинга, които да претърсват околността. Държеше се на разстояние от групата на Какаши, за да не бъде усетен от тях. Доста трудна задача бе да намери някакви следи, оставени от Акатски. Дори и да е имало, дъждът ги е унощожил безвъзвратно. Така, че няма да му е трудно само на него. Киба и Акамару изобщо нямаше да усетят миризма, а това означаваше, че щяха да разчитат на бякугана на Хината. Единственото решение, което можеше да предприеме е да обиколи съседните села и да попита дали са виждали робите на Акатски. Малко вероятно е някой да ги е виждал в този дъжд, но определено си струваше да се опита.
Хината... Спомни си как я беше притиснал силно до тялото си, на което тя реагира плахо. Все още усещаше докосването от косата й и лекото ухание, което се носеше около нея. Зададе й въпрос, на който тя не отговори, но онова, което каза и погледа й бяха достатъчни той да го разбере. И осъзнаването на този простичък факт му донесе само радост. Така и не можа да намери някой да го обича. Каквото и да правеше, където и да идеше с Джирая, Наруто търсеше някой, който би могъл да го обича безрезервно. И сега тя го правеше без да изисква от него нищо. Беше честен пред нея като каза, че не изпитва по-дълбоки чувства към Сакура. Искаше просто да я защити, нищо повече. Любовта, която някога бе изпитвал към Сакура, беше се превърнала в нещо друго. И вместо това да го разочарова, откри тази на Хината, която поне нямаше да е само от негова страна. Тя щеше да му отвърне така, както той винаги е искал.
Наруто се закова на място, наклони глава на една страна и бавно извърна поглед на северо-запад. Беше получил информация от единия си клонинг, че са видели Акатски да излизат извън пределите на Страната на Огъня. Русите му вежди се свиха над очите. Нататък беше Амегакуре, Селото скрито в дъжда и въпреки, че три години странства с Джирая, никога не бяха ходили там. Доколкото му беше известно това беше единственото село, което още носеше белезите на Последната нинджа война. И да... нямаше нинджи... Може просто да са минали от там. Очите му блеснаха за миг. Другата част от информацията сряза мозъка му. Били са двама. Единият е носел някакъв странен меч. Хошикаге Кисаме... и Итачи... Наруто стисна юмруци. Нямаше шанс срещу Итачи, не и на този етап. А и групата на Какаши също нямаше шанс...
Нощната тишина го накара да се почувства самотен повече, от когато и да е било. Листата на близкото дърво се размърдаха лениво. Не чувстваше страх, че би могъл да се изправи срещу Итачи, поне не за себе си. Изпита страх за Сакура, че беше попаднала в ръцете му. Пое си дъх, завърза по-стегнато банданата на челото си и с бързо темпо се насочи към Амегакуре.

***** *****

- Цунаде!
Тя вдигна поглед от чашата си за чай. Джирая беше седнал на перваза на прозореца и я гледаше с някакво напрегнато изражение. Може би се чудеше, че я вижда толкова рано да работи. Оставаше може би час до изгрев слънце. Дори и Шизуне я нямаше все още и Цунаде не искаше да я буди. Беше си направила чай, но не й се пиеше. Вместо това гледаше отражението си в чашата. Тя приглади назад косата си. Няколко кичура висяха около лицето й. Очите й го гледаха уморено, вдълбани в изпитото й лице... Джирая не за първи път я виждаше в такова състояние и това го притесни силно.
- Какво е станало?
Цунаде сложи пак глава на сплетените си пръсти и кимна към стола зад новото й бюро. Все още не беше свикнала с това, но определено имаше повече шкафчета, които се заключваха. Последното определено беше от полза, понеже Шизуне я ограничаваше от алкохола по време на работа и й взимаше шишетата. Така и не разбра, че сакето я отпускаше от време на време, когато проблемите й се натрупваха прекалено много. Мисълта й течеше по-гладко и тя по-лесно намираше решенията. Сега две шишета бяха заключени в най-долното шкафче на новото бюро, но не й се пиеше. Знаеше, че не беше алкохоличка. Просто по злощастно стечение на обстоятелствата сакето се превърна в единствената утеха на една застаряваща и самотна жена.
Джирая сложи ръка на рамото й.
- Ела. Сигурен съм, че мога да намеря някоя отворена кръчма, където можем да пийнем малко саке. От много време не съм ял якитори. Не си ли гладна?
- Не ми се пие, Джирая! Имам саке, но... - усмивката й бе крива. - ...но не ми се пие. Бих хапнала, да! Да вървим.
- Кажи ми сега какво е станало? - попита Джирая половин час след това. Бяха единствените посетители и когато дадоха поръчките си, собственика изсумтя под носа си, че трябва толкова рано да пали скарата, но все пак прие и ги остави сами. - Защо те виждам толкова рано сама? Убеден съм още, че не си спала. Къде е Шизуне?
Тя се облакъти на дървената маса и го погледна замислено. Мълчанието й го притесни още повече.
- По дяволите, Цунаде! Отговори ми най-накрая!
- Отвлякоха Сакура. - рязко каза тя. - Докато е била в жилището на Наруто е била нападната... Убедена съм, че е работа на Акатски! Пратих Какаши с малък отбор да установи местонахождението й, но да не влиза в схватка с Акатски, ако, разбира се, те стоят в отвличането й. Да ми прати съобщение и аз... ще му пратя подкрепление.
Джирая се облегна назад.
- А Наруто? Къде е той?
- След като ти замина, го пратих на малка мисия с Какаши. Станало е онзи ден, когато го е нямало в Коноха. Цялата стена е разбита и... Сакура я няма. - тя сведе поглед надолу, разглеждайки с подновен интерес ноктите си, лакирани в червено. - Отказах на Наруто да го пратя с Какаши на мисията по откриването й... И можеш да си представиш каква беше реакцията му.
Известно време той мълча. Собственика им донесе сакето и Джирая отпи нервно от малката чашка.
- Наруто го няма. - бавно каза Джирая. - Преди да дойда при теб наминах през апартамента му и както казваш ти, беше лесно да вляза вътре, но... него го няма.
Той очакваше тя да избухне като запалена шашка динамит, вместо това Цунаде също се облегна назад и затвори очи.
- Това глупаво момче! - уморено промълви тя. - Казах му, че Акатски само това и чакат...Но кой ли ме слуша изобщо?...
Тя изглеждаше толкова крехка и нежна в този момент, че Джирая му се прииска да я вземе в ръцете си. Да я залюлее като бебе, да я успокои... Колко много бе изстрадала тя! Какво бе преживяла и пак имаше куража да се привързва към другите, да ги защитава. Сега и Наруто. Не беше глупав. Наруто приличаше на Наваки и той знаеше, че тя... Усети болката и самотата й, които сякаш го удариха в гърдите.
- Не се притеснявай, Цунаде. Аз ще тръгна след Наруто. Убеден съм, че няма да му се случи нищо лошо. Акатски ще се оглеждат, но ще си отварят очите за други нинджи заедно с него. Няма да предположат, че той ще се осмели сам да ги търси.
Няма поводи за притеснение.
Цунаде продължи да стои със затворени очи. Ръцете й бяха отпуснати в скута й и за момент той си помисли, че тя се е унесла в сън.
- Винаги съм знаела, че ти трябва да станеш Хокаге. - промълви тя. - Аз съм изчерпана, стара жена. Уморена съм да мисля за миналото си и да се взирам в бъдещето в очакване нещо да се случи, когато сърцето ми остана там... в онези дни, в които погре*ах Наваки... и Дан. Не ставам за Хокаге, Джирая. Прекалено много мисля за себе си, а за селото... Вече не знам дали изобщо решенията ми са правилни. Дали не навредих прекалено много? - Цунаде се усмихна леко. - Постоянно съм притисната от онези старци, които са по-зле и от мен - още живеят в миналото си. Данзо следи всяка моя стъпка и когато намери сгоден случай ме обвинява, че решенията ми се нуждаят от твърдост... И за капак, когато отказах на Наруто да замине с Какаши, в погледа му се четеше само упрек.
Очите й бавно се отвориха и той видя безмерна тъга.
- По-добър Хокаге от теб няма, Цунаде-чан! - Джирая се облегна на масата. - Винаги съм се чудил колко болка могат да поберат тези твои огромни гърди... И ти непрестанно ме удивляваш! Ти си единствената жена, която някога съм искал да имам. - призна той и с удоволствие видя как тя поруменя преди да извърне топлите си очи от него. - Но така де, живота ни не беше милостив към нас. Ако някога се съмняваш дали взимаш правилни решения, знай, че аз винаги ще те подкрепя и винаги ще застана на твоя страна. Сега ще тръгна след Наруто, убеден съм, че е оставил следи, по които лесно мога да го проследя. Върнах се в Коноха, защото исках да ти докладвам за Акатски... Имам информация, че скривалището им се намира в Амегакуре. След като върна Наруто, ще проверя и там. - той забеляза, че собственика носеше храната и се усмихна. - А сега да хапнем. Умирам от глад!

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:15

***** *****

- Не мога да повярвам на очите си, Дейдара! - гласа на Конан преливаше от сарказъм. Устните й се извиха нагоре в подобие на усмивка, но изражението й приличаше по-скоро на озъбване на акула. - Носиш храна на убийцата на сенпая си!
Пръстите на Дейдара се свиха конвулсивно почти скъсвайки хартиения пакет, който носеше. В залата беше мрачно, както и всеки следващ ден в Амегакуре. Дъждът отново беше започнал. Сините му очи се свиха в тесни цепки, оглеждайки безличната фигура на единствената жена-нинджа на Акатски. Тя го дразнеше неописуемо с поведението си, което нямаше нищо общо със женствеността, на която той държеше. Може би бе израснал в консервативна среда и с ясната мисъл, че една жена първо трябва да бъде жена и тогава, каквото си избере. Тя рядко се усмихваше и още по-рядко казваше нещо.
Той не отвърна нищо. Седна на един от столовете около дългата маса и извади пакет цигари. Затъкна една между устните си и запали. Тя се отдели бавно от стената и се приближи до него. По изражението на лицето й той разбра, че още не е свършила със саркастичните си забележки.
- Кажи ми, Дeйдара, какво ти каза Итачи, че да забравиш този факт? - Конан седна до него и втренчи кафявите си очи в лицето му.
Той кимна към вратата на залата.
- Мисля, че Пейн те вика, хмм... Защо не идеш при него, за да не ми досаждаш с нелепите си забележки?
- Това е същата онази малка кучка, която уби Сасори. - натърти още веднъж Конан. - Не веднъж съм те чувала да казваш, че въпреки дрязгите си, свързани с изкуството, си готов да дадеш живота си за сенпая си. И ми е чудно някак какво ти каза Итачи, че да забравиш собствените си думи...
Дейдара издуха дима от цигарата си право към самодоволното й лице. Тя се закашля и се дръпна от него.
- Каквото и да ми е казал, не е твоя работа. Казах ти да вървиш да досаждаш някъде другаде, хмм!
Конан се засмя дрезгаво. И излезе от залата без да се обърне назад. Устните му се свиха в презрителна гримаса и той обърна поглед към прозореца. Дъждът шуртеше на вадички по прозореца. Когато излезе, за да иде да купи храна на малката, беше паднала мъгла по улиците на селото. Как мразеше това място! Никак не приличаше на Иуагакуре, където беше израснал. Разликата между това място и неговото родно село бе толкова явна, че той така и не можа да я преглътне. Спомни си жарките, летни дни, през които лягаше във високата трева до реката, която течеше не далеч от селото и гледаше облаците да се плъзгат по небето. Тракането на цикадите, ромоленето на водата,вятърът, който се гонеше в листата на дърветата... Той все още чуваше тези звуци и сега загледан към сивия, дъждовен ден през прозореца, си ги спомни отново.
Ако можеше само да се върна назад отново там и да спре хода на времето!... Ако можеше отново да види онези очи, заради които напусна селото и се превърна в беглец!... Тогава нямаше да има по-щастлив човек от него...

***** *****

Първото нещо, което Сакура направи след като той напусна стаята, бе да се изкъпе. Искаше да премахне напълно остатъците от неговото... неговото поругаване. Грабна хавлията от стола и се шмугна в банята. Затърка ожесеточено кожата на тялото си, но това само й напомни колко нежен беше той. Усети замайване и се подпря с длани на плочките на банята, докато водата се изливаше отготе й като някакъв странен потоп. Той можеше да я изнасили, ако искаше... Беше вързана и слаба... Нямаше как да му се противопостави... И да беше викала пак никой нямаше да дойде да я спаси... Вместо това... Вместо това я бе целувал и докосвал по начин, за който тя само беше чувала, но не смееше дори да си го представи. Винаги си е мислела, че човека с когото би споделила тялото си, щеше да е Саске. И беше убедена, че би му отвърнала безрезервно и с доверие, каквото и да поискаше от нея. " Довери ми се. "- беше казал Итачи и тя го направи. И тези думи не бяха на Саске, съвсем не! Бяха думите на един престъпник, на един убиец... Опита се да си спомни какво бе изпитала и какви мисли й минаха през главата, когато той направи всичките онези неща с нея. Странно, не се сещаше да е мислела нещо определено. Единственото чувство, което най-явно помнеше беше... Желание той да продължи?! Тя разтърси глава и грабна сапуна.
След няколко минути излезе от банята, увита в бялата хавлия и погледна през прозореца. Нощта бавно отстъпваше пред идването на зората. Щеше да бъде хубаво, ако небето не беше оловно-сиво. Сакура се приближи и отвори прозореца. От вън я лъхна миризма на дъжд, а студа я накара да настръхне цялата. Тя протегна ръка навън и дланта й се опря в нещо твърдо и невидимо. Бариерата. Пое си дъх, събирайки цялата си чакра и удари с длан. Видя как въздуха се нагъна като нещо течно, но не поддаде. Силата на удара й я отпрати и тя падна болезнено на задника си. Страхотно! Сакура седна на земята загледана към небето. Класическа бариера. Единственото нещо, което безпрепятствено преминаваше, бе въздуха. Не можеше да я разруши, освен ако имаше шанс да види символите, които той правеше, за да я създаде.
В стаята повя вятър, който донесе първите капки дъжд. Тя се изправи бавно и затвори прозореца. Значи базата на Акатски се намираше в село. Сградите бяха полуразрушени и по улиците не се мяркаха много хора, но това сигурно е заради проклетото време или твърде ранния час. Кога ли този дъжд ще спре? Огледа се и видя тениската, за която той бе споменал снощи преди да я върже. Подсуши тялото си и я облече припряно. Дрехата явно наистина беше неговата, защото достигаше до средата на бедрата й, но пак се почувства разголена. Зърната на гърдите й съвсем ясно личаха под плата и тя стисна устни преди да е извикала от възмущение. Отиде до библиотеката и отвори шкафа, в който той ровеше. Беше пълен с дрехи и тя грабна някакви черни панталони, които видя най-горе. Бяха й големи, но завърза връзките по-стегнато и нави крачолите. За съжаление друго освен тениски не можа да намери, а това означаваше, че ще трябва да се примири с тази, която вече бе на гърба й.
Сакура затръшна вратата с бяс, при което цялата библиотека се разлюля. Остана седнала на земята доста дълго време. Чувстваше това вбесяващо замайване и тя вложи отново сили да се концентрира. Прегледа всички рафтове и шкафчета, търсеше нещо, което ще й послужи като оръжие, но намери само дрехи, медицински свитъци и... една кутия с големи зелени хапчета. Миришеха на нещо странно и тя даже взе едно и го разгледа по-отблизо. Никога не беше виждала такива, макар през ръцете й да бяха минали много. Откриването на нещо толкова странно доведе до задаването на друг странен въпрос- за какво са му хапчета на него? Тя върна кутията обратно в шкафа. Надигна се и взе всички свитъци, които видя по рафтовете. Пръсна ги по леглото и седна с кръстосани крака.
Разлепваше внимателно печатите и ги разгъваше бавно, защото повечето бяха доста стари и тя се страхуваше, че ще се разпаднат в ръцете й. Колкото и да го мразеше, все пак това бяха документи, които нямаха нищо общо с него. Повечето бяха просто леко четиво, които запознаваха със структурата на човешкото тяло и основните чакра точки. Но после попадна на нещо странно. Дълбока бръчка се вдълба между веждите й. Това не бяха обикновени свитъци. В тях имаше някои забранени техники за овладяване на болка, противоотрови и приготвяне на лекарства. Спомняше си, че дори Цунаде не й даваше да се рови в библиотеката в сградата на Хокагето. Там имаше заключени свитъци и книги, които не бе редно да вижда. " Все още е рано да знаеш за тези неща, Сакура! " - казваше често Цунаде. - " Но един ден аз ще те науча на тях. " Сакура знаеше, че Петата Хокаге ще удържи на думата си, но сега когато виждаше нещо толкова светотатствено, не можеше просто да ги затвори и да преустанови огледа си. О, колко любопитна беше! Разбира се, веднага щом се прибере в Коноха щеше да каже всичко на Цунаде. Ако... Ако се прибереше жива. Усещаше някаква нервна възбуда, докато разгъваше и четеше. През това време започваше да я терзае друг налудничав въпрос. Защо му е на Итачи медицински свитъци със забранени техники и лекарства? Той не беше медицинска нинджа. Неговата сила беше в очните техники и създаване на генджутсу. Шаринганът беше просто врата, която отваряше към друг свят с много измерения. Знаеше, че все още някои техники на Шарингана се неопознати напълно и има доста липсващи дупки. Но... но... Това не даваше пълна картина за Итачи.
Сакура се облегна назад. Държеше свитъка в ръцете си. Каквото и да казваха за него, не беше достатъчно, че да й отговори на нейните въпроси. Той беше избил клана си хладнокръвно, но бе оставил само брат си жив, дори имаше негова снимка на нощното си шкафче. Тя извърна поглед към снимката. Втренчи се в лицето на Итачи, несъмнено по-млад от сега и тогава в главата й бавно се оформи мисълта, че нещо не пасваше в мозайката. Можеше да я нарани, да я изнасили, да я остави гладна... Вместо това той не направи нищо подобно. Доста странно за един престъпник... Защо ще го е грижа за нея, ако тя беше просто примамката?... Каква му беше целта?... Той не искаше само Наруто. Искаше...
- Здрасти, хмм. - Сакура се стресна и насочи поглед към вратата. Тя го беше виждала, само че не можеше да си спомни къде. Беше с дълга руса коса, част от която носеше вързана. По-висок от Итачи и несъмнено имаше най-красивото лице, което беше виждала. От сумрака в стаята очите му изглеждаха тъмни. Устата му бе извита нагоре в цинична усмивка. - Сега разбирам защо вчера Итачи побърза да си легне толкова рано, хмм! Ако и мене ме чакаше такова сладко момиче, и аз щях да бързам да си... легна...
Намекът в думите му я порази, а дрезгавия му глас я върна назад и тя си спомни. Това беше същият онзи нинджа, който отвлече Гаара, но... Какаши не го ли уби?... Явно не. Той прекоси стаята и остави хартиения пакет, който носеше на масата.
- Препоръчвам ти да започнеш да ядеш, защото после ще изнеса всичко от стаята, хмм... Сутринта Итачи ме предупреди да внимавам с пръчиците за ядене... и смятам да последвам съвета му.
- Ти... отвлече Гаара! - изрече невярващо Сакура.
- Ако става въпрос за Казекагето на Сунагакуре, да, аз бях, хмм... - той седна на стола и кръстоса дългите си крака. Усмивката не слизаше от лицето му. - А ти уби сенпая ми. Заедно с онази дърта вещица, хмм.
Сакура стана и седна на другия стол срещу него. Придърпа хартиения плик. Същото като вчера. Тя въздъхна шумно и започна да се храни.
- Говориш за същия този, дето се беше пъхнал в куклата си, а и самия той беше станал кукла... - презрително каза Сакура. - Сенпаят ти бе луд!
Дейдара вдигна вежди. Очите му бяха сини и техния цвят я хипнотизираше. Той извади пакет цигари и запали. Тя сбърчи нос. Боже, всички ли пушеха тук!
- Зависи от гледната точка, малката ми. - отвърна той. - Той беше превъзходен учител, хмм. Малко припрян и нервен, но страхотен във всяко друго отношение.
Сакура не каза нищо в отговор.Дори за да покаже презрението си, гледаше на друга страна. През прозореца се виждаше мъгла. И тя отново си зададе нелепия въпрос къде се намираше... Какво беше това място, където не спираше да вали, откакто бе дошла?... Въпросът беше на върха на езика й, но не го произнесе на глас. Беше глупаво да вярва, че този ще й каже истината. В главата й се блъскаха ред други въпроси, на които не можеше да отговори и всичките носеха едно име- Итачи... Как така започна да мисли за него? И защо беше любопитна? Имаше нещо друго, което я притесняваше и което я заинтригуваше в Итачи и тя поне бе честна да си го признае, но го правеше с абсолютно нежелание. Дали този няма да знае част от отговорите, които смяташе да зададе на Итачи веднага щом се върне.
- Ей, знаеш ли защо Итачи има толкова много медицински свитъци? - и тя кимна с брадичка към леглото. Той не й отговори и тя се взря в лицето му. Очите му бяха сведени надолу и той оглеждаше... гърдите й! Кръвта бясно запулсира в слепоочията й и гнева й пламна като факла. Тя скочи като попарена и сграбчи одеялото от леглото, увивайки го около тялото си. - Престани да ме зяпаш, идиот такъв! - изкрещя Сакура.
Той вдигна глава към лицето й и усмивката му разкри два реда ослепително бели зъби.
- А какво друго да гледам, хмм? - той имаше чувството, че очите й изпущаха искри. - Или само Итачи е упълномощен да им се наслаждава? Пък и... - той вдигна развеселено рамене. - ... какво друго ми остава освен да гледам?
- Зададох ти въпрос. - изсъска през зъби тя.
- ... На който не смятам изобщо да отговарям... И не се казвам "Ей"! Името ми е Дейдара, хмм.
- Все тая. Не смятам да го запомням. - Сакура цялата трепереше от ярост. - Наядох се. Можеш да си тръгваш!
- Определено си много неучтива, хмм! - констатира той спокойно, угаси цигарата си в пепелника на масата и събра остатъците от храната в плика. - Знаеш ли какво си мисля, малката ми? Езикът ти изобщо не подхожда на една жена и ако не успееш да озаптиш гнева си, няма да можеш да задържиш никой покрай себе си, хмм. А тази твоя уста може да прави ред други приятни неща, убеден съм, освен да плюе толкова грозни думи. Сигурно ще продължаваме да се виждаме, когато Итачи го няма, така че ще те помоля да бъдеш по-мила, хмм.
Той излезе навън и я остави кипяща от възмущение, което тя едва сдържаше.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:16

***** *****

Кабуто вървеше по коридора, а в ръцете си носеше лекарството на Орочимару. Много добре съзнаваше, че прехвърлянето трябва да стане днес, само че не разбираше защо Санинът още изчаква. Всяко губене на време протакваше по-бързото му възстановяване след това. Но колкото и да недоумяваше, поведението на Орочимару не го изненадваше никак даже. Той винаги се прехвърляше в последния момент, сякаш се опиваше да докосва границата между живота и смъртта. Пък и в последно време Кабуто забелязваше някакво вътрешно негодувание у Саске, макар младия нинджа от клана Учиха да го криеше старателно. Ала промяната на чакрата, която той усещаше винаги щом се приближеше достатъчно близо до Саске, не можеше да бъде прикрита така лесно и той бе казал на Орочимару. За Санинът обаче това не беше никаква изненада - той знаеше, че Саске няма да се предаде толкова лесно и беше подготвен.
Тялото на Кабуто застина, а пръстите му се вкопчиха в стъкленицата, когато усети... убийство! Зениците на очите му се свиха като иглички на карфици и той прогони тази мисъл, но чувството отново го налетя. Нещо беше станало... Нещо се беше случило... Той пробяга малкото разстояние, което му беше останало до стаята на Орочимару и се закова на няколко метра от разбитата врата. Усещаше чакра, която почти разтърсваше тялото му и той колебливо се приближи. Дебелата дървена врата бе разбита и пламъците на факлата, която осветяваше коридора хвърляше слаба светлина в стаята. Телата на много змии се виеха в някакъв хипнотизиращ танц и бавно падаха агонизиращи на каменните плочи. В средата на стаята Кабуто видя знака на Учиха на бял фон... Дрехата на Саске. Младият нинджа бавно се обърна и Кабуто видя черните пронизващи очи, които се устремиха към него. Безразличието в тях го накара да се дръпне назад. Саске се раздвижи и без да каже дума излезе от стаята.
- Ти... кой си? - попита Кабуто.
Саске спря. Отметна глава назад и устата му се изви в лека усмивка.
- А кой мислиш, че съм?
Кабуто усети как ръцете му затрепериха. Стъкленицата с лекарството се изплъзна от пръстите му и с ясен звън се пръсна в земята. Дъхът му излезе със свистене от свитото му, пресъхнало гърло. А после в миг, който му се стори цяла вечност, той разбра... Стъпките на Саске заглъхнаха в коридора и в празната тишина, която го обгърна като покривало, Кабуто се втресе. Облегна се безсилно на рамката на вратата, а очите му се втренчиха в празното пространство, което бе останало след Саске. Орочимару... беше мъртъв...

***** *****

Напредваха бързо през гората. Денят си отиваше с кърваво-червен залез. Следи нямаше, миризми - също. Обиколиха селата в близост до Коноха, но удариха на камък. Никой не бе виждал подозрителни типове, още по-малко пък отвлечено момиче с тях. Оставаше им само едно село още и ако там не получиха информация, тогава какво? Кой щеше да открие Сакура? Хината погледна към Какаши, но видя само гърба му. Бякуганът й в момента не беше от полза, защото те не преследваха. Просто обикаляха, а през това време онези сигурно са вече в скривалището си. Тя спря и приклекна на клона. През погледа й за миг се мерна... чакра. Синя, завладяваща, беше я виждала и преди, но... как е възможно? Тя обърна очите си в посоката, от която я видя. Нищо.
- Какво има, Хината? - Шикамару я погледна изпитателно от съседния клон. - Видя ли нещо?
Беше сигурна, че видя Наруто. Само миг. Далеч пред тях, достатъчно далеч, че да не го подуши нито Киба, нито Акамару. Но беше само миг. Възможно ли бе да греши?
- Ъм... не. - тя го погледна в очите, за да не си помисли, че крие нещо. - Просто... малко съм уморена и... Откакто сме тръгнали използвам бякугана... Не ми остана много чакра.
Какаши кимна.
- Разбирам. Остава малко до селото. След това ще си направим лагер и ще починем за през нощта. -той погледна към небето.- И без това започва да се стъмва.
- Какаши-сенпай, не трябва ли да продължим и през нощта с търсенето? -Киба погали нежно главата на Акамару, който изръмжа от удоволствие.
- Не. Трябва да си починем. Все пак имам подозрение, че това са Акатски, а... няма да ни е от полза, ако сме преуморени, когато се засечем с тях... евентуално. Трябва да помислим, че макар да имаме нареждане от Хокагето да не влизаме в битки, може да бъдем предизвикани. За това ще си починем за през нощта.
- А какво ще стане, ако и тук не получим никаква информация за похитителите? -запита Хината.
Какаши сведе очи. Отговорът му се забави. Шикамару погледна към небето и се почеса по врата.
- Единственото логично решение на този проблем е да се разделим. - отговори вместо него Шикамару. - Ние сме четирима. Всеки ще си избере една посока и ще тръгне натам. Ще избягваме конфронтации и ще се стараем да бъдем предпазливи. Ако намерим... нещо, ще известим на другите. Това означава, че... - той въздъхна тежко. - ...мисията ще се проточи. Ох, колко проблемно!...
Хината присви очи. Наистина щеше да бъде доста трудно да намерят Сакура. Дали трябваше да им каже... подозрението си? Нещо я спираше... Просто щеше да поеме в посоката, от която видя Наруто. Можеше да го спре без да е направил някоя глупост. Можеше да го настигне и да го върне назад. Тя отново погледна към Какаши. Той и без това се притесняваше за Сакура, защо трябва да се притеснява и за Наруто. Пък и ако е права, скоро от Коноха щяха да пристигнат известия, така че...
- А не е ли по-добре да чакаме нареждане от Хокагето? - измърмори Киба. - Може би ще ни пратят още подкрепление, за да поемем по-голям периметър на търсене. Пък и ще сме повече хора. Така всяка група, която поеме в една посока, ще се състои от няколко човека и няма да има излишен риск, ако бъдем нападнати.
Какаши също приклекна на клона. После поклати глава.
- Ако имаше хора, сигурен съм, че Цунаде-сама щеше да ги прати с нас. Ние в случая бяхме налице в Коноха, другите изпълняват мисии. Предполагам също, че е знаела, че търсенето на Сакура ще се протака... Единственото, което ни остава е да претърсим колко се може повече територия, докато чакаме подкрепление от Коноха. И да, тук Шикамару е прав - най-логично е да се разделим... - той прокара пръсти през косата си, поемайки си дъх. - Но да не губим надежда. Може би в следващото село ще открием информация за похитителите и няма да се налага да се разделяме.
Трябваше да им каже... Притеснението й се беше изписало на лицето и Шикамару я погледна косо.
- Хината, добре ли си? - отново попита той.
- Аз трябва да... трябва да... - "...ви кажа, че видях Наруто!..." - ...да си почина. Нека да побързаме до следващото село, за да спрем да се двоумим какво да правим... Така или иначе вече го решихме.
- Права си. - кимна Какаши. - Да тръгваме.

***** *****

Сакура бе запалила свещта в опит да прогони потискащия мрак, който падна твърде рано. След като Дейдара я остави, небето сякаш се продъни и от него започнаха да се изливат тонове вода. И това продължаваше вече доста дълго време. Нямаше часовник и не можеше да се ориентира. Късно ли беше или рано... По едно време започна да си мисли, че при наличието на такъв потоп селото ще се наводни. Беше изчела само част от свитъците и ги беше върнала обратно по рафтовете преди тревогата да започне да започне да стане толкова осезаема. Ами ако Итачи изобщо не се върне? Какво щеше да стане с нея? Животът на всяка нинджа беше съпътствана от смърт, а той не беше безсмъртен, колкото и силни техники да притежаваше и да практикуваше. Животът й бе зависим от неговия, а тя никак не бе очарована, че трябва да вземе впредвид тази малка подробност.
За това когато вратата се отвори и тя видя тъмния му силует в рамката на вратата, облекчението й беше шокиращо и за нея. Итачи прекрачи вътре и затвори вратата след себе си. От дрехите му капеше вода и той припряно свали палтото си, пускайки го на земята. Сакура го гледаше из под мигли, свила колене към гърдите си, неспособна да каже някакъв поздрав... Но и той не беше словоохотлив. Тя видя как той се подпря с длан на масата и тялото му се разтърси от силна хрипкава кашлица. Това я накара да вдигне любопитен поглед към него. Итачи се опита да си поеме дъх, но това само още повече влоши положението. Той се свлече на колене на земята и продължи да се дави в кашлица. Гърбът му беше превит, а от нападалата коса покрай лицето му тя не можеше да види какво става. За това стана колебливо от леглото и с тихи стъпки се приближи към него.
Той агонизираше... и беше уязвим... Колкото и малко чакра да имаше в момента, Сакура имаше шанс да го убие и да избяга. Вместо това тя се взираше в него, неспособна да мръдне и едно мускулче по тялото си. А когато той вдигна глава към нея, тя напълно загуби способността си да разсъждава. От ъглите на устата му се стичаше кръв. Шаринганът му блестеше в полумрака. Мокри кичури коса бяха залепнали по бузите, челото и врата му. Веждите му се бяха свили над очите и придаваха на лицето му непримиримост, въпреки, че бе паднал на колене на земята пред нея. Нов спазъм на кашлица го разтърси и той притисна пръсти към устата си, но кръвта бликна из под тях и закапа по дървения под.
- ...Хапчетата ми...- задавено изграчи той. - Дай ми хапчетата...
Гласът му я свести и тя отиде до библиотеката, отвори шкафа и грабна кутията с хапчетата, които бе видяла по-рано. Седна на земята до него и му я подаде. Итачи я сграбчи от ръцете й, припряно я отвори и с трепереща ръка взе няколко. После ги пъхна в устата си. После пропълзя до леглото и се облегна на таблата. Поемаше си дъх дълбоко и мина доста време преди кашлицата напълно да спре. Без много да мисли тя се приближи до него. Червените му очи я следяха напрегнато и тя усети, че той се напряга. Явно си мисли, че ще го нападне. Сложи длани на мократа му тениска отпред и с рязко движение я скъса, сваляйки я от ръцете му с едно движение. Очите й изучаващо се плъзнаха по торса му. Търсеше прободни рани, натъртвания, нещо, което би могло да обясни тази кръв, но кожата му беше цяла и невредима. Сакура концентрира цялата си чакра в ръцете си, които ги задвижи по кожата му. Усети тъмно петно по белия му дроб, после още едно... и още едно... Бяха като разлистено дърво по целия му гръден кош. И тя си пое рязко дъх, осъзнавайки част от тази истина. Очите й се вдигнаха към лицето му.
- Ти...- Сакура си пое бавно въздух. - Ти... умираш?!
Запетайките на Шарингана му се завъртяха и очите му си върнаха в нормалния вид. Той изтри с опакото на ръката си кръвта от устата си и усмивката, с която я дари, я потресе още повече.
- Знам това.- отвърна кратко Итачи.
Сакура плъзна длан по шията му, по брадичката нагоре, докосна с пръсти устните му... Търсеше, изучаваше... Тя затвори клепачите му с пръсти, после рязко ги дръпна, сякаш се опари. После притисна длан към устата си и седна на земята впила невярващи очи в неговите.
-... И си почти сляп! - гласа й изшептя през отворените й устни.
- И това знам.
Думите й бяха излишни. Той беше облегнал глава назад и я наблюдаваше през полуотворените си очи. Изражението на лицето му се промени и тя усети това. Ъглите на устата му се повдигнаха нагоре и той изрече тихо:
- Мисля си, малката ми, че това прекалено много те шокира. Нали искаше да ме убиеш снощи като те вързах?- тя не отвърна на хапливата забележка. - А точно в момента знаеш ли какво ми се иска да направя?
Сакура поклати глава.
- Иска ми се да те целуна. - продължи той. - Имаш най-красивата уста, която някога съм виждал. - Итачи протегна ръка и показалеца му докосна долната й устна. - Толкова пищна, толкова мека... - пръстът му проникна навътре между зъбите й и докосна езика. - ...и уста способна да приеме в себе си... какво ли не...
Тя рязко дръпна главата си. При други обстоятелства би отхапала пръстите му за тази наглост, но сега просто се издърпа назад, взирайки се в него, сякаш го виждаше за първи път.
- Трябва да си почина...- той се изправи бавно и отиде до палтото си. Извади от джоба му въжето. Посегна към нея и я хвана за лакътя, издърпвайки я да стане. Бутна я грубо в леглото, но рязкото движение го изкара от равновесие и той се стовари върху нея, изкарвайки всичкия въздух от дробовете й. Когато вдигна глава, Сакура видя, че очите му са замъглени и той почти ги затваряше. Уви въжето около китките й, провери на няколко пъти възлите, преди да кимне доволен. Тя изви тяло назад.
- Сега може да се махнеш от мен! - изрече тя.
А после усети как главата му безсилно се зарови в косата й и тялото му се отпусна върху нейното.Той бе загубил съзнание.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:17

***** *****

Звукът на дъжда отвън бе тих. Капките чукаха по стъклото в някакъв монотонен, приспиващ ритъм, но Сакура не спеше. Чувстваше всяка част от тялото си вдървена и студена, макар да бе като заровена под тялото му, което излъчваше топлина. Дълго време се опитваше да го отмести по някакъв начин от себе си, но със завързани ръце и без никаква опора, скоро разбра, че това е невъзможно. Пък и... - не че се опитваше да го оправдае, напомни си тя - ... той в крайна сметка не беше виновен. Беше припаднал... и останал без сили. Чакрата му сякаш бе изсмукана и тя усещаше това от всяка негова клетка на тялото му. Какво бе станало? Поради каква причина се беше върнал толкова слаб? И... трябваше да вземе предвид и болестта му, за която до вчера, бе убедена, никой не знаеше... Ето защо има толкова много медицински свитъци! Ето за какво са му трябвали и хапчета! Отговорът е бил твърде очевиден... А слепотата му? Боже, тези отговори само отваряха други въпроси! Сякаш поглеждайки в Шарингана му бе попаднала в друг свят, създаден от неговото генджутсу... Твърде нереален свят, объркан и нелогичен...
Той умираше...
Този факт блъскаше като чук главата й и тя дори усещаше болка. Не. В никакъв случай не се лъжеше! Той беше в последната фаза. Оставаше му малко и тя не можеше да каже колко. Можеше да е ден-два или няколко седмици, в най-добрия случай - месец, не повече... Наличието на хапчетата явно са спрели за малко болестта и тя не можеше да прецени колко. Знаеше само, че дори да е имало някакво лечение, то е било скрито в свитъците, пък и вече беше прекалено късно. Белите му дробове бяха в окаяно състояние, едва ли... Усещаше как той диша равномерно, главата му бе извърната към нея и тя чувстваше дъха му по кожата на шията си. Голите му гърди притискаха нейните. Тазът му беше между краката й. Всичко това създаваше някаква абсурдна интимност на позата им и тя затвори очи, изчервена от тази мисъл. И отново си припомни хилядите подробности, когато беше направил... Издатината на члена му се притискаше точно на онова място, което той беше целувал и галил с толкова нежност и което тя дори не смееше да докосва сама. През цялото време бе убедена, че той ще стигне до края, каквото и да означаваше това. Дори се беше примирила с този край. А Итачи я изненада и в това. Просто вдигна краката й на раменете си, събра бедрата й едно о друго и постави члена си между тях, вероятно създавайки триене, което ще му помогне да... Лицето й пламна в тъмнината. Бе виждала голо мъжко тяло и това не бе изненада за нея, но... неговия член... бе с внушителни размери... Сакура се прокле за тази мисъл и разгневена изви тяло, опитвайки се да го отмести отново от себе си. Нищо. С това нещо между краката си, ако той решеше да бъде груб, тя безвъзвратно би загубила девствеността си и... би й причинил болка. Но... " Имах чувството, че ме разкъсва и че едва ли бих могла да усещам нещо друго освен болка... " - гласа на Ино отново се обади някъде далеч от спомените й и тя отново си припомни деня, в който русокосата й красива приятелка бе признала това. Тогава първата мисъл на Сакура бе, че Ино се е отказала от Саске и вече няма съперница за любовта му. Но вместо облекчение, я завладя единствено огромно разочарование. Беше една глупачка, щом още мечтаеше за него и още градеше света си около него. Сега тези чувства, които бе изпитала тогава, ги нямаше. Тя си припомни останалите думи на Ино и те блеснаха в главата и като неонова реклама: " ...Но после, Сакура... О, после нямаше и помен от болка! Бе най- страхотното нещо, което съм правила през живота си! "
Сакура отново се размърда, за да го оттласне от себе си. Вместо това таза му започна да се трие между краката й, което и създаде изключително неудобство. Бедрата й се разтрепериха и тя си пое дълбоко дъх.
- Мисля си... - гласа до ухото му я стресна и тя изви глава към него. Бузата й се допря до устните му и тя се дръпна назад, опитвайки се да избяга от това докосване. - Мисля си, че се опитваш да ме отместиш от себе си...
- Сега като си буден, можеш да го направиш и сам, нали? - тихо отвърна Сакура. - Тежиш ми прекалено много и ми пречиш да дишам. Дори не можах да заспя от тази неудобна поза...
Той направи доста голяма пауза и тя почти си помисли, че отново е припаднал.
- Всъщност на мене позата страшно си ми харесва... Дава ми идеи да продължа започнатото от вчера...
Сакура напрегна тяло. Пръстите й сграбчиха пръчката на леглото, за което бе вързана. Итачи се надигна и тя се взря в лицето му, Очите му бяха уморени, но устата му бе извита в цинична усмивка. Той се подпря на лакти, но раздвижи таза си. Зелените й очи блестяха в мрака като на котка и той бе пленен от шока, който прочете в тях. Сакура усети как... как му става... как той става все по-твърд и си пое дъх рязко.
- Значи все още не си се отказал от идеята да ме изнасилиш, така ли? - гласа й трепереше.
- Каква... грозна дума... - полуотворените му очи проследиха връхчето на езика й, което се показа между устните. - Защо изнасилване, малката ми? Ти ще искаш това да се случи... И дори си мисля, че в момента го искаш. Чакай да проверя! - Итачи се облегна на една ръка и плъзна длан надолу по тениската. Тя затаи дъх, когато той развърза връзките на панталона й и прокара отворена длан по хълмчето между бедрата й. Той я помилва нежно и пръстът му се пъхна в нея. - Прав съм... Ти си влажна и готова...
Сакура се чувстваше замръзнала, но думата бе нелепа, заради горещината, която се разля по цялото й тяло. Лицето му бе толкова близо до нейното и тя не можеше да издържа на изгарящия поглед на черните му очи. Чувстваше се толкова объркана и толкова... изгубена. Очите й се затвориха. Той изкара пръста си от тялото й, само за да вкара едновременно и двата. Усещането стана по-интензивно и тя стисна зъби, за да не позволи на стона да излезе от гърлото й.
- Моля те, малката ми... Отвори си очите! - изрече той. Гласът му дойде прекалено близо до лицето й и тя ги отвори рязко. Бяха потъмнели и наситено-зелени и в сумрака, който премрежваше неговия поглед, той видя... желание. Итачи задвижи ръката си в постоянен, непрекъсващ ритъм, докато палеца му дразнеше малката пъпка на клитора й. Усети как мускулите й обхванаха плътно пръстите му. Коремът му се сви на възли от желание. Каква ли част от него би могла да побере тя? Изобщо не беше редно да прави тези неща с нея, нито да мисли по този начин. Тя... не беше негова... И все пак, и все пак можеше да открадне нещо от брат си. Досега всичко му беше дал, дори и живота си и в крайна сметка накрая ще я върне отново на него. Чертите на лицето й се изостриха и от устата й излезе стон, който разтърси цялото й тяло. Тя разтвори още повече бедра и се надигна срещу пръстите му. Той засили темпото. Отдаването й го шокира. Въпреки, че тя го мразеше, тялото й като, че ли бе независимо от ума й и се движеше, както той искаше. Извади пръстите си и чу как тя си пое дъх. Подпря се на колене и повдигна дупето й нагоре. Итачи се отдръпна от нея за миг, след това усети езика му отново долу и насладата я разтърси, както никога досега. Пръстът му я погали, после бавно го вкара в дупето й. Тя се скова, после се отпусна и извика тихо. Сакура отметна глава назад и реакцията й се отприщи като море, което завладя без остатък и малкото останала съпротива.
Не знаеше в кой момент той бе престанал да я докосва. Чувстваше тялото си натежало, а съзнанието й сякаш падаше от много високо. Очите й се отвориха бавно. Той се бе подпрял на ръце и колене над нея и я гледаше изпитателно. Панталоните й бяха смъкнати напълно. Кога бе успял да ги събуе от нея? Очакваше някаква забележка, пълна със сарказъм от негова страна, но той отново я изненада. Итачи се отпусна върху нея и устата му завладя нейната, в целувка, която й отне дъха. Езикът му навлезе брутално в устата й. Докосваше, изискваше, настояваше... Тя никога не бе целувана и той го разбра. Той се откъсна от нея и допря чело до нейното.
- Трябва ми още време да си почина. - Итачи бавно си пое дъх. Опитваше се да не мисли за влажното й тяло, но това не му се отдаваше. - И двамата ще поспим и... ще се почувстваме по-добре...
Той се отмести от нея и метна одеялото върху тялото й. Без повече приказки й обърна гръб и почти моментално заспа.

***** *****

Нинджата отвори тежката врата. Светлината на слънчевия ден бе в ярък контраст с полумрака в помещението, в което влезе и му трябваше известно време, докато очите му свикнат. Имаше само един малък прозорец високо горе до тавана и в него проникваше мътна светлина, но тя бе недостатъчна за тази огромна стая. " Това е зала за изтезания. "- констатира мимоходом нинджата и бавно се насочи навътре. От полумрака като призраци изникваха уреди, повечето от които не знаеше за какво служат, но от кръвта по каменните плочи около тях лесно можеше да се досети и неприятни тръпки преминаха по цялото му тяло. В ъгъла на едно масивно бюро той видя силуета на сенпая си и когато се приближи до него, се поклони. После се отпусна на коляно. Огледа се за стол, но разбра, че няма и остана така с наведена глава.
- Какво разбра? - сухия глас на учителя му разсече като нож полумрака на залата. - Къде е той?
- Няма го. - отвърна нинджата. Очите му останаха вперени в каменните плочи на пода. - Лично претърсих селото, за да се уверя... Но него го няма.
Той чу как сенпая му отмести стола. Стъпките му по плочите бяха тихи и нинджата се заслуша в тях. После видя края на кимоното му и сандалите до себе си и колебливо вдигна глава. Видя единствено силуета на тялото му, което се очертаваше в сумрака.
- А другите? - продължи с въпросите сенпая му. - Какво знаят те?
Нинджата наведе глава отново и вдигна рамене.
- Доколкото разбрах Харуно Сакура е отвлечена и Цунаде-сама е пратила малък екип от нинджи с мисия за връщането й. От тогава са минали няколко дни и все още не е получена никаква вест.
- Но него го няма, така ли?
Пак същия въпрос. Нинджата въздъхна и кимна с глава.
- Няма го.
Сенпаят му се облегна назад на ръба на бюрото. Известно време мълча, после зададе следващия въпрос:
- И какво мисли Цунаде за похитителя? Кой може да е?
- Споменава се името на Акатски. - нинджата усещаше как студа от каменните плочи бавно се просмуква в тялото му, но остана в същата поза. Подпря длани на земята и се наведе по-ниско. - Какво ще заповядате, сенсей?
Значи... Акатски. Не че бе изненадан. Даже в последната година се чудеше защо още не са се раздвижили. Устата му се изви в гримаса, която можеше да означава много неща. Посегна към бюрото и отвори папката, която стоеше горе. След това я подаде на нинджата в краката си.
- Искам да тръгнеш след екипа, който е пратила Цунаде. Намери този човек... и го елиминирай!
Нинджата пое отворената папка и се взря в снимката на създадения профил. Очите му се присвиха, след като прочете името.
Погледът му пробяга по редовете.
- Няма ли да е прекалено сложно? - зададе въпрос той. - Има толкова малко информация за него... Не трябва ли да сме няколко нинджи?
- Не. Иначе ще прилича на военна операция. Ти си най-добрия и за това избрах теб. Ако случайно бъдеш усетен от екипа, ще кажеш, че си на мисия. Това няма да е лъжа.
- Добре... Друго? - той подаде обратно папката на учителя си.
- Тръгвай. И без това бездействахме няколко дни, надявам се само да запълним този пропуск.
Нинджата кимна с глава и се изправи, завъртя се на пети и излезе от залата.
Сенпаят му остана доста дълго време, облегнат на ръба на бюрото, впил поглед в мрака пред себе си. Струваше му се лудост, но подозираше кой стои зад това отвличане. Значи копелето отново се върна, за да напомни за съществуването си. Зъбите му изскърцаха и той стисна юмруци.

***** *****

- Цунаде!
Тя естествено чу името си, но беше прекалено заета да бие печати на документите, които Шизуне й подаваше с отривисти движения. Устните й се бяха свили в тънка линия. Тя усещаше как вената на слепоочието й пулсираше от едва сдържан гняв, но методично удряше по листовете хартия с печата, игнорирайки напълно присъствието на старейшините в стаята. След известно време документите бяха готови и Шизуне излезе навън. Цунаде вдигна поглед и отегчено изгледа старците пред себе си. Подпря брадичка на сплетените си пръсти и зачака.
- Това е крайно неуважително! - изсумтя през зъби Юкио-сама. - Стоим и те чакаме да ни обърнеш внимание вече десет минути!
- Можехте да се възползвате и да си тръгнете. - очите на Цунаде блеснаха, гласа й сякаш идваше от много далеч. - Ако не сте забелязали, имам работа...
- Достатъчно! - вдигна ръка Танака-сама. - Защо последни научаваме, че е имало нападение в Коноха и е отвлечена твоята ученичка?!
- Нямам представа. - вдигна рамене тя. - Напоследък съм затрупана с работа и не ми остава време да ви посещавам, за да ви казвам какво се случва в Коноха. Странно... - проточи тя. - Не виждам вашето куче наоколо!
- За какво куче става въпрос, по дяволите?! - Танака-сама се наведе към нея.
- За Данзо. - отговори вместо нея Юкио. Главната старейшина се облегна назад и сключи пръсти . - Сега като сме тук би ли ни обяснила за какво става дума.
- Да, Юкио-сама... - Цунаде кимна. - Имало е нападение. Разбито е жилището на Узумаки Наруто. И е отвлечена моята ученичка. Предполагам, че това са Акатски. Друго няма.
- Какво направи ти по този въпрос? - Юкио не остана впечатлена от явното пренебрежение в отговорите на Петата Хокаге.
- Пратих малък екип, който да претърси района, но предполагам няма да успеят да открият някакви следи. Мисията е провал още от самото начало.
- Но си ги пратила... Значи си вярвала, че има надежда.
- И така може да се каже. - равно изрече тя.
- Ами ако наистина са Акатски, Цунаде... Пратила си нинджи, които биха могли да рискуват живота си. Заради... - изсумтя презрително Танака. - ... твоята ученичка!
Цунаде се втренчи в него. Усети как цялата започна да се тресе от ярост и осъзна, че е на предела на здравия си разум.
- Заради моята ученичка лично бих отишла с екипа и нито за миг нямаше да престана да я търся!
В стаята се възцари потискащо мълчание.
- Данзо е прав. - Юкио-сама сви устни. - Ти си прекалено... зависима от емоциите!... И патетична също така... Нито за миг ли не си помисли, че може би бъркаш? А между другото... къде е Узумаки Наруто? Надявам се не си го пратила с екипа по откриването на ученичката ти! - гласа й стържеше неприятно по търпението на Цунаде. - Така все едно им даваш на тепсия Кюби..., ако наистина са Акатски...
Цунаде се облегна назад и впери поглед в тавана. Знаеше, че ако им каже истината, това никак няма да ги успокои. Все едно ще им даде още причини да я мислят за неспособна да взима правилни решения. Почувства се безкрайно уморена, но рече с отсъстващ глас:
- Не. Не го пратих, но въпреки всичко той е тръгнал след тях.
Танака-сама изхриптя.
- Това дете е повече от проблемно. Веднага изпрати някой след него! В този момент той не трябва да кръстосва наоколо и да се прави на самотен герой. Но... защо ли не съм учуден?!... Прилича на баща си повече, отколкото му се полага...
" Те са просто двама старци..., вглъбени единствено и само в миналото... " - Цунаде не отговори на забележката му. Последните лъчи на слънцето влизаха през широкия прозорец зад гърба й и ги правеха да изглеждат нереални. Като реликви от време, което всеки се опитваше да забрави, но те се хранеха от останките на миналото и напомняха, че го е имало някога. Ноздрите й потръпнаха от погнуса и с учудване забеляза, че гнева й бавно изчезваше заместен от прозрението... Прозрението, че може би са единствените oт това отминало време и сигурно са самотни и неразбрани. Мътните им очи я гледаха, но сякаш не я фокусираха, втренчени назад в техния свят. И я завладя внезапно съжаление. Може би приличаше на тях. И тя гледаше напред, но целуваше Дан и прегръщаше Наваки, още усещаше радостта от онези дни преди безвъзвратно да ги бе загубила. С какво бе по-различна от тези старци, освен може би, че бе Хокаге?
На вратата се почука. Данзо влезе и поздрави старейшините с поклон. Застана зад Танака-сама и я погледна със поглед, от който определено й стана по-зле. " Това копеле! Дошъл е отново да ме човърка! "
- Узумаки Наруто го няма. - излая той. - А ти си стоиш най-спокойно тук. Направи ли нещо по въпроса?
- Джирая тръгна след него. Сигурно ще го прибере до няколко дни... - тя направи пауза, след това стана и се поклони. - Ще ви помоля да ме извините, но имам работа...
Старейшините разбраха намека и станаха. Напуснаха стаята без да кажат нищо повече, но Данзо продължаваше да я гледа. Тя отвърна спокойно на погледа му и отново седна на стола си. Придърпа една купчина книжа към себе си и започна да чете.
- Бих искал, Цунаде-химе, да пратя малък отряд АНБУ след похитителите на твоята ученичка. - той постави длан отгоре на книжата, които четеше тя и Цунаде вдигна поглед към него. Бинтовете, с които бе увита почти цялата му глава бяха в ярък контраст с матовата му кожа. Частта от лицето му, която той показваше, бе разсечена от дълбоки бръчки и белези. Изглеждаше й точно като гладно куче, което вървеше след кървава следа. - Разполагам с класифицирани нинджи.
- Няма нужда. - усмивката й разтегна устните й. - Моите хора ще се справят.
Той отдръпна ръката си и с отсечена стъпка напусна стаята. Цунаде впи поглед в затворената врата. Терзаеше я мисълта, че Данзо иска нещо, в никакъв случай не само да й помогне. Корен се интересуваше от създалото се положение, а това не носеше нищо добро след себе си.

***** *****

Когато за първи път видя Наруто, тя почувства съжаление. Той беше отделен от останалите деца в Академията от някаква невидима бариера, която тя не само почувства, но и видя. Баща й я изпращаше до входа, когато забеляза русо момче да се люлее сам на люлката в двора. Главата му, сякаш бе потънала в раменете и от цялата му поза лъхаше дистанцираност. Покрай него минаваха други деца, но никой не се обърна да го поздрави. Тя за първи път виждаше пясъчно-руса коса и бе пленена от отблясъците й, когато слънцето минаваше през нея. Изглеждаше като ореол около главата му и тя си помисли, че ако има ангели, те със сигурност биха приличали на него.
- Тате, кое е това момче? За първи път го виждам... - и го посочи с пръст.
Хюга Хиаши вдигна поглед и усмивка заигра по устните му.
- Тази руса коса... Определено е сина на... - той направи пауза, после каза меко: - Мисля, че се казва Узумаки Наруто.
Тя отново се загледа в него. Беше далеч от това момче, но почувства желание да се запознае. За това остави баща си и тръгна към люлката. Сутрешните лъчи проникваха през короната на дървото, за което бе закачена и слънчеви зайчета се гонеха по прясно окосената поляна. Вятърът шумолеше през листата и носеше мирис на липов цвят. Тя застана само на метър от него и промълви тихо:
- Ъм... здравей! Казвам се Хюга Хината..., а ти?
Той не отвърна на поздрава й, вместо това продължи да се люлее и да гледа земята под краката си. Със всяка изминала секунда тя ставаше все по-неуверена. Гледаше русата му коса и притеснена вкопчи пръсти пред гърдите си.
- Аз... аз се казвам... - започна отново тя.
Той махна с ръка и вдигна очите си към нея. Бяха с цвета на синчец и блестяха от едва сдържани сълзи, които той не проля.
- Махай се! - заповяда гневно той. - Ако си дошла да ми се подиграваш, просто не си познала!
И малко останалата й увереност се изпари като капка върху нагорещен тиган.
- Но... но аз не съм дошла, за да ти се поди...
Момчето сви устни и рязко стана от люлката. След това просто й обърна гръб и закрачи към входа на Академията. Остави я недоумяваща и неразбираща сама на поляната и дълго време след това тя дори не смееше да му се обади поне за едно "здравей". А сетне докато учеха заедно, тя разбра, че никога няма да обича друг освен него. Беше толкова различен от нея, очароваше я неговата енергичност и емоционалност, която изригваше на повърхността на непредсказуемото му поведение. Колкото и плаха и неуверена да беше тя, толкова повече той беше... пълната нейна противоположност. Като дете бе очарована от него, а после осъзна, че го обича и че любовта й е несподелена. Нямаше сили да му признае това, страхуваше се от реакцията му, която можеше да варира от пълно пренебрежение до силен гняв. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че такива като него не обичат плахи момичета, които се запъват на собственото си име. Такива като него търсеха кипящи от енергия и живот момичета, които да отвърнат със жар на неговата емоционалност. Излишно бе да казва сама на себе си, че би могла да бъде и страстна, както той би искал, само ако си направи труда да вдигне булото на вечната й неувереност. Знаеше, че може да бъде такава..., но той така и не пожела да бъде по-близък с нея...
До онзи ден..., в който той бе разбрал... и я бе прегърнал... и тя усещаше тялото му долепено до своето... Усещаше дъха му, русата коса, която я очароваше,гъделичкаше бузата й и тя не можеше да повярва, че той я държи в ръцете си и че й говори така, както само в сънищата си го виждаше. А сега... сега бе по петите му.
Не бяха открили нищо и се бяха разделили още привечер. Тя се отказа от мисълта да почива. Просто пое в посоката, от която видя чакрата му. Беше уморена и изтощена, но продължаваше да движи в тъмната гора. Не ползваше Бякугана и явно за това не усети присъствието на нападателя си. Някой я хвана за крака и я повлече надолу. Тя загуби равновесие и се опита да направи финт във въздуха. Извади куная си, но в следващия момент удари главата си в клона. Последното нещо, което усети бе, че падна болезнено на земята. Нощното небе, обсипано със звезди се завъртя като калейдоскоп от ярки светлини и тя загуби съзнание.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:18

***** *****

Болката в гърдите му го проряза като нож и това го събуди. Итачи впери очи в тавана. Знаеше, че е ден, но сумрака пред погледа му, не му позволяваше да види ярка светлина. Пое си дълбоко дъх. Почти дванайсет часа бяха минали от вземането на хапчетата и действието им започваше да отслабва. Оставаха му малко дни и той се запита с тревога дали не бе закъснял прекалено много. Обърна бавно глава към нея.
Цветът на очите му се промени и те станаха кърваво-червени. Виждаше лицето й в профил и изражението й бе меко. Излъчваше невинност, която повече щеше да отива на някое дете, но не и на нея. Беше я превел през една доста непозната територия и ако бъде честен спрямо нея, една девствена ципа между краката й, не можеше да я направи невинна. Вече не... Не и по този начин, по който той бе посегнал към нея... Но... не бе стигнал докрая. И не смяташе изобщо да стига до този край. Искаше само да я държи под напрежение и под някакъв подсъзнателен страх, че е способен да й направи всичко. Така поне щеше да е покорна и щеше да я държи под контрол без да използва генджутсу, което изискваше цялата му чакра и концентрация. Така, че нека си мисли всичко... дори и да допуска, че би могъл да я изнасили. Това го удовлетворяваше напълно.
Той стана от леглото. Следващите два часа го нямаше в стаята и когато се върна, не бе изненадан като видя, че тя е будна. Не се опитваше да се развърже. Гледаше през прозореца към сивия ден. Беше престанало да вали. Той остави плика с храната на масата и се приближи към леглото, но Сакура не реагира по никакъв начин на присъствието му. Итачи отхлаби въжето и го пъхна в джоба на панталона си. Ръцете й придърпаха одеялото към брадичката й и тя го погледна за първи път, откакто бе влязъл в стаята. Нямаше и намек за агресия, вместо това приличаше на малко, уплашено момиченце, което сякаш се намираше на кръстопът и не знаеше по кой път да поеме. Лицето му се скова и той почувства съжаление към нея и омраза от онова, което бе направил. Тоби беше дяволски прав - той бе препълнен от угризения...
- Донесох ти храна. - наруши потискащото мълчание той. - Яж, защото ще се наложи да те изведа от тук и да отидем... на едно друго място...
Итачи се дръпна от леглото и седна на един от столовете до масата. Подпря лакти на нея и запали цигара. Позата му бе странно затворена и Сакура бе повече от изненадана да го види такъв, след като бе направил... тези вулгарни неща с нея, но той я изненадваше всеки път със странното си поведение. Тя се изправи, припряно обу панталоните си, които бяха захвърлени на земята и седна на масата срещу него. Придърпа плика към себе си, извади храната и започна да се храни бавно. В ъглите на стаята се гонеха сенки. Леглото бе разбъркано и тя отмести очи, изчервена от спомените, които я връхлетяха... Колкото и да се мъчеше да не го гледа, толкова погледа й все попадаше на него. И когато, добила повече смелост, се осмели да го погледне по-внимателно, осъзна, че той изобщо не я гледаше. Беше втренчил червените си очи в някаква точка над лявото й рамо и мислеше за всичко друго, но не и за нея. Това я успокои някак и тя зададе въпроса, който най-много я терзаеше:
- От кога си болен?
Итачи фокусира очите си върху нея. Лицето му бе сериозно и той не се усмихваше. Паузата бе прекалено голяма и тя реши, че той изобщо няма да й отговори.
- От близо десет години. - отвърна той.
Тя пресметна бързо.
- Тогава си бил още в Коноха... Някой друг знае ли за... твоето състояние? - той отново забави отговора си, за това тя допълни припряно. - Не е нужно да ми казваш. Знам, че дори да го направиш, едва ли ще ми кажеш истината.
Един мускул на бузата му заигра и тя си помисли, че той ще се усмихне, но изражението на лицето му не се промени.
- Искаш ли да разбереш истината, момичето ми? - попита рязко Итачи. - Онази истина, която аз знам и която е управлявала моя живот досега?
Сакура спря да яде и плъзна пръчиците по масата към него. Очите й не се отделяха от неговите и тя имаше чувството, че от отговора й зависят много неща. Беше забелязала и по-рано, че има много бели петна около него, които нямаше как да се обяснят и знаеше, че само той може да даде отговор на всичките й въпроси. Но дали щеше да бъде искрен?
- До колко може да вярвам на онова, което ще ми кажеш? - запита тя.
Устните му се изкриваха в усмивка и той сложи длан на гърдите си.
- Заклевам се, че всичко, което ти кажа, ще бъде самата истина. Давам ти думата си на нинджа!
- Ти си предал собствения си клан и селото си! - Сакура се изсмя презрително. - Какво те кара да мислиш, че думата ти би ме впечатлила?!
Усмивката му се стопи и той извърна поглед от нея. Шаринганът му изчезна и очите му отново добиха естествения си цвят. Итачи угаси цигарата си и когато отново я погледна, тя имаше чувството, че е засмукана в дълбока черна дупка.
- Тогава приеми следващите ми думи, които ще ти кажа, че са... моята изповед. - черните му очи я пронизаха като кинжали. - Изповедта на един мъртвец!
По стъклото на прозореца зад него започнаха да се стичат капки дъжд. Тя се облегна назад в стола и скръсти ръце пред гърдите си, изпъвайки краката си под масата. Въпреки, че бе потресена от думите му, сложи маска на абсолютно безразличие.
- Защо ще искаш да ми казваш изповедта си? Нали съм ти враг? Какво целиш, Итачи?
Той също се облегна назад и запали нова цигара. Звукът на дъжда се усилваше и той остана известно време заслушан в него.
- Кажи ми, Сакура... Обичаш ли Саске?!
Тя не очакваше именно този отговор на нейните въпроси, за това запремига бързо. Гледаше го с отворена уста и й трябваше доста дълго време, преди да отговори:
- Това какво общо има с онова, което ще ми кажеш?
- Много общо... - кратко й отвърна той. - Всъщност от отговора на именно този въпрос зависи дали ще ти кажа...
- Сега като се замисля, забрави... - Сакура махна с ръка и стана от стола си. - Не желая да си играя на гатанки с теб! Ако ще ме водиш някъде, за да ме убиеш, готова съм...
Тя му обърна гръб с намерението да тръгне към вратата, но не бе направила и две крачки, когато той я сграбчи за раменете и насила я обърна към себе си. Гневът му бе изкривил чертите на лицето му и той излая в лицето й:
- Отговори ми, по дяволите! Толкова ли е трудно да го направиш?! Обичаш ли го?
- Да! - изкрещя тя. Безпричинната му ярост я разгневи и тя го отблъсна от себе си. - Да! Обичам го! А ти какво очакваше да ти кажа?! - пое си дълбоко дъх и изсъска през зъби. - Че обичам теб ли, след като почти ме изнасили, копеле мръсно?!
Той сграбчи брадичката й с пръсти и повдигна лицето й към себе си.
- Тук " почтито" не се брои, малката ми! - изръмжа в отговор Итачи. - Защото ако се броеше, аз още щях да съм надървен, а ти щеше да знаеш какво е да се чукаш с някой от клана Учиха...
Бузите й се оцветиха в червено и тя си пое дъх, за да му отговори, но той стисна пръсти и скова долната й челюст.
- Няма за какво да ми се оправдаваш! И двамата видяхме на два пъти колко лесно можеш да бъдеш склонена... Ако на тебе ти е по-удобно да мислиш за това, като за изнасилване, имаш пълното право... Но, повярвай ми, за мене няма никакво значение! По-важното е да знам дали обичаш Саске...
Ноктите й се впиха в ръката му и той отпусна хватката си.
- Да! - повтори Сакура и очите й се притвориха при тази лъжа. - Обичам го.
Итачи дръпна ръката си и отново седна на стола. Кимна й отсечено.
- Седни. Искам да изпуша цигарата си и тръгваме.
Сакура се подчини. Гневът й още бушуваше в гърдите й. Стисна ръце в юмруци под масата и втренчи очи в неговите.
- Искам да ми обещаеш нещо. - устните му се свиха в права линия и тя видя как той си пое дъх хрипкаво. Притисна длан към гърдите си и се изкашля сухо. Явно успя да потуши поредния спазъм, защото продължи: - Искам да направиш всичко, за да върнеш Саске в Коноха..., след като свърша с него! Обещай ми...
Сакура очакваше всичко, но не и това. Тя се облакъти на масата, привеждайки тяло към него. Зелените й очи се свиха в тесни цепки.
- Какво целиш, Итачи? Какво искаш?...
- Обещай ми!... И ще ти кажа...
Той отново се облегна назад в стола си. Лицето му потъна в сянка и тя не можеше да го види през малкото разстояние между тях. Някакво неприятно чувство я стисна за гърлото, но тя каза ясно:
- Обещавам! Имаш думата ми!
Итачи угаси цигарата си. Известно време и двамата останаха заслушани в дъжда. Сакура отново видя как мъглата бавно обви селото. Сетне той придърпа кутията с цигари към себе си, затъкна една между устните си и запали. Впери поглед във въображаемата точка над рамото й и започна да разказва.

***** *****

Някой я носеше... Хината бе сигурна в това. Тялото й, сякаш се люлееше в люлка, но как само я болеше главата. Имаше чувството, че черепа й ще се пръсне на парчета. Тя притвори очи. В началото не видя нищо, но погледа й бавно се избистри и очите й се разшириха.Устните й прошепнаха името му:
-Наруто!
Той наведе глава към нея и спря до едно дърво. Остави я облегната на дънера и седна в тревата, кръстосвайки крака. Небето изсветляваше. Тишината ги обгърна и той се наклони към Хината. Пръстите му докоснаха подутината на челото й и затвори очи, когато усети пронизваща болка. Тя го чу как си пое дъх.
- Ако знаех, че си ти, никога нямаше да те нападна. - Наруто хвана ръката й. - По-добре ли се чувстваш?
- Трябва да... трябва веднага да се върнеш в Коноха! - Хината стисна пръстите му. - Какво правиш тук, за бога?! Трябваше да излъжа Какаши-сенпай, за да не се притеснява за теб... Ти... О, Наруто...
- Не говори! - той притисна пръст към устните й и се огледа. - Близо съм...
- Какв...
- Шшт! - заповяда той.
Хината погледна към лицето му. Русите му вежди бяха свити над поразителните сини очи, които в сутрешният сумрак блестяха с някакъв огън. Той остана дълго време наведен към нея, с наклонена на една страна глава и тя разбра, че той чакаше. После внезапно се раздвижи и Наруто отново хвана ръката й.
- Направих няколко клонинга, които да претърсят околността... Трябва да съм внимателен! Къде са другите?
Тя отново затвори очи.
- Разделихме се... Не намерихме следи и не знаем нищо за похитителите...
- Значи не знаеш, че Сакура е отвлечена от Хошикаге Кисаме и Итачи? - попита рязко той.
Хината поклати глава. Усещаше как реалността започна да се изплъзва от ръцете й и отчаяно се опита да я сграбчи.
- Ще те оставя тук, Хината... - гласът му идваше от много далеч. Очите й останаха затворени. Съзнанието й се бунтуваше, дори се опита да го стисне за ръката, която той издърпа от нейните. - Ще дойда при теб по-скоро, отколкото си мислиш!
" Не! Не, Наруто, не тръгвай!... Моля те... " Хината се опита да изкрещи тези думи, но единственото, което излезе от гърлото й преди мрака отново да я обвие, бе стон. Той я прегърна силно към себе си и целуна челото й, преди да я остави в тревата.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:18

***** *****

Нощната тишина ги покриваше като одеяло. Луната осветяваше върховете на боровете в сребриста светлина. Нямаше вятър и тя внезапно се почувства като застинала в картина, захвърлена от реалността някъде далеч, в друг свят... и в друго време. Сред дърветата се виеше пътечка и тя знаеше на къде ще я отведе, ако я последва. Към нейното любимо място, където се намираше порутен храм, преживял толкова много неща, но все още извисяващ се над времето. Като нея... Усмивка заигра по устните й. И тя бе стара, почти толкова, колкото храма, който така обичаше. И тя изживя живота си, допусна толкова много грешки и сега й предстоеше единствено да зарови глава в тревата и да остане така завинаги. Беше убедена, че желае смъртта повече от всеки друг на този свят. Копнееше за нея всеки ден, откакто навлезе в залеза на годините си, но вместо това смъртта реши да й се подиграе и взе без време толкова други хора, които със сигурност заслужаваха повече живот, отколкото нея... Е, да, защо ли трябва да се учудва на противното чувство за хумор на живота! Колкото повече желаеш нещо, толкова повече то ще бяга от теб...
- Сигурна ли си, че иска да се видим там, Юкио? - тихо я запита той и я откъсна от безрадостните й мисли.
- Да. - кимна тя. - Каза да отидем в храма в боровата гора.
- Как ме болят старите ми кости... - оплака се Танака-сама и гласа му я подразни почти толкова, колкото и вечното му мрънкане. -Защо ще ни кара да идваме посред нощ тук?
- Предполагам, че заради Цунаде... Предпазлив е.
Той не каза нищо повече и мислено тя му благодари за това. Толкова рядко чувстваше такова спокойствие, както сега. Предполагаше, че няма да го чакат и не се излъга.Благодарение на способностите си на харагей, тя усети присъствието му още преди да го е видяла. Беше седнал на покритите с мъх стъпала към входа на храма. Едната му ръка беше подпряна на вдигнатото му коляно. Лунната светлина го обливаше в мека светлина, но лицето му тънеше в сянка.
- Какво е това нещо, което е толкова важно, че ни накара да дойдем чак тук?! Толкова ли не можа да го кажеш в селото? - гневно запита Танака-сама.
Нинджата поклати глава.
- За такова нещо предполагам няма безопасно място, където мога да го кажа. Дори и тук...- той се ослуша и се извърна към нея. - Юкио-сама усещате ли нечие друго присъствие?
Очите й се присвиха и тя поклати глава.
- Не. Говори! - внезапно повя хладен вятър и тя почувства студ. Подозираше, че онова, което той ще й каже никак няма да й хареса.
- Почти съм сигурен, че знам кой стои зад нападението в Коноха и отвличането на ученичката на Цунаде... - той направи пауза, после добави рязко: - Учиха Итачи.
Юкио почувства внезапна нужда да седне, но остана втренчена в него. Танака-сама си пое шумно дъх.
- Какво те кара да мислиш, че е той? - изграчи сухо и от звука на гласа му, тя почувства болка в ушите. Това предположение я парализира и тя не каза нищо.
- Просто чувство... Нищо повече. Последният път, когато дойде в Коноха бе при смъртта на Третия. Макар пак да търсеше Джинчуурикито на Кюби и тримата знаем, че дойде заради нас! - той се изправи и погледът му премина по неподвижните им лица. - Предупреждаваше ни. Сега отново е дошъл с предупреждение. След няколко дни е Чуунинския изпит и Петте Кагета ще присъстват. Каква по-добра възможност от това да ни отмъкне Кюби, когато всички са тук?! Каква по-добра възможност от сега, за да ни припомни миналото?
- Погрижи ли се за това? - запита най-накрая Юкио-сама. - Изпрати ли вече някой?
Някъде сред клоните на боровете се обади бухал.
- Да. - отговори нинджата. - Пратих най-добрия си човек след екипа на Какаши...
Юкио-сама се приближи до стъпалата и се отпусна на тях. Наведе глава и впи поглед в земята, покрита с борови иглички. Най-страшният й кошмар се сбъдваше. Така и не забрави нощта, в която той изби клана си, така и не можа да прости на себе си, че не се отметна от решението. Защо тогава това й се струваше най-нормалното нещо на този свят? Защо си мислеше, че е най-добрия начин да защити Коноха? Сега избиването на клана й се струваше безсмислено и жестоко. Но как може да върне времето назад?
- Осъзнавате ли, че разкриването на цялата тази гадост по време на Чуунинския изпит, може да ни постави в доста неблагоприятно положение пред Даймийото и Кагетата? - гласа на Юкио-сама бе само шепот и двамата мъже напрегнаха слух, за да я чуят. - Представете си реакцията на Цунаде... Положението е... меко казано, страшно...
- Вече съм пратил човек, Юкио-сама... Няма поводи за притеснения. - повтори нинджата.
Тя вдигна глава и се изправи бавно. Раменете й бяха приведени, сякаш носеше прекалено голям товар на тях. Чувстваше се по-мъртва, от когато и да е било.
- Надявам се всичко да се оправи... В противен случай и тримата ще се наложи да си понесем последствията. Въпреки всичко... - тя впи поглед в нинджата пред себе си и за първи път се обърна към него по име: - ... съм убедена, че ти ще се справиш, Данзо.

***** *****

" Каква невероятна чакра! " - помисли си тя и се приближи още повече към него. Тялото му беше отпуснато, лицето му изразяваше безразличие... В очите му не трепна нищо и това я развълнува. Никога не бе попадала на човек като него. Човек, който криеше абсолютно всичко под маска на пълно безразличие. Имаше чувството, че се оглежда в очите му като огледало - вижда собственото си отражение и чувствата си, но... какво ли имаше зад огледалото?... Само каква загадка представляваше той! Тя облиза нервно устни. " Сладка чакра... Много, много сладка... "
- Какво искаш от мен, Саске? - попита тя и затаи дъх, очаквайки отговора му.
За първи път откакто бе влязъл, той я погледна. Не че не я гледаше като влезе, но тя имаше усещането, че очите му минават през нея като лъч светлина през тъмна стая. Сега той я фокусира и отвърна:
- Ела с мен! - имаше дрезгав тембър, който предизвика тръпки по цялото й тяло. - Суигетсу освобождава затворниците... Вече нямаш работа тук.
Да дойде с него? О, да! Искаше да дойде с него, защо не... Беше чула също слуха, че Саске е убил Орочимару. Това лудо копеле най-сетне го нямаше! Така и не разбра страстта му към експериментите с хора. Подозираше, че е садист именно заради тези налудничави опити и изпитваше презрение към него. Но беше задължена и трябваше да изпълни своя дълг. Орочимару бе мъртъв, а заедно с него бе мъртъв и дълга й. Споменаването на името на Суигетсу я накара да свие устни и да се дръпне от него. Този глупак с тази противна чакра, от която й се повдигаше! Тя прокара пръсти през червената си коса, чудейки си дали няма да може да накара Саске да си промени решението спрямо Суигетсу. Дали да не му каже, че се дразни от Суигетсу и че няма нужда от него, след като има нея? " Това си е загуба на време! Той отдавна е решил... " - каза си тя, но въпреки това опита:
- Нямаш нужда от Суигетсу, Саске... Аз съм ти напълно достатъчна...
- Значи идваш с мен. - ръката му, която бе отпусната върху ръкохватката на катаната, се сви. Лицето му не изразяваше никакви емоции, но тя разбра, че той е доволен.
Тя отново се приближи към него. Постави длан на дивана между широко разтворените му крака и се отпусна на нея. Очите му я гледаха без да мигнат, той не каза нищо, не направи нищо и това я накара да бъде по-смела. Устните й се наведоха към лицето му с ясното намерение да го целуне. Очакваше, че той ще поеме някаква инициатива и ще се отзове на поканата й, вместо това веждите му се свиха над черните очи и той каза тихо:
- Не ставай нагла, Карин! Не те каня да дойдеш с мен, защото искам нещо друго от теб. Поне не това, което искаш да направиш сега... Искам единствено способностите ти на нинджа!
Усмивката бавно изплува на лицето й. Тя впи устни в неговите и вкара езика си между здраво стиснатите му зъби. Имаше чувството, че е попаднала в някакво лепкаво море от сладост. Той не отвръщаше, но за нея това нямаше никакво значение. Беше пленена от невероятното му излъчване още когато за първи път го видя. Не беше учудена да разбере, че изпитва същите чувства и сега. Отдръпна се от него само за миг. После го прекрачи и се отпусна в скута му. Дланите й предърпаха главата му и тя отново допря устни към тази уста, която я влудяваше. Прокара длани по врата му и ги спусна по голите му гърди, удивена на топлата кожа и на твърдите мускули, които усети. Затвори очи и притисна тяло към неговото.
Саске продължи да върти катаната в ръката си. Пронизващите му очи се впиха в лицето й. Тя се наслаждаваше на това да го целува и докосва и той виждаше това по израза на лицето й. Той подпря меча си на коляното и я хвана за ръцете, отдръпвайки се от нея.
- Не ставай нагла, Карин! - повтори отново Саске.
Това бе достатъчно, за да прекрати опитите си за сближаване тя. Седна до него, а погледът й се наведе надолу, засрамена от действията си. Не знаеше дали чувства срам или радост. Единственото чувство, което изплува в съзнанието й, бе страст. Вратата се отвори и в стаята влезе Суигетсу. Той кимна на Саске и каза:
- Затворниците са освободени. Можем да тръгваме.
Саске не каза нищо, втренчил очите си в Карин. Беше само миг, но се наслаждаваше на целувката й толкова, колкото и тя. До момента, в който осъзна, че косата, която се бе спуснала като завеса от двете страни на лицето й, бе червена..., а не розова. Цялото му тяло се разтресе от гняв. Устните му се опънаха в права линия и той се изправи рязко.

***** *****
" Наруто! "
Хината се стресна и рязко отвори очи. Слънчевите лъчи топлеха лицето й и тя усещаше, че гърлото я боли. Дали бе извикала? Ръката й се вдигна към шията и тя преглътна няколко пъти, за да спре паренето там. Очите й се премрежиха и тя облегна глава назад. Вятърът я докосна леко като с перце и отмахна няколко дълги кичури коса, които бяха полепнали по бузите й. Болката в главата й бе намаляла и тя можеше да мисли ясно.
Той я беше нападнал... А сетне я изостави тук, за да продължи да търси Сакура... Учиха Итачи...
Гърдите й хлътнаха навътре и тя си пое дъх насечено. Сърцето й се сви. Трябваше веднага да го върне. Луд ли е, щом е тръгнал по следите на Итачи?! Това беше клопка и Наруто бе тръгнал право натам...
Движение...
Тя наостри уши. Някой се приближаваше бързо. Вятърът огъна клоните на дървото, на което се беше облегнала. Посипаха се сухи листа. Слънчевите лъчи пробягаха по лицето й. Тя извади куная си и направи движенията за бякуган. Видя чакрата му само на няколко метра от нея. Изправи се рязко и нападна. Ударът й беше отблъснат и тя впери поглед в нинджата пред себе си. Веждите й се свиха над носа. Отдръпна се назад, държеше ножа пред лицето си.
- Сай! - гласа й бе дрезгав и тя отново почувства болката в гърлото си. - Какво правиш тук?
Той наведе глава и с плавно движение прибра късия си меч, с който отблъсна атаката й, в ножницата на гърба си. Гримасата му се разчупи от широка усмивка, която обаче не достигна до очите му. Хината върна очите си в нормалното им състояние и ги присви, оглеждайки го изпитателно.
- Чух вик. Ти ли беше? - попита той. Хината сви рамене и кимна. - На мисия съм.
- Цунаде-сама ли те праща?
- Да. Трябва да върна Наруто в Коноха преди да е попаднал на Акатски. - той помълча малко. - Знаеш ли на къде е тръгнал?
- Не. - Хината наведе глава и отново седна на земята, подвивайки крака под тялото си. Пръстите й се вкопчиха в скута й и той с учудване видя, че тя трепереше. Имаше огромна синина на челото и той я попипа с пръсти.
- Какво е станало с теб? Да не би някой да те е нападнал?
Тя поклати глава.
- Само Наруто... без да иска. И двамата си мислехме, че ни напада някой друг. Ударих се като падах от дървото и... той ме остави, за да продължи търсенето. Каза, че е близо и трябва да бъде внимателен.
Сай седна до нея. Пръстите му се заровиха в малката чантичка отзад на кръста му и извади от там някаква тубичка. Изстиска малко в дланта си и намаза леко челото й.
- Това малко ще успокои болката... - очите му не се отделяха от лицето й. - Близо е... само Амегакуре...
- Спомена, че Сакура е отвлечена от Учиха Итачи... - продължи тя.
Ръката на Сай застина във въздуха. Той отклони поглед от нея и мълчанието му се проточи. Хината вдигна глава.
- Трябва веднага да го намерим... - беше прекалено вдълбана в собствената си тревога, за да забележи, че реакцията му е странна. - Аз починах достатъчно... и мога да продължа.
- Да... - рече с отсъстващ глас той. - Трябва да продължим, но ако не се чувстваш добре...
- Добре съм. - прекъсна го тя и се изправи. - За Бога, нека да побързаме преди да е станало твърде късно!

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:20

***** *****

- За да започна отнякъде своята история, може би трябва да се върна назад в миналото, преди аз да се родя или това минало да почне да ме касае по някакъв начин. - започна разказа си Итачи. - Може би си чувала, малката ми, за създаването на Коноха или този период е бил умело скрит. Но с риск да ти кажа нещо, което знаеш, ще го повторя. В началото нашия свят е бил разделен на кланове, които воювали по между си или били наемани от други кланове за същите мисии, които изпълнявате и сега. С тази разлика, че тогава не е имало нито Даймийо, нито Каге. Съществувал е само дълга към клана и принадлежността към него. Животът е бил по-прост, политика е нямало и всичко се е свеждало до клана. Периодът е бил бурен, едни кланове са измирали само за една нощ, други се възраждали на тяхно място... И сред цялата тази анархия, която си имала някаква подреденост, се откроили два клана - силни и нови. Шаринган-кланът на Учиха Мадара и горския клан на Хаширама Сенджу. Ако едната страна наемала хора на Учиха, другата веднага давала поръчки на техния еквивалент на Хаширама. Случвало се е да се опонират на бойното поле, но превес на силите е нямало. Докато след известно време основателите на двата клана се срещнали, не за да воюват, а да обсъдят съюза си. Така след тази странна симбиоза се поставило началото на Конохагакуре. Хаширама Сенджу станал Първия Хокаге и избрал двама старейшини, които от своя страна определили Даймийо и назначили Учиха Мадара в Специален отряд за покушения и тактики, иначе казано АНБУ. Друг е въпроса, че Мадара не е бил толкова посредствен в желанията си и амбицията му не е била само да изпълнява заповеди, предоставяйки хората си на усмотрението на някой друг. Той е имал пълното право да изисква да бъде Първи Хокаге, но клана му е бил малък и буквално бил погълнат от горския клан на Хаширама. Връщане назад нямало, но дори и да е имало Мадара е бил предвидлив. Вярвал е, че ще дочака своя час... - Итачи замълча малко, след това продължи: - Но часът му така и не настъпил. Решил, че единствения начин е да се върне назад и да отдели клана от новосъздаденото село. Естествено очаквал съпротива от страна на Хаширама, но това, което го е изненадало дошло от неговия клан, който открито се противопоставил на разделянето. Били минали години от създаването на Конохагакуре и много хора, както от клана на Учиха, така и от клана на Хаширама, свикнали със спокойствието. Едно разделяне би върнало света в началото му, в една война, която никой, като че ли не желаел. Така се е стигнало до битката в Долината на Края, в която двамата създатели на новия свят сблъскали силите си и Учиха Мадара загубил всичко, включително и живота си... или поне така се говори... Минали години, през които се сменили няколко Хокагета, нo никой от тях не е бил от клана на Учиха. Те били заставени да живеят в покрайнините на селото и заедно със АНБУ и новосъздадената полиция се превърнали просто в кучета, които изпълнявали най-мръсните поръчки. Отритнати от останалите кланове в селото, много скоро след това кланът просто потънал в забвение. - той повъртя цигарата в пепелника преди да насочи вниманието си към нея. - И така дойде моя ред... Никога не съм искал да се раждам в този клан и никога не съм бил във възторг от способностите си, които са създадени с единствената цел да убиват. Може би съм прекалено мек за клана, но като всеки друг като част от него имах дълг и го изпълнявах съвестно. Бях обявен за една от надеждите на Учиха поради ранното си развитие. Тогава се говореше за "възраждане на клана ", но явно не съм бил толкова просветен. Едва когато станах лидер на един от отрядите на Корен, баща ми реши, че ми е време да знам... новата си мисия. Готвеше се заговор... за убийството на Третия Хокаге и за превземането на селото. Беше се появила клика, начело със баща ми и редовно се образуваха събрания, в които последователи на Мадара се съвещаваха и изготвяха бойна стратегия. За тях аз щях да съм съвършеното бойно оръжие и така щях да им помогна да възродят клана. Искаха информация от Корен, защото аз бях станал част от отрядите на смъртта и знаех тайни, които трябваше да им кажа, заради лоялността си към тях. Дългът ми към Учиха не ми даваше да мисля по друг начин, освен да се отзова веднага и да се подчиня на баща си. Но... аз се съмнявах... и бях на кръстопът... Не знаех кое е по-правилно - да бъдеш задължен към клана си или да бъдеш задължен към селото си. И в двата случая някой губеше и аз претеглях вариантите с различни тежести. Защото ако заговора на моя клан успееше, Конохагакуре щеше да престане да съществува. Войната с другите шиноби нации щеше да е неизбежна и в нея щяха да умрат много хора, а повече от всичко на света бях намразил войната. Всичките тези военни мисии на АНБУ, от които се връщах вкъщи с кръв по ръцете, приятелите ми, които умряха и останаха неизвестни... Не смятах, че изобщо е правилно да се изготвят стратегии за убийството на Хокагето. Опитах се да говоря с татко насаме, но споменаването на тревогите ми го доведоха до луд гняв и той ми забрани изобщо да давам гласност на съмненията си. Изиска от мен безпрекословно подчинение... - Итачи остави неизпушената цигара в пепелника и подпря лакти на масата. Главата му се наведе надолу и гъстите черни коси покриха лицето му. Следващите му думи, сякаш долетяха от много далеч: - Не знаех какво да правя... Онова, което мислех за правилно бе в ущърб на клана и изричането му бе светотатство. Толкова се радвах, че Саске бе прекалено малък, за да бъде и той просветен в тази мръсотия, в която бях въвлечен аз. Знаех, че амбицията на баща ми нямаше да се задоволи само с мен и че рано или късно Саске щеше да разбере и да му се изисква същия дълг, който и аз плащах. Той беше единственото чисто нещо, което остана от нашия загнил клан и естествено беше да го защитя и да направя така че той никога да не разбере за този заговор. Не бях на себе си и най-добрия ми приятел виждаше това. Шисуи не беше посветен, може би защото нямаше големи заложби на нинджа. Реших, че ако му споделя тревогите си, ще се почувствам по-добре и го направих... Беше огромна грешка и го разбрах веднага още щом започнах. Той беше сирак и бе загубил родителите си през Последната Нинджа Война. Осъзнаването, че именно нашия клан подготвя мащабна военна операция, го шокира дори повече от мен. Същата вечер ми прати бележка да се видим на реката, но Данзо ме забави с уточняването на следващата мисия, а когато отидох на мястото на срещата бе вече късно... - той вдигна очи към нея и тя бе потресена да види изражението на лицето му. Очите му бяха хлътнали навътре, устата му се изви в тъжна полуусмивка. - Вината за смъртта на Шисуи бе моя... Не трябваше да му споменавам нищо. Трябваше да запазя съмненията за себе си и да продължа да изпълнявам дълга си към Учиха. Не можех да избягам от това, което съм и не трябваше да товаря друг с тази дилема, чиито отговор бе пред очите ми, но аз бях глупав да си мисля, че мога да променя нещо... или да променя себе си... Така се появи Мангекьо Шарингана и аз станах носител на тази специална техника. Защото макар да не бях убил Шисуи, аз чувствах силна вина, която отключи способностите на този вид Шаринган... Същата вечер се върнах при Данзо... и предадох клана си... - последните му думи я срязаха и тя изтръпна, знаеше какво щеше да последва. Итачи взе цигарата си. - Старейшините и Данзо решиха, че единствения начин да бъде предотвратена нова война, е да бъде унищожен клана и нямаше по-подходящ човек от мен за тази цел. Третия Хокаге бе против от самото начало. В крайна сметка оставиха на мен да реша. Не ми отне много време... Свързах се с човек от АНБУ, който наблюдаваше цялата ситуация отстрани и който ми каза, че е... Учиха Мадара... За него бе вид омъщение да унищожи предателите, които го бяха изоставили, а сега уж следваха неговите стъпки. За него бяха арогантни лицемери и не заслужаваха нищо друго освен смърт. Така се стигна до развръзката, в която двамата изпълнихме последната си задача от Коноха. Знаех предварително, че никога нямаше да посегна на Саске и бях предначертал пътя си. След като изпълних задачата, отидох при Третия и поставих условие на старейшините и Данзо. Нямаше да разкрия нищо от тази гнила история, ако те ми дадат думата си, че Саске няма да научи за това. Исках думата им да го пазят и да се грижат за него. Единственият начин да го направя по-силен беше просто да го накарам да ме намрази. Така щях да го направя недосегаем за Данзо, който не ми вдъхваше доверие. Той искаше целия клан унищожен, можеше да посегне и на Саске. След избиването на клана не ми оставаше нищо друго освен да напусна Коноха и да изоставя брат си. С Данзо се разбрахме, че ще се внедря да шпионирам Акатски, която се създаде по това време и никой не знаеше каква беше тяхната мотивация. Но когато при смъртта на Третия отидох да докладвам, бях нападнат от шинобита на Коноха, а Данзо така и не ме потърси. Тогава разбрах напълно, че селото, заради което пожертвах клана си, ме смята за престъпник и дори бях мишена за Корен.
Сакура се облегна назад. Вдигна длан към гърлото си, почувствала внезапен недостиг на въздух в гърдите си. Съзнанието й повтаряше като далечно ехо собсвеното й отрицание: " Той лъже... той лъже... Това не може да е истина... Лъжа е... "
- А болестта ти?
- Аз отдавна трябва да съм мъртъв. Опитах се да забавя малко неизбежността, която ми предстои с хапчетата, които ми ги приготвяше една медицинска нинджа от Иуагакакуре. С тях отложих смъртта си няколко години, но преди месец тя умря, а след това разбрах, че кризите ми зачестяват въпреки хапчетата, които поглъщах в промишлени количества. Колкото до слепотата ми... - Итачи смачка фаса в пепелника,облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си. - Сляп съм, защото това е част от проклятието на Учиха. Единият брат владее светлината, на другия е отредена тъмнината... Просто аз съм в неизгодната позиция. Мога да виждам единствено със Шарингана, но поддържането на това състояние изпива много чакра от мен. Буквално ме изсмуква... Преди не се нуждаех от много сън, сега това е наложително за мен, защото само по този начин се възстановявам... Сега може би разбираш защо те връзвам, нали? - добави той с ирония.
- А Наруто?
- Искаш да кажеш Джинчуурикито на Кюби... Веднага си помисли, че искам него, нали? Но аз не искам него, искам само Саске...
Тялото й се скова. Да го убие?! Не. След като бе чула тази невероятна история, Сакура сама достигна до следващото логично обяснение. Той никога не е искал да го убива и няма да го убие и сега. Искаше да види брат си... преди да умре!
Зелените й очи се присвиха и тя промълви тихо:
- Искаш да върна Саске у дома... Но защо ми каза всичко това?
Той се наведе към нея и се пресегна през масата. Хвана отпусната й ръка и я придърпа към себе си. Итачи допря бузата си до отворената й длан и дъха му погали китката й.
- Защото ако знаеш истината, ще можеш да го защитиш и да го върнеш. И ще направиш всичко по силите си... За това исках да ми обещаеш...
Сърцето й се качи в гърлото. Очите му не се отделяха от нейните и тя се почувства като хипнотизирана. Пое си дъх припряно и удивена усети как в гърлото й се надигнаха хлипове, които потуши веднага. Не дръпна ръката си. Дори когато той допря устни до дланта й. Изпита единствено страшна болка, която сряза гърдите й.
Дъждът отвън се усили.

***** *****

Нямаше никаква информация за тях от няколко дни... Какво ставаше? Попаднали ли са на Акатски? А Сакура? Толкова въпроси, толкова много въпроси, а отговор на тях нямаше... Не можеше да спи, не можеше да яде... Чуунинският изпит наближаваше... Защо всичко трябваше да се обърка точно сега?
Стоеше пред големия прозорец на кабинета си и се взираше в изгряващото слънце. Колко дни бяха минали откакто прати екипа на Какаши? Струваше й се, че е било преди няколко седмици, а не няколко дни. Вече бе загубила ориентация за време. А Джирая? И той се бавеше, а уж тръгна на следващият ден. Все си повтаряше, че липсата на новина е добра новина, но това взе да се изтърква, а тревогата й растеше със всяка изминала минута. Старейшините бяха особенни, Данзо - също... Имаше чувството, че се намира в блато. Водата отгоре бе спокойна, докато някой не я размътеше с пръчка. Нещо ставаше... Или просто си внушаваше? Днес сутринта стана с разцепваща болка в главата. Беше спала час или два и това беше много предвид обстоятелствата от няколко дни насам. Отвори очи и погледна тавана, дори си каза: " Какъв лош сън сънувах! ", докато не осъзна, че не е сън. Беше си самата реалност и тя беше в тази реалност, която я разкъсваше като озверяло куче. И от всичкото най-много я плашеше, че бе сама и не може да сподели на никого онова, което бе вътре в нея. Шизуне? Господи, тя винаги я възприемаше за жена, която няма коле*ания, нито се ограничава от норми. В очите на ученичката й светеше възхита и желание да бъде като нея. Колко глупаво! Но така или иначе никога не успя да разруши образа си в нейните очи. Някак нямаше сили да става палач на една красива идея. На кого? На кого друг би могла да облегне глава и да се почувства... добре? Беше споделила и на Джирая, но както винаги той я подкрепи без дори да си даде сметка, че тя се коле*ае, че изпитва страх от последствията на решенията си, които взимаше. Знаеше, че не става за Хокаге... Защо се заблуждаваше изобщо? Един Хокаге не трябваше да чувства страх, нито коле*ание... А тя цялата бе само това...
Усещаше впереният, озадачен поглед на Шизуне, който прогаряше гърба й. Но какво да й каже, за Бога? " Не ставам за Хокаге и не ме гледай така, сякаш казвам, че умирам! Писна ми да вървя по ръба на бръснача и да се питам постоянно дали греша и кое е по-правилно да направя! Писна ми да отговарям за нечии чужди животи, когато аз дори нямам сили да отговарям за собствения си! Писна ми всеки ден да водя битка с онези мухливи старци и тяхното кученце, които опонират всяко мое решение!... " Дори се завъртя рязко, за да изкрещи мислите си право в лицето й, но се сепна, когато се почука отсечено и вратата се отвори бавно. Цунаде скръсти ръце зад гърба си и пръстите й се вкопчиха. Точно тези хора не очакваше да види толкова скоро, за това кимна.
- Гаара-доно! Идвате с няколко дни по-рано от предвиденото... - Цунаде се поклони сковано. - Добре дошли в Коноха!
Светлозелените очи на Казекагето на Сунагакуре обиколиха стаята, преди да се спрат на нея. Лицето му остана сериозно и той също кимна.
- Така е, но просто нямахме търпение да се видим с приятелите си от Коноха, които са ни помагали толкова много.
Тя направи движение с ръка и извъртя глава към ученичката си.
- Шизуне, покажи на гостите стаите им. Сигурно са уморени от пътя и искат почивка.
Темари и Канкуро я последваха и затвориха вратата след себе си. Гаара наклони глава, впил изпитателно очи в нея, прокара ръка през късата си червена коса и попита тихо:
- Бих искал да остана... Защо ми изглеждате нервна, Цунаде-химе?
Тя посочи стола срещу бюрото си. Очите й избягваха да го гледат в лицето. Отпусна се тромаво на стола си и подпря глава на едната си ръка.
- Просто... малко проблеми преди изпита, които предполагам ще овладея бързо... - тя въздъхна шумно.
Той седна на стола и ръцете му се скръстиха пред гърдите. Цунаде очакваше, че той ще направи някаква забележка, но след като няколко минути отминаха в мълчание, погледът й се вдигна лъм лицето му. Гримасата му бе сериозна, но очите му я гледаха с някакъв пламък, който я накара да се изчерви и да отмести поглед от него. Знаеше за какво си мисли той точно в този момент и се почувства не на място.
- Липсваше ми... - проговори накрая той. - Минаха шест месеца, откакто за последно се видяхме... Честно казано аз бях този, който пожела да тръгнем по-рано към Коноха...
- Не смятам, че е удачно да казваш нещо такова сега... Времето не е подходящо, пък и освен това при последния път се разбрахме да забравим... случилото се!
- Тоест само ти реши, че трябва да забравим случилото се... - Гаара потърка брадичка и за първи път устните му се извиха в усмивка. - Колкото до мене, не смятам изобщо да забравям случилото се... Защото именно то ме накара да дойда по-рано от предвиденото...
Цунаде се изправи рязко и посочи вратата.
- Без да бъда груба, бих искала да продължа работата си. - и му обърна гръб, слагайки точка на краткия им разговор.
Тя изпитваше срам не само от присъствието му, но и от спомена, който нахлу веднага в главата й. Преди шест месеца отново имаше изпит и Кагетата бяха тук. И всичко щеше да си е наред може би, ако една вечер след общата вечеря не беше изпила порядъчно количество саке... Нататък спомените й бяха мъгляви, но всичките предизвикваха смущение. Никога не е вярвала, че би могла да направи такова нещо.
Ръцете му я обвиха изотзад и я притиснаха към тялото му. Очите й се разшириха, когато усети дъха му на шията си и миг след това той целуна кожата там. Устните му се плъзнаха по извивката на врата й, отмести с нос дрехата и захапа нежно рамото й.
- Липсваше ми. - повтори той. - Толкова много ми липсваше...
Цунаде задиша тежко. Почувства как пламва от срам, но сякаш силите й бяха на изчерпване. Спомни си, че тогава дори не бяха стигнали до леглото. Направиха го в коридора в сградата на Хокагето... Той я беше подпрял на вратата на стаята й и... Приличаха на полудели от страст животни. Тогава така и не й хрумна, че някой може да ги види. Предполагаше, че и на него му е било все едно. На следващият ден и на по-следващият тя старателно го избягваше. Проведоха само един разговор преди да си тръгне, в който тя настоя случилото се да се забрави. Гаара мълча през цялото време и тя бе спокойна да си мисли, че наистина всичко щеше да си остане като лош спомен...
Но сега... Но сега...
Дланите му се плъзнаха нагоре по тялото й и той обви в шепи гърдите й, вдигайки ги нагоре. Тя си пое рязко дъх и го хвана за китките.
- Недей! Някой може да влезе и да...
Той я завъртя рязко и я притисна с тяло към бюрото. Ръцете му обхванаха главата й и притисна устни към нейните в изгаряща целувка, която я остави без дъх. Ноктите й се впиха в ръцете му и тя се откъсна от него. Очите й бяха станали огромни и той се наслаждаваше на сладкия израз в тях. Тялото й трепереше като в треска. Боже, как му се искаше да я обладае още тук на бюрото!
- Гаара, спри... Сериозна съм. Не мисля, че е редно да си позволяваме такива неща...
Той въздъхна тежко, но въпреки това кимна.
- Да. Мястото не е подходящо... Довечера ще дойда в стаята ти.
Цунаде заклати глава в отрицание. Очите й го гледаха шокирано.
- Не, по дяволите! Не трябва изобщо да продължаваме да се виждаме по този начин... Това е... Това е...
- ... страхотно...- допълни вместо нея той. Ръката му се стрелна към нея и той отново я притисна към себе си. Наведе глава към ухото й и каза тихо: - Довечера ще дойда в стаята ти... Не заключвай вратата!
После я целуна нежно, преди да напусне кабинета й. Цунаде усети как главата й натежава и тя се отпусна в стола си. Сви ръце в юмруци и си пое дъх дълбоко.

***** *****

Какаши приклекна на клона на дървото, концентрирайки чакра в стъпалата си. Извърна глава назад и се ослуша. Изгрялото само преди час слънце още не бе разпръснало сумрака в смълчаната гора. Той усещаше вятъра между листата на дърветата, шумоленето на тревата долу... Някъде изврещя животно... Но Какаши не остана излъган. Някой го следваше. В никакъв случай не можеше да е от екипа му. Беше получил известия от Киба и Шикамару, че засега резултат нямаше. Само Хината още се бавеше, но той предполагаше, че до края на деня ще получи информация и от нея. Изправи се и прилепи гръб в ствола на дървото. Извади куная от канията на крака си и зачака.
Тишината го обви като пашкул. А след известно време:
- Признавам, че това си е огромна и безпогрешна истина... Нападението е най-добрата защита!
Тялото на Какаши се отпусна. Завъртя китка и прибра обратно ножа си с рязко движение. Не беше изненадан, само раздразнен.
- Джирая-сама..., здравейте!
- О, моля без официалности! - махна с ръка Джирая. Седна на клона, провесвайки крака и потупа мястото до себе си. - Недей да стоиш като изтукан! Като те гледам така, почва да ме наболява адски гърба... Все едно си глътнал пръчка, която не ти позволява да се прегъваш.
Какаши се отпусна до него.
- До къде стигнахте с откриването на Сакура? - попита Джирая.
- До никъде. - кратко отвърна Какаши. - Разделихме се, уж за да разширим периметъра... И нищо.
- Лоша работа. - изсумтя Санинът. - Наруто е тръгнал след вас. А щом съм тръгнал по твоите следи, значи той умело е прикрил собствените си. - Джирая се усмихна, горд от този факт. - Знаех си аз, че в главата му няма само бръмбъри.
Какаши потисна смеха, който разтърси гърдите му.
- Получих известия от Шикамару и Киба, но Хината се бави...
- Накъде тръгна тя? - Джирая нервно потропваше с пръсти по бедрото си.
- В посока към Амегакуре.
Великият Санин застина. След това бавно завъртя глава към Какаши, а очите му се впиха в него. Какаши го погледна учуден и вдигна рамене.
- Няма от какво да се притесняваш. Знаеш по-добре от мен, че изненади от това село не може да има. То е единственото в нашия свят, което не разполага с нинджи...
Джирая отмести поглед. После усети, че тръпки разтърсиха тялото му. Възможно ли бе...? Възможно ли бе да греши? Селото скрито в дъжда... Единственото село, което нямаше Каге, нито разполагаше с нинджи, особено след като бе свършила последната война. А тогава всички нации използваха Амегакуре като бойно поле, на което решаваха конфликтите си. Върна се назад във времето и си спомни за три деца от това село, които бе взел под крилото си и които в продължение на година научи на основните техники за оцеляване. Там за първи път бе видял Ринеганът в очите на едно от тези деца, а от устата на същото това дете излязоха няколко думи, които Джирая още не можеше да забрави: " В тази страна постоянно вали, сякаш плаче, защото по друг начин не може да се възпротиви на собствената си карма... " Но света им бе такъв и вероятно не можеше да бъде променен. Беше свят на военна доктрина, на нации, които се бореха за установяване на собствената си власт и за доказване на превъзходството си, на шиноби-семейства, които пращаха от малки децата си в Академията и тяхното кредо бе същите тези деца да станат нинджи. Самата идея на света им бе, че трябва да има война, за да оцелее. Никой не се бе замислял може ли да се възпротивиш на кармата си... Може ли в един нинджа свят да господства мир?
- Не в това е въпроса... Преди да тръгна по следите на Наруто, имах информация, че базата на Акатски е в Амегакуре... Просто ми се виждат прекалено много съвпадения, на които едва ли бих им обърнал внимание, ако не се бяха стекли по този начин.
Какаши не каза нищо. Подозренията на Джирая рикошираха в него и той усети тревога.
- Когато се разделихме, Хината пожела да тръгне натам. Стори ми се странно, че изявява желание, след като по принцип... оставя на другите да решат вместо нея... -Санинът присви очи. Това засили подозренията му, а следващите думи на Какаши вече ги потвърдиха: - Преди това Шикамару забеляза, че тя е притеснена и нервна, но тогава си помислих, че е заради мисията и не обърнах внимание. Никой не обърна внимание на поведението й... Възможно ли е...
- Най-вероятно е видяла Наруто, но не ви е казала... - въздъхна тежко Джирая. Слънчевите лъчи, които проникнаха през листата, го ослепиха и той затвори очи. - Амегакуре... Те са откъснати от нас, поставени са под карантина, едва ли Наруто ще успее да се промъкне незабелязано там... Това дете... Боже, ако знаех, че ще ми докара толкова проблеми, никога нямаше да обещая на баща му, че ще се грижа за него!
Устните на Какаши се извиха в усмивка, но заради маската, която покриваше лицето му, Джирая не можа да види това.
- Обещанията трябва да се изпълняват... - замълча, след това добави: - Трябва да пратя съобщение на Киба и Шикамару. Ще тръгнем към Амегакуре. Да се надяваме само, че няма да закъснеем прекалено много!
Джирая не отговори. Когато отвори очи, пред погледа му танцуваха слънчеви зайчета. Сутрешната мъгла се вдигаше над короните на дърветата. " Нагато, от дъжда има полза. - беше казал тогава на самотното момче. - След него света изглежда по-чист, по-жив, отмива всяко мъртво нещо..., а кармата... Хубаво нещо е кармата, но като всяко нещо на този свят и тя може да бъде променяна. Зависи от каква позиция гледаш на нея - дали от печелившата страна или от тази на губещата. Според мене Амегакуре не плаче, момчето ми, то се възражда. " Нагато вдигна глава към него и удивителните очи се впериха в Джирая със страшна сила. " Наистина ли го вярваш, Джирая-сама?! " - детският глас беше пълен с надежда и радост. Санинът посегна към него и разроши косата му. " Аз не го вярвам, Нагато. Просто ти казвам истината. Можеш да бъдеш убеден в това! "
Възраждане... Ето от това имаше нужда техния свят. Да се отмият старите рани, да се забравят грозните истини и да се промени кармата. Той винаги се бе съмнявал в тази теза, но докато гледаше гората, която се събуждаше от нощната си дрямка, слънчевата светлина, която преминаваше през капчиците вода и се разпръскваше на хиляди цветове, вятърът, който се гонеше между листата на дърветата..., разбра, че няма нужда от съмнения. Стига да вярваха в това, светът подлежеше на промяна.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:20

***** *****

Сай се движеше зад Хината. Припряността й го учудваше, но предполагаше, че се притеснява за Наруто. Емоциите, с които бяха заобиколени всички, го изумяваха. Струваха му се странни и неадекватни. Прекалено много си усложновяха и без това сложния живот. Колко по-лесно би било, ако можеш да се обремениш само с едно чувство и да пилееш нерви само за една-единствена емоция! Само той ли виждаше безсмислеността на цялото това раздаване и създаване на връзки, които само те изтощават морално? Май да...
- Виждаш ли го, Хината? - попита той.
Тя кимна. Облекчението в гласа й бе като въздишка.
- Вече да... Намерихме го. Не е влязъл в селото и добре, че е така... Само още малко... Още малко...
- Амегакуре е под военна карантина. Трудно ще влезе там... А влезе ли, никой няма да може да гарантира за живота му. - тя забърза и той ускори движенията си.
- Още малко... още малко... - той едва чуваше гласа й, но бе убеден, че тя може би не осъзнава, че говори на глас.
Вече няколко часа се движеха без да спират. Подозираше, че тя е на края на силите си, но прдължаваше да скача от клон на клон и да скъсява разстоянието между тях и Наруто. Дали пък тези емоции не само изтощават морално, но и дават неподозирана сила? Какъв парадокс само! Задачата му тепърва предстоеше. Сакура бе отвлечена от Учиха Итачи. Данзо беше прав. Преди време поиска да убие Саске, сега поръча убийството на брат му. Какво ли бяха направили Учиха на Корен, че Данзо да иска толкова да ги унощожи?! В досието на Итачи прочете, че и той е бил лидер на един от отрядите на Корен като него, но мисиите му бяха засекретени. Сай знаеше, че Данзо действа на своя глава, зад гърба на Хокагето и Даймийото и отговаряше единствено пред старейшините. Знаеше също, че има доста кървави тайни, за които Коноха дори не сънуваше. И явно една такава тайна, касаеше Учиха.
Откриха го облегнат на едно дърво, да ги чака със скръстени ръце. Лицето му изразяваше досада. Хината се спусна към него и го прегърна, останала без дъх.
- Толкова се притеснявах... Наруто!
Той я погали нежно по косата и сините му очи се впиха в Сай. Веждите му се свиха над носа.
- Сай! Какво правиш тук?
- На мисия съм. - той кимна към Наруто и устните му се разпънаха във въздесъщата му усмивка. - Твоята... мисия.
Наруто усети как тялото на Хината в ръцете му натежава. Отдръпна я от себе си и видя, че очите й бяха затворени. Плъзна гръб по кората на дървото и седна в тревата, обвивайки ръце около нея. Главата й се отпусна на рамото му. Пръстите й се сключиха на гърба му.
- Моля те, не тръгвай! Недей отново да ме оставяш сама! - по миглите на затворените й очи надвиснаха сълзи и той вдигна ръка, за да ги избърше преди да потекат по бузите й. - Трябва ми само малко време да си почина и после ще ти помогна да открием Сакура... Само... Само не ме изоставяй!
Чертите по лицето на Наруто омекнаха и Сай с изненада видя как той прокара пръсти през дългата й коса, после вдигна лицето й и я целуна по устните.


***** *****

Вървяха под ситния дъжд, който ги обгръщаше като в мъгла, без да говорят. Ръцете й бяха вързани през китките със същото въже, с което я връзваше и през нощта. Единият му край се губеше в ръкава на палтото му. Очите й бяха сведени надолу и тя гледаше в краката си. Когато тръгваха, той й предложи някакво наметало, което измъкна от шкафа, но Сакура рязко поклати глава. Сега неговите дрехи, които беше облякла, провиснаха и залепнаха за тялото й, но тя дори не мислеше за това. Единственото, което остана от нейните дрехи, бяха сандалите и той й ги даде. Когато го попита къде са и може ли да ги облече преди да тръгнат, той призна с чувство на вина, че ги бе хвърлил още на другия ден. Извини се с факта, че се бил ядосал. Тя не каза нищо. Беше й трудно да говори, след като нямаше адекватна мисъл в главата си.
Всичките му думи се въртяха в мислите й като в торнадо от хаос, в което тя се намираше в центъра и беше способна единствено да гледа вцепенена... И сега се движеше като кукла, правеше крачка след крачка, но външният свят, който я заобикаляше й се струваше нереален и невъзможен. Само до преди няколко дни беше в Коноха и целия й свят бе подреден. Знаеше кое е истина и кое лъжа. Учеше при Цунаде-сама медицинско джуцу. Вечер мислеше за Саске...
Как може за толкова кратко време всичко да се обърне с главата надолу?!
Този мъж, който държеше краищата на въжето, увито около ръцете й , бе нахлул като буря и бе разрушил всичко само за един-единствен миг. Гледаше удивена руините на собствените си илюзии и не знаеше какво да прави. И дума не можеше да става, че я е излъгал за нещо. Знаеше, че той й е казал само истината, за това сключи и тази отвратителна сделка с нея. Всичко е било само заради Саске. Белите полета, които бе забелязала по-рано, се запълниха. Тя вече можеше да си обясни странното му поведение. Нещата ,които бе направил само и само да я държи под контрол... Чувстваше гняв, но той не беше като предишните й изблици, които я изпепеляваха като огън. Никога не бе усещала толкова много чувства в себе си... Връзката й с реалността беше само това въже... и той...
Бяха излезли от селото и сега се насочиха към близката гора. Мракът се сгъстяваше. Мъгла беше обвила короните на дърветата. " Колко ли е часът? " - помисли си тя съвсем не на място. Сакура погледна отново въжето. В замъгленото й съзнание бавно изплува... ужас! Паника, която я сграбчи за гърлото и тя се събуди с писък. Застопори пети в калната земя и дръпна рязко ръцете си. Той се извърна към нея. Капчици вода се спускаха по правилния му нос, плъзгаха се по устните му... кичури коса бяха залепнали по бузите му... Широко отворените й очи се впиха в неговите. Запетайките на Шарингана се завъртяха и той сви вежди.
- Какво има? - резкият му глас я накара да потрепери от студ.
Няколко секунди стоя, втренчена в него, после от устните й се отрони въздишка.
- Пусни ме, Итачи! Постигна вече целта си... Сигурна съм ,че Саске е тръгнал да те търси... Повече нямаш нужда от мен.
Той издърпа въжето към себе си и я принуди да пристъпи към него. Тялото му се притисна към нейното. Другата му ръка се вдигна нагоре и той погали устните й.
- Грешиш. Все още имам нужда от теб.
Зелените й очи се присвиха и вгледана в устните му, изведнъж осъзна, че иска да ги усети отново между краката си. Помъчи се да отхвърли веднага тази мисъл, но това не й се отдаде. Бузите й пламнаха и тя се дръпна рязко.
- Моля те! - пое си дълбоко дъх. - Ще направя всичко, каквото поискаш..., само ме пусни!
Веждите му се вдигнаха нагоре и устните му потрепнаха в цинична полуусмивка.
- Всичко? - попита Итачи.
- Всичко... - потвърди тя.
Той отново я придърпа към себе си. Лицето му се наведе към нейното.
- Искам да ми се отдадеш тази нощ. - изрече тихо той. - Без съпротива, без да ползвам въже... и определено без обвинения от рода " Ти ме изнасили! " след това. Искам да дойдеш без да те принуждавам при мен и да ми дадеш... любовта си!
Последната дума, която излезе от устата му, я накара да запремига бързо.
- Това пак ще бъде по принуда! - възрази Сакура.
Итачи поклати глава.
- Не. Не разбирам защо продължаваш да се залъгваш сама себе си. Просто ти давам поле за изява. Не мисля, че ще бъде изнасилване, защото и двамата искаме да го направим!
- Аз... - тя заекна и отмести очи от неговите. Смущението й разтресе цялото й тяло. - Аз определено не искам... такова нещо. Не искам мъж, който не дава и пукната пара за мене! Не искам мъж, който не изпитва нищо към мене! Ти си... Ти си едно гадно копеле, след като ми предлагаш това! Ти...
- Че кой е казал, че не изпитвам нищо към теб? - пресече я той с рязък глас. Очите й се разшириха. - Разбира се, че изпитвам... - Итачи пусна въжето и сграбчи лицето й между дланите си. Устните му докоснаха нейните само за миг. - Толкова много те искам, малката ми, че ми е трудно да те гледам и да знам, че не трябва да те докосвам. Защо според теб досега не съм стигнал до края? Имах толкова възможности да довърша започнатото, но в последния момент спирах...
- Защо? - попита тя и очите й се затвориха, неспособна да издържа на погледа му, който сякаш проникваше в душата й, четеше мислите й, оставяше я без защита, прекалено уязвима на страстта му.
- Защото ти не си моя. Ти принадлежиш на брат ми...
Сакура се сепна и се откъсна от него. Гневът й изригна като вулкан, който отнесе всяка адекватна мисъл от главата й.
- Не съм на никого и никой не разполага с мен, сякаш съм вещ без чувства и без мисли! Най-малко пък брат ти има права над мен! А колкото до теб, сега разбрах нещо, което ми е убягвало досега. - тя се разсмя сухо. - Искаш аз да дойда при теб, за да прехвърлиш отговорността на мен. Да се извиниш с факта, че аз съм те предизвикала да " довършиш започнатото ", защото на тебе явно ти е трудно да поемаш отговорност за действията си, било то грешни или правилни... Ти си един страхливец, който няма смелост да погледне истината в очите! Сега разбирам защо не стигаше докрая. Просто никога нямаше да го направиш. Блъфирал си. Искал си да си мисля, че си способен на такава гадост, за да ме манипулираш по-лесно. - мълчанието му я накара да пламне още повече. - Ти, шибан, мръсен... - и тя замахна с вързаните си ръце към лицето му. Искаше да го нарани, дори концентрира всичката си чакра. Той сграбчи с една ръка китките й и прекрати атаката й, но тя не се отказа толкова лесно. Изви тяло и понечи да го изрита между краката. Пръстите му се впиха в китките й със сила, която накара костите й да изпукат. Лицето й се сви от болка и тя стисна зъби, за да не изкрещи.
- Не ме карай да ти доказвам, че не изпитвам никакъв страх от нищо и от никого! - глухо изрече той. - Не ме карай още тук да " довърша започнатото " и да ти покажа, че съм способен на много неща!
Сакура се надигна на пръсти и почти допря устни до неговите. Зелените й очи блестяха в сумрака. Агресията й приличаше на природна стихия, която го завличаше във вихъра си. Итачи почувства как желанието му пламна като пожар.
- Спри да ме лъжеш, тъпанар такъв! - изкрещя тя и дъха й опари лицето му.
Това бе последната капка на търпението му. Събори я на земята и вдигна ръцете й над главата. Тя сепнато си пое дъх, когато почувства как тялото му се отпуска върху нейното. Едната му ръка задържа китките й със желязна сила, другата се спусна между телата им и той стисна гърдата й през тениската. Лицето му се приближи към нейното, червените му очи я гледаха без да мигнат. Дъждът се стичаше по скулите му и капеше върху нейното лице. Но тя беше твърде гневна, за да усети някакъв страх. Зелените й очи потъмняха. Почувства как корема й се сви и краката й затрепераха. Но продължи да го гледа с поглед, от който кръвта му кипваше и го караше да мисли нелогично.
- Искам те! - издиша тежко той. - Искам те така, както не съм искал никоя друга преди теб... Не ме карай да бъда груб и да загубя контрол! Но също така искам... - Итачи стисна дланта си и зърното на гърдата й се втвърди, потърка го между пръстите си през плата и това усещане я накара да затвори очи. - Искам да ми кажеш, че и ти го искаш. Само това желая да чуя от тебе и ти обещавам... обещавам ти, че ще се постарая да не почувстваш голяма болка...
Тя извърна глава настрани, отказвайки да отвори очи.
- Това е лъжа! - тихият й глас трепереше.
Итачи въздъхна и допря буза до нейната. Устните му докоснаха ухото й и предизвикаха тръпки, които полазиха по гърба й.
- Почти пристигнахме. Нека не спорим повече. Мръкна се и ако не си забелязала, вали и двамата сме мокри до кости. Като пристигнем, отново ще говорим, става ли?
- Не желая да говоря по тази тема повече. - тя стисна очи, когато той издърпа нежно зърното на гърдата й. Дишането й се учести. - И спри да ме пипаш, моля те! Причиняваш ми болка...
Той махна ръката си и се изправи. Издърпа я да стане и тя се залюля леко, докато възвърне равновесието си. Когато го погледна в лицето, той изглеждаше гневен. Обърна й гръб и с отсечена стъпка, я повлече след себе си, дърпайки въжето, което сряза китките й. Тя се запрепъва в мократа трева, недоумявайки за пореден път какво толкова го ядоса.
............................ ....................................
Пристигнаха скоро след като падна нощта и луната изгря над короните на дърветата. Беше я довел до някаква малка къща с плъзгащи се врати и тераса, която я ограждаше от всичките страни. Изкачиха се по дървените стъпала и той плъзна вратата, за да влязат. През кръглият прозорец влизаше лунна свелина и тя видя, че в стаята почти нямаше мебели. В единият край имаше малко легло, а в другия - ниска маса. Той затвори вратата и запали свещта, която стоеше на масата.
- Това е военна хижа, която използваха Учиха при някои мисии. Никой не знае за нея освен мене. Уведомих Дейдара къде се намира и предполагам утре той ще дойде, за да ти донесе храна. Наблизо има друго убежище на Учиха и смятам да се застоя известно време там. - Итачи направи пауза и тя вдигна поглед към него. - Предполагам, че до няколко дни всичко ще приключи и ти ще си свободна.
Чувстваше досадна болка в петите си. Умората се бе отпечатала на лицето й.
- Защо ме доведе тук? - попита Сакура.
- Вече не си в безопасност в базата на Акатски. Пък и предполагам, че там обстановката те потиска.
От косата й капеше вода. Раменете й бяха отпуснати. Мократа тениска прилепваше плътно по гърдите й и слабата светлина на свещта я караше да изглежда нереална, като сън... Той остави на земята преметнатата чанта, която носеше през рамо и се приближи към нея. Развърза ръцете й и погали с пръст червените ивици по китките й.
- Не ме връзвай, моля те! - гласа й бе само шепот и когато вдигна очи към нея, той видя тъга. - Знам, че няма да ме убиеш, нито да ме изнасилиш, нито да ми причиниш болка. Знам също, че няма да причиниш нищо лошо нито на Саске, нито на Наруто. Тогава няма нужда да играеш този глупав театър... Обещавам, че ще остана при теб, колкото е нужно. Само... не ме връзвай!
Тя казваше истината, но Итачи едва ли щеше да й повярва. Главата й клюмна на гърдите, прекалено уморена да се възпротиви по някакъв начин.Искаше само да затвори очи и да си представи, че е все още в Коноха. И утре щом отвори очи и види света през прозореца си, той ще е същият, какъвто бе през всеки един изминал ден от живота й. Нямаше да се разкъсва от въпроси, нито ще чувства тази болка в гърдите си, щом погледнеше този мъж... Просто защото никога нямаше да го срещне. Щеше да продължи да мечтае за Саске, да се представя как се притиска към него и... го дарява с любовта си. Саске, не Итачи... Само Саске заслужаваше любовта й. Само той можеше да я доведе до края, до онзи край, който Итачи никога нямаше да стигне. Но... Защо вече не мислеше за него по този начин? Защо го правеше по задължение, сякаш се извиняваше за някаква грозна постъпка? Защо когато си представяше, че прегръща Саске, виждаше... Итачи?
Искаше... не Саске и от установяването на този факт не й ставаше по-добре. Искаше брат му и го искаше по начин, по който никога не бе искала Саске. " Ще ме молиш да те чукам, а после ще ме молиш да не спирам! " Тези негови цинични думи, които тогава я възмутиха, сега се промъкнаха в съзнанието й и тя разбра, че той е прав. Нямаше сили да се възмути и на това. Никога не се бе замисляла, че може да е толкова... разблудна... Тази ли беше думата? Тя ли описваше най-ясно начина, по който искаше Итачи? " ...и уста способна да приеме в себе си... какво ли не... " Още една негова фраза. Знаеше какво искаше да каже той. И да, тя също искаше да го направи - да целуне всяка част от него и да го опита на вкус, както той бе направил с нея. И знаеше, че щеше да изпита дори по-голямо удоволствие, отколкото да стои неутрална и само да се наслаждава на...
Усети, че той я придърпа към себе си и вдигна глава към лицето му. " Направи го! Изчукай ме! Искам те! " Бяха като писък в главата й, но устните й останаха здраво стиснати. Със закъснение видя, че той е гол.
- Трябва да се съблечеш... Дрехите ти са мокри. - и той посегна към тениската. Изхлузи я през главата й, после клекна пред нея и сабу панталоните от бедрата й. Сакура го гледаше изпитателно без да има желание да се възпротивява на нищо, което той правеше. И защо ли трябва да изпитва срам? Та той единствен я бе виждал гола и... Итачи сабу сандалите й и се изправи. Очите й се впериха в гърдите му. Кожата на тялото й настръхна и тя усети как зъбите й затракаха от студ.
Той се наведе към нея, взе я на ръце и я отнесе до леглото. Положи я на твърдия матрак, после легна до нея. Обърна я с гръб към себе си и ръцете му я обвиха. Зелените й очи се затвориха, почувствала топлината от тялото му. Усети твърдия му член на бедрото си, но нямаше никакво желание да се прави на възмутена и уплашена.
Итачи бе прав... Просто трябваше да престане да залъгва себе си!

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:21

***** *****

Винаги беше отстрани и го наблюдаваше тайно. Беше запомнила всяка негова мимика, всеки негов жест на ръката, когато беше нетърпелив и бързаше, гласа му, който вибрираше в гърлото му и предизвикваше тръпки по тялото й... Беше го виждала, когато се смееше и радостта правеше да изглеждат очите му по-тъмни. Леките бръчки, които се появяваха като ветрило около очите му и плътният звук на неговия смях, я очароваха... Беше го виждала и когато плаче. Навеждаше глава надолу и косата му закриваше лицето му. Не издаваше хлипове, нито плачеше с глас. Сълзите му капеха по ръцете и той дори нямаше сили да вдигне ръка, за да ги избърше. Искаше да бъде до него, когато бе щастлив или тъжен. Искаше да вземе всичко от него и да изпълни живота си с неговата емоция, която намираше излаз всеки ден, в който той отвореше очи. Толкова различен от нея... Толкова много... Живот, пълен с енергия, която да разбуди нейната меланхолия и да я направи... по-смела. Искаше да напусне тротоара, по който течеше живота й и само той можеше да я накара да го направи без да се страхува от грешки. Заради него би поела всеки риск, би жертвала всичко, дори собствения си живот... Толкова клиширани чувства и думи, изтъркани от употре*а , за да ги опишат! Нима истината е толкова блудкава и клиширана?! Как да му покаже по най-оригиналният начин, че той означава много за нея, че без него света няма да е същият и че същите тези изтъркани чувства значат толкова много за нея? Как да го накара да повярва, че го обича до болка?
Усещаше ръцете му, обвити около тялото й.Беше облегнал гръб на ствола на дървото и главата му беше отметната назад. Хладният въздух галеше лицето й, но тя не чувстваше студ. Той беше метнал наметалото си върху тях и усещането, че се намира у дома, я караше да се чувства добре. Сай ги беше оставил сами, за да пообиколи околността и да предотврати евентуални нападения. Беше чула разговора им, преди да тръгне. Тя притвори бледите си очи и първото, което отбеляза бе, че е нощ. Толкова време ли е минало? Косата му дразнеше носа й. Вдигна ръка и прокара пръсти през не много дългите кичури на врата. На светлината на запаления огън цвета й изглеждаше като мед и тя я потърка между пръстите. Той наведе глава към нея и тя потъна в тези сини, бляскави очи, които я гледаха с толкова нежност, че й се прииска този миг никога да не свършва. Устните му се извиха в усмивка.
- Почина ли си?
Тя не отговори. Вместо това се надигна и впи устни в неговите. И с това изненада и себе си. Тъмнината бе виновна, за да разчупи тя оковите на смущението и на неувереността си. Езикът й се плъзна между зъбите му и докосна неговия в очакване. Усети как ръцете му я повдигнаха от земята и я притиснаха още по-силно към тялото му. Той отвърна на целувката, засмуквайки езика й и дъха й. Ръцете й се вдигнаха и тя прокара пръсти през косата му. Развърза банданата му и я остави на земята. Очите й се притвориха и от гърлото й се откъсна стон. Тялото й се напрегна. Всеки момент можеше да дойде Сай, но тя не искаше да спира сега. Искаше много повече от една целувка, затова плъзна ръце надолу по тялото му. Дръпна ципа на анцуга му, повдигна тениската му и допря отворени длани на топлата кожа на гърдите му. Пръстите й преминаха по плоският корем. Той откъсна устни от нейните и си пое рязко дъх.
- Какво правиш, Хината?
Тя пак не отговори, прекалено увлечена да го докосва. Впи отново устата си в неговата и страстта, която знаеше, че се намира в нея най-накрая излезе на повърхността и я повлече. Ръката й се пъхна под панталона му и тя обви пръсти около твърдия му член. Очите й се затвориха и тя изпадна в екстаз. Той отново откъсна устните си от нейните и ръцете му сграбчиха главата й, сякаш искаше да й строши черепа.
- Какво, по дяволите, правиш, Хината? - повтори той накъсано. Тялото му се напрегна, когато тя задвижи ръката си надолу-нагоре по дължината му. Очите й се отвориха широко и устните й отново се наведоха към неговите. Всяка негова съпротива отлетя надалеч и той я привлече към себе си. Устните им се сляха. Страстта й бе буквално погълната от неговата. Ръцете му се спуснаха надолу и той свали горнището й. Дланите му обхванаха в шепи пълните твърди гърди през блузата й. Хвана я под мишниците и я надигна нагоре. Постави я в скута си и я разголи напълно, за да ги засмуче в горещата си уста. Тя изстена за пореден път и тялото й се изви като дъга към неговото. Ръцете й се заровиха в косата на врата му и отметна глава назад. Мускулите между краката й се свиха в спазъм, който я разтърси и като в мъгла осъзна, че се е подмокрила. Нямаше време да се изненада на този факт, защото веднага след това усети как ръката му се плъзва под нейните панталони, връщайки й докосването. Усети пръстите му дълбоко в себе си.
- Искам още... Още! Не спирай... - тя се изуми на дрезгавия си глас, с който го умоляваше. Падна назад в тревата, повличайки го със себе си. Разтвори още повече крака и плъзна длани по тялото му. Пръстите й сграбчиха члена му и отново се задвижиха по него.
О, да тя искаше много повече от това. Искаше го вътре в себе си, за да потуши изпепеляващия огън там. Искаше да стане част от него. Искаше го толкова много, че усети болка, която я накара да изхлипа. Усети как той съблече панталоните й, а после тялото му се отпусна върху нея. Бедрата й се вдигнаха нагоре и с рязък тласък той я направи своя. Болката скова тялото й, но тя не извика. Усещането, че той бе вътре в нея, бе по-голямо от болката и тя впи пръсти в гърба му. Краката й се обвиха около кръста му и това му даде по-лесен достъп до тялото й. Задвижи се в началото бавно, като й даваше възможност да свикне със него. Но тя отново се изви нетърпеливо под него.
- По-бързо... Моля те! По-бързо...
Изумен той засили темпото. Горещата й страст го изпълни със задоволство. Очите му се затвориха и той зарови лице в тъмната й коса. Тихите стонове, които се откъсваха от устните й, го подлудяваха и скоро тласъците му станаха по-дълбоки, по-бързи и залюляха цялото й тяло в див ритъм, от който тя съвсем загуби контрол. Ноктите й раздраха гърба му и той стисна зъби. Кръвта кипеше във вените му и главата му бучеше. Сладострастното изражение на лицето й плуваше в мъгла пред полуоттворените му очи. Миризмата на възбуденото й тяло облада съзнанието му. От очите й потекоха сълзи, които се стекоха по слепоочията й и се загубиха в косата й. В гърлото й имаше буца, която не можеше да преглътне. Все още не можеше да намери оригинални думи, с които да изрази чувствата си към него. Искаше думи, които да са предназначени само за него и които никой друг преди не бе използвал, но внезапно разбра, че в търсенето няма смисъл. В каквито и думи да облечеше чувствата си към него, те щяха да си останат просто думи. Думите само открехваха вратата и ако нямаш смелост да погледнеш вътре в стаята, те си остават клишета. Но той имаше тази смелост, за това и го погледна без страх, без свян и без коле*ание. Преди да се слеят устните им и той за пореден път да открадне дъха й, отдавайки се на нея, Хината промълви тихо:
- Обичам те!

***** *****

Цунаде се взираше в нощното небе, осеяно с безброй трепкащи звезди.Беше се облегнала на една колона на терасата на стаята си, обвила краката си с ръце. Под нея се разливаше като тъмно море Коноха. Мрачното черно на нощта се пречупваше от светлините и тя усещаше живота, който бълбукаше под всеки покрив на селото. По принцип винаги се бе наслаждавала на този момент от деня си, когато съзерцаваше Коноха от терасата на стаята си. Но от няколко дни не чувстваше нищо. Прекалено много взе да й тежи тази отговорност, че да продължи напред все едно нищо не е станало. Сакура... Цунаде отговаряше за нея, а допусна да й се случи такова нещо. Прати хора, но резултат никакъв. Какво трябваше да направи още?
- Вратата бе заключена. - тя затвори очи при звука на гласа му.
Извърна глава към него и отвърна с рязък глас:
- Това би трябвало да те е навело на логичната мисъл, че не желая никой да ми досажда. Как влезе?
- Май долявам съмнението ти в моите възможности. - той пристъпи към нея. Светлината от стаята очертаваше тялото му. Лицето му тънеше в сянка. - С нетърпение очаквах да се прибереш в стаята си. - тембърът на гласа му се промени и това я подразни. Обърна поглед към нощното небе, опитвайки се напълно да игнорира присъствието му. - Много работиш...
- Ти не го ли правиш?!
Той изпъна рамене и отвърза връзките на кратуната с пясък , която винаги носеше на гърба си. Облегна я на стената и насочи вниманието си към нея.
- Работата е единственото нещо, което ме кара да се чувствам полезен. Но да ти кажа честно, Цунаде-химе, не работя заради самата работа. Предполагам и ти не го правиш. - приближи се към нея и я издърпа да стане, после я прегърна и главата му се облегна на рамото й.
- Гаара... - лицето й пламна. - Вече ти казах, че това, което правим е нередно...
Той не отговори веднага. Ръката му загали гърба й, после се придвижи нагоре и той обхвана шията й отзад. Пръстите му се заровиха в русите кичури. Усети, че се възбужда само от това и се опита да потисне ерекцията си.
- Кажи ми сега какво е станало? Имам чувството, че съм седнал върху буре с барут. Обстановката в Коноха е напрегната и го усетих само за няколко часа...
- Не мисля, че е редно...
Той я повлече грубо след себе си. Влезе в стаята и затръшна вратата на терасата. Обърна я рязко към себе си.Светлите му очи се свиха.
- Остави ме аз да преценя кое е редно и кое не!
- Всичко, което правиш е нередно. - повиши тон тя, вбесена на начина , по който я помъкна след себе си. - Не е редно да ти казвам какво става в Коноха. Не е редно да стоиш в стаята ми през нощта. По дяволите, какво очакваш от мен?
- Да ти кажа ли какво очаквам от теб? - изръмжа Гаара. - Очаквам много повече от това, което ми даваш... Редно и нередно! Прекрасни думички, с които обикновените хора си поставят граници, но, Цунаде-химе, ако не си забелязала, ще ти напомня, че ние не сме обикновени хора. Ние сме начело на селото, ние го пазим, ние носим отговорност за него, ние определяме кое е редно или нередно. А другите хора се определят от нас... Така,че... - той я привлече отново в прегръдките си. Гневът му се уталожи, когато усети допира на твърдите й гърди и наведе глава надолу към широко отворените й очи, които бяха станали по-светли. - ... Ще допълня само, че след като и двамата се наслаждаваме на така стеклите се обстоятелства, значи не правим нищо нередно и не вредим на никого... - той плъзна ръце по тялото й, обхвана в шепи дупето й и я притисна оскърбително към бедрата си. Очите й се сведоха надолу и тя си пое шумно въздух, усетила издутината отпред на панталона му. - Кажи ми какво е станало?
Цунаде допря треперещи длани на гърдите му с намерението да го отблъсне от себе си. Той я завъртя около себе си и седна на леглото й, привличайки я към себе си. Настани я върху скута си и лицето му се вдигна към нейното. Устните му се извиха в усмивка.
- Искам още сега да те обладая, но... трябва да разбера какво те тревожи...
Тялото й се скова. " Какви прекрасни очи! " - помисли си удивен той. На светлината на нощната лампа бяха златни с цвета на коняк и гъсти светли мигли ги ограждаха. Косата й се спусна покрай лицето й и той вдигна ръка към нея. Взе един кичур между пръстите си и го потърка, почти очаквайки от него да се посипе златен прах. Боже, колко прекрасна беше тя! Очите й изведнъж станаха печални и тя ги затвори. Отпусна се в него и го прегърна.
- Казваш, че ние не сме обикновени хора и определяме нормите, носим отговорност... Вярно е. Но... някога, когато си взимал решения и си определял кое е редно или нередно, чувствал ли си коле*ания, че не постъпваш правилно? Чувствал ли си нерешителност? Кажи ми, Гаара, как мога да нося отговорност за селото си, след като никога не съм чувствала увереност в решенията си?
Той я надигна като дете. Претърколи се на леглото и Цунаде се озова под него със разтворени бедра. Гаара се отпусна на лактите си и наведе глава към нея.
- Трудно ми е да мисля сега, когато под мене се намира толкова прекрасна жена, но ще се помъча да ти отговоря на този въпрос, който явно много те терзае. - зъбите му захапаха долната й устна и засмукаха нежно. После спусна устни по голата шия и между целувките, с които обсипа кожата, продължи тихо: - Да. Постоянно го чувствам и си мисля, че само по този начин взимаме правилни решения. Съмнения, коле*ания, угризения... Понякога се чувствам уморен до смърт. А и това, че не можеш да поискаш съвет от никого, когато се коле*аеш, а времето е против теб, ми изпива всички сили. Но... - отметна настрани халата й, с който беше тя и пъхна длани под сутиена й, стискайки нежно гърдите й. - Но си мисля също така, че само онзи, който е прекалено убеден в правотата си, греши. Коле*анията са нужни, за да вземем най-правилното решение. Все пак ние не се намираме във вакуум и от нашите решения, редни или нередни, зависят много човешки животи. Не знам защо си решила, че не трябва да изпитваш съмнения? - Гаара вдигна сутиена й нагоре. Устните му я засмукаха ненаситно. Цунаде затвори очи. Ръцете й се вдигнаха, за да го отблъснат, но можа единствено да го притисне още по-силно към гърдите си. От устата й се откъсна въздишка и тялото й се изви нетърпеливо. Усещаше как напрежението бавно се нагнетява в нея, достигайки опасна точка.
- Винаги чувствам... съмнения... Дори и това, което правиш в момента... Все още си мисля, че е грешно...
- Защо? - устните му се спуснаха надолу, езика му влезе в пъпчето й и тя изпъшка тихо. Ръцете й се заровиха в косата му. - Как може нещо толкова прекрасно да е грешно?
- Защото... съм много по-голяма от теб. Аз мога да ти бъда...
- Шшт! - прекъсна я той. Надигна се само за миг от нея, събувайки бикините й. Раменете му разшириха треперещите й бедра и езикът му се плъзна по влажният отвор на тялото й. - Прекрасно... Ти си това, което виждам в момента. Жена, която желая толкова много! Така, че искам да спреш да си задаваш въпроса кое е редно или не в присъствието ми. Просто... - пръстите му се пъхнаха дълбоко в нея, предизвиквайки вълна, което разтърси цялото й същество и тя загуби допир с реалността. - Просто се довери на моята преценка. Аз... рядко греша!
О, да! Тя щеше да му се довери. Трябваше... Толкова прекрасно беше да знае, че не е сама, че има и друг, като нея и този друг бе готов да поеме част от отговорността, която тя носеше. Осъзнаването на това й донесе спокойствието, за което отчаяно бленуваше. Да, да, да... Щастието й избликваше на повърхността на тези думи, които се въртяха в главата й, докато усещаше устните му на неподозирани места по тялото си, за които не знаеше, че могат да и донесат такова безгранично удоволствие. Да, да, да... Тялото й се залашка в дивия ритъм, когато той проникна в нея и скъса една брънка от веригата на миналото, за която тя мислеше, че не може да бъде унищожена. Спомените за Дан бяха най-хубавото нещо в нейния живот, но бяха просто картини от минало, което не можеше да бъде върнато назад и да бъде изживяно отново. Бъдещето предстоеше пред нея и тя видя това бъдеще в притворените зелени очи на Гаара. Бъдеще, което ще я накара да погледне с надежда напред... заедно с него.Устните й се извиха в усмивка и тя изрече накъсано, предизвиквайки насечен смях, който излезе от гърлото му:
- Поне този път стигнахме до леглото!...

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:21

***** *****

Сакура бавно отвори очи. Усещаше тялото му до своето, но за първи път от няколко дни насам, това не й се стори странно. Сякаш да е гола и да дели легло с някой друг бе най-нормалното нещо на този свят. Слънчевите лъчи проникваха през прозореца и в тях танцуваха прашинки. Светлина? Колко... изненадващо! Нямаше звук на капки дъжд по стъклото, нито сиви облаци в небето, които я затискаха като капак. Беше убедена, че ако стане сега и погледне през прозореца, от полуразрушеното село нямаше да има и следа. Щеше да изглежда като лош сън, от който тя се бе събудила и сега светлината на деня го бе изгонила в най-тъмното ъгълче на съзнанието й.
Ръцете му я притиснаха по-силно към него. Едната му длан беше отпусната върху гърдата й. Бедрото му бе между нейните и тя усещаше кожата му, която се допираше до... Затвори очи, опитваше се да метне юзди върху побеснелите си мисли, които нахлуха веднага в главата й. Какво си беше помислила преди да заспи снощи? Че трябва да престане да залъгва себе си...Да признае, че той я вълнува и че го иска. Искаше да се събужда до него, да усеща тялото му до своето и да остане така завинаги. А след дъжда да изгрее слънце, както сега... Тя извърна глава, после обърна и тялото си към него. Очите му бяха затворени. Лицето му бе спокойно. Вдигна ръка и пръстите й преминаха по линиите на това лице, което толкова много приличаше на лицето на Саске, ала едва сега забеляза, че те се различват като деня и нощта. Веждите му бяха полегати, а на Саске бяха извити. Две линии се спускаха от носа му до краищата на устата му, други две разсичаха скулите му. Той беше много по-възрастен от Саске и на светлината на утрото Сакура разбра, че това й донесе радост. До преди няколко дни бе влюбена в момче, вглъбено единствено в себе си и мислещо само за отмъщение, което бе безсмислено, след като вече знаеше истината. Сега тя бе... заинтригувана... от мъж, чиито мисли не бяха толкова... детски. Поведението му... я очароваше. Внезапните изблици на гняв и спокойствие се редуваха и тя бе принудена да признае, че това й харесва по някакъв странен и глупав начин. Гневът му я възбуждаше и я караше да се чувства... жива. При Саске такова нещо нямаше. Той само изпиваше емоцията й, не пораждаше нищо в нея и досега тя се мислеше, че е неизчерпаема и може да му дава всичко, докато е способна да почувства каквото и да е. Тя задържа пръст на устните му, после покри с длан бузата му, преди да зарови пръсти в косата му, освобождавайки я от опашката на врата му. Той отвори очи и тя потъна в черната бездна на погледа му, но не почувства страх или студ. В няколко натежали секунди те просто се гледаха. После Итачи я привлече към себе си и устните му завладяха нейните.
Този път тя не се дръпна. Вложи цялата си страст в целувката си и бе принудена да признае, че й харесва. Краката й го обвиха през кръста, а ръцете й го прегърнаха. Свързаха го с нея като със здрави въжета и той прокара ръка по гърба й, после притисна ханша й към себе си и очите й се разшириха, когато усети, че той се възбужда. Той отдръпна главата си от нея и прекрати целувката. Очите му промениха цвета си и станаха червени. Сега виждаше лицето й и изражението й го изпълни със задоволство. Ръката му се плъзна по дупето й, премина по външната страна на бедрото и я докосна нежно между краката. Пръстите му потънаха в нея и тя си пое рязко въздух, но отново не се дръпна. Бедрата й се отвориха още повече и тя затвори очи. Не можеше да издържа на изгарящия му поглед, нито на онзи друг огън, който течеше във вените й. Усети как другата му ръка се пъхна под тялото й и той привлече отново към себе си.
- Не си затваряй очите, моля те! - гласа му бе дрезгав и тя потрепера. И когато ги отвори, той видя, че ирисите им бяха станали още по-наситенозелени, а зениците им се бяха разширили и те изглеждаха почти черни. Бузите й бяха червени и пареха. Той заби два пръста дълбоко в тялото й, мускулите на вагината й го обвиха здраво и тя се натисна върху тях. От устните й се откъсна въздишка. - Какво искаш, малката ми?
Риторичен въпрос... Той знаеше отговора, но искаше да го чуе на глас, да признае тя пред него и пред себе си истината. Миглите й потрепнаха и устните й се свиха. Тя бе вбесена и той със закъснение усети как ноктите й раздраха гърба му, оставяйки червени линии по кожата му.
- Много добре знаеш... какво искам...
- Можеш ли да повярваш, че не знам?! - усмивката, която разтегна устните му я накара да потрепери от гняв. Той усети как пръстите й се свиха и ноктите й отново се впиха в гърба му, но той превари движението й, измъквайки пръстите си от нея, после ги вкара в дупето. Очите й се разтвориха широко и тя изпъшка.
- Недей!... Какво правиш?! Не!
Итачи се претърколи върху нея и я притисна с тяло към матрака. Устата му засмука гърдите й и тя отметна глава назад. Усещаше пръстите му, но не чувстваше болка, даже напротив. Докосването му я наелектризира и тя извика. Когато погледа й се проясни, тя видя замислената гримаса на лицето му. Вече не я докосваше и тя почувства внезапна паника, която я стисна за гърлото. Сакура вдигна ръце и хвана между дланите си лицето му .
- Ела с мен! - промълви тихо, изненадана, че можа да каже такова нещо. - Ела с мен в Коноха! Моля те!
Той поклати глава. Смехът му бе като камшик, който я шибна.
- Приказваш глупости!
- Цялата тази несправедливост... Всичко може да се оправи... Само трябва да кажа на Цунаде-сама и тя ще ми повярва... Итачи! - Сакура повиши тон. Опитваше се да го задържи върху себе си, защото той понечи да стане рязко. - Итачи, моля те!
Той се откъсна от нея и й обърна гръб, провесвайки крака от ръба на леглото. Тя се загледа в гърба му. Повдигна одеялото към брадичката си и постави ръка на рамото ми.
- Повярвай ми! Мога да оправя тази каша... Моля те! Итачи... Прибери с мен у дома!
Той се отърси от докосването й и стана. Започна да се облича с отсечени движения без да си направи труда дори да я удостои с поглед или да й даде обяснение. Гневът й я заслепи и тя се изправи рязко от леглото. Обърна го насила към себе си и залепи плесница на бездушното му лице.
- Казвам ти истината, копеле такова! - изсъска през зъби тя. - Всичко може да се оправи. Сам каза, че само старейшините, Данзо и Третия са знаели за това, но ако Цунаде-сама разбере... Тя и без това търси повод да се отърве от Данзо... А ако всичко се изнесе до Даймийото, което неминуемо ще стане така, това ще е...
- Когато казваш всичките тези глупости, вярваш ли си изобщо?! - устните му се извиха в презрителна усмивка. - Ти си глупачка! Нищо такова няма да стане! Давам ти гаранция... Пък и има много " ако ", които не вещаят нищо добро! Можеш ли да ми кажеш нещо, в което си убедена, че ще стане?! Нищо не зависи от тебе , че да си уверена!
- Но...
- Без " но ", моля те! - той вдигна ръка и я чукна по челото с показалец. Ако беше брат му, щеше да допълни: " Прости ми, Саске. ", но на нея й зададе въпрос: - На колко си години, малката ми?
- На 17. - изтърси тя. Защо я питаше за годините й сега?
- Ето, виждаш ли? - Итачи разпери ръце и я посочи с брадичка. Тя недоумяващо впи поглед в него. Той въздъхна нетърпеливо и поясни: - Много малка и много наивна, да не кажа отново глупава. Мислиш си, че можеш с няколко думи да промениш нещо, да заличиш минало или да върнеш живот... Кажи ми как ще обясниш на Цунаде, че ми вярваш? Аз съм престъпник от клас S и до вчера ти бях враг, има награда за главата ми. Кажи ми, глупаво момиченце, какво очакваш да направи Цунаде след като й хвърлиш тази бомба в лицето? И нека да обясня нещо, което май ти убягва. Хокагето няма почти никаква власт в Коноха. Всичко се свежда до старейшините и Даймийото. И според тебе Даймийото на кого би повярвал?! На думата на една избягала нинджа като мен, която се подвизава в престъпна организация или на думата на старейшините, които не са направили нищо лошо на пръв поглед? Казваш да се прибера у дома! Ха! Аз нямам дом, всичко, което остана от Учиха са едни руини на края на селото и които само безпризорните кучета ги опикават. - Итачи се наведе да обуе сандалите си и вдигна глава към нея. - А после? Останалите кланове? Как ще можеш да заличиш нещо толкова мръсно като това, което направих аз? Ще си кажат, че е било за доброто на Коноха, но пак ще се намерят благопристойни съдници, които бързо биха ме пратили по дяволите. - той се изправи и прокара пръсти през косата си, връзвайки я пак на опашка. - За мене дом и живот в Коноха няма. Не мога да се върна и да се направя на жертва все едно нищо не е станало. Не мога да осъдя нито Данзо, нито старейшините, че са действали както са сметнали за добре, след като мисля като тях.Пък и има ли смисъл да разбунвам духове отпреди десет години, след като и аз съм се запътил натам. До няколко дни няма да бъда дори и спомен, а много скоро след това и ти ще ме забравиш. Но аз това и искам да направиш. Защото ако за мене няма живот, за Саске ще има... и ти си способна да го дадеш на него.
- Цунаде би могла да те излекува...
- Ох, стига толкова, че ме заболя главата! - той махна с ръка. - Изобщо не разбирам как ти хрумна тази мисъл, но ще ти кажа, че логиката ти е безумна и утопична и няма начин да бъда въвлечен в това. Пак повтарям: за мене бъдеще няма и няма смисъл да се терзаеш да намериш спасение за мене, защото такова просто не съществува. - Итачи въздъхна отегчено и се насочи към вратата. - Бариера няма да поставям. Ще се доверя на думата ти. Предполагам, че ще се прибера късно и Дейдара ще те посети, за да ти донесе храна. - той плъзна вратата и преди да излезе навън й хвърли снизходителна усмивка, която я вбеси още повече и тя стисна ръце в юмруци. - Предлагам ти да не товариш сладката си главица с тези неща. Концентрирай се върху това, че скоро ще видиш Саске и ще си свободна! Друго не искам от теб.
Сакура си пое дъх на няколко пъти, опитвайки се да потисне гнева си, но той излезе като вик от гърлото й и тя запрати ниската маса по затворената врата.

***** *****

На вратата се почука. Темари и Канкуро се изгледаха изненадано. Кой ли беше по това време? Слънцето още не беше изгряло. Канкуро се изправи, остави куклата си на леглото и кимна на Темари да отвори.
В стаята им влезе Гаара. Ръцете на Казекагето бяха пъхнати в джобовете на панталоните му и той се облегна на вратата.
- Гаара... - Канкуро отново взе Карасу и седна на леглото си. - Какво е станало?
- Има малък проблем, който трябва да се реши. - Гаара извърна поглед към сестра си, която го гледаше с очакване. - Преди няколко дни са отвлекли Сакура. Цунаде-сама е пратила екип, след който е тръгнал и Наруто...
Канкуро изсумтя раздразнено.
- Защо ли не съм изненадан, че името му, както винаги е замесено?! Знае ли се кой я е отвлякъл?
Зелените очи на Гаара се присвиха.
- Акатски. Но само се предполага... Преди два часа пристигна кучето-следотърсач на Какаши, Паккун, което донесе най-накрая вест, че са тръгнали към Амегакуре след Наруто. Но аз си мисля, че колкото и проблемен да е той, е открил нещо.
Темари легна по корем на леглото си, подпря глава на дланите си и изгледа изпитателно Гаара. Имаше нещо, което я смущаваше в поведението на брат й, но не знаеше точно какво. За това и вметна констатацията си без да се замисли:
- По това време, Гаара, ти успя да разбереш толкова неща, които преполагам в други случаи Коноха ще скрие...Как успя?
Той махна с ръка. Имаше ли смисъл да изпада в подробности, че когато Паккун пристигна, той държеше в ръцете си Цунаде и бяха продължили приятното си занимание отново...
- Има ли значение? От вас искам само едно...
- Да тръгнем след тях. - прекъсна го рязко Канкуро. - И да се опитаме да спасим глупака.
- Дължим това на Коноха, след като те ни помогнаха преди време. Спомнете си, че аз също бях отвлечен от Акатски и те се отзоваха веднага. Няма да бъдете сами. С вас ще дойде още един екип, който се е върнал от мисия вчера - Хюга Неджи, Рок Лий, Тентен и Гай-сенсей. - Гаара скръсти ръце пред гърдите си. - И аз бих искал да дойда, но знаете, че не мога, след като съм Казекаге и присъствието ми е наложително тук. Другите Кагета би трябвало да дойдат днес или утре и искам преди настъпването на Чуунинският изпит този проблем да бъде не само решен, но и забравен.
- Другият екип, който първи е тръгнал след похитителите... Кои са били? - попита Темари.
Устните на Гаара се извиха и той впи очи в нея.
- Какаши, Киба и Акамару, Хината и Шикамару. - при споменаването на последното име, сестра му сведе поглед надолу и предположенията, които имаше до скоро Гаара, се потвърдиха. Тя се завъртя по гръб в леглото си и скръсти ръце под главата си. На Гаара му се стори, че лицето й поруменя и усмивката му стана по-широка. - Ще тръгнете до час. Срещата ви с екипа на Гай-сенсей е пред сградата на Хокагето. Върнете Наруто тук и открийте Сакура.
Канкуро остави настрана Карасу и погледна Гаара бегло. Толкова много се бе променил заради тази проблемна нинджа, която носеше след себе си единствено хаос. И макар да чувстваше раздразнение при мисълта за Наруто, трябваше да му благодари за промяната на Казекагето.
- Добре. - вдигна рамене той. - Знаеш, че ще го направим.
Гаара кимна, все още впил поглед в сестра си, която си даваше вид на внезапно загубила интерес към ситуацията. Усмивката не слезе от лицето му, дори и след като напусна стаята. Не можеше да повярва, че бруталната природа на Темари, може да се пречупи от някакво нежно чувство, но пък от друга страна нямаше смисъл да се чуди, след като и той самият беше променен. " Промяната е хубаво нещо "- мислеше си той, докато вървеше към стаята на Цунаде. " Кара те да се чувстваш като прероден. "

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:22

***** *****

" Кой ли ще бъде следващият, който ще отвори вратата? "
Светът му беше не по-голям от килията, в която сам се бе набутал. От два дни никой не се бе появявал, за да му донесе храна и вода и той подозираше, че никой няма и да дойде. Дали не бе дошъл края и защо ли се чувстваше едва ли не облекчен от тази мисъл? Краят... Това искаше много отдавна, още когато умря Кимимаро и го остави сам с демона вътре в него. След Кимимаро друг, който да се бе доближил до него, нямаше. Че кой ще иска да стои близо до човек, неспособен да контролира пристъпите си за убийство? Кой ще иска да поеме този риск?
Трябваше му врата, която да го отдели напълно от този свят. Врата към отвъдното, която той да затвори след себе си и да си почине. От угризенията и непресъхващата болка, че се е родил чудовище. От самотата, която го засмукваше като блато и той нямаше сили да се противопостави. Пък и защо ли да го прави, след като се чувстваше безкрайно уморен, че да продължи да се бори със себе си. Трябваше да признае веднъж завинаги, че не може да избяга от това, което е.
" Жена... или мъж? "
А беше започнал живота си като всеки обикновен човек. Семейството му беше нормално, той самият беше нормален. Ако това нормалните хора разбираха от щастие, той го имаше. Но после... Когато мина определената възраст, вече не бе същото. Разбра, че страда от някаква рядка и странна болест. Губеше съзнание и когато се събуждаше, винаги бе обграден от трупове, а ръцете му бяха в кръв. Лепкава, червена кръв, която засъхваше по тях и която след това трудно можеше да отмие. Никога не можа да забрави ръцете си, оцапани в кръв. В кошмарите му кръвта почерняваше като катран и той търкаше ли, търкаше... Търкаше толкова силно, че кожата му се прежулваше и от раните, които сам си причиняваше, започваше да тече неговата кръв.
" Ако е жена, ще я убия... "
Още тогава се отдели от света. Затвори се в пещера, направи затвор, за да престане да наранява не само околните, но и себе си. Защото след всяко събуждане от пристъпа, виждаше кръвта... И дълго време след това той се молеше това да е неговата. Нима някой щеше да го обвини, че иска да избяга от това тяло, което не се подчиняваше на волята му? Цял живот изкара в самота. Защо да продължава да живее? Каквото и да имаше след смъртта, нямаше да е по-зле от живота сега. Щеше да е опрощение, спасение... Щеше да е спокойствие. Като прегръдка на добър приятел или утехата на майка.
" Не. Няма да е жена... Мъж ще е. "
Кимимаро... Единственият оцелял от клана Кагуя. Единственият, който се бе приближил достатъчно близо до него, че да спре пристъпите му и да се нарече негов приятел. Единственият, който имаше смелост да признае, че и той е чудовище. Имаха толкова общо по между си и може би затова усетиха привързаност един към друг. И двамата бяха затворени не само физически, но и вътрешно в клетката на собствената си вина. И двамата искаха да се излекуват. И двамата... не успяха...
Затвори очи. Главата му се отпусна на свитите колена и той се заклати бавно напред-назад. " Ще се върна при теб, Джуго! Кабуто ми каза, че съм излекуван... А щом са намерили лек за мен, ще намерят и за теб... Но сега трябва да тръгвам... Пристига новото тяло на Орочимару-доно и аз трябва да го доведа. Ти... - пръстите на Кимимаро се провряха през решетките и той докосна челото му. - ... само ме изчакай! И тогава никога няма да се разделим! Никога! "
Но не се върна...
И го остави сам в килията...
Сам в самотата...
Завинаги сам...
Усети буца в гърлото си, която не можа да преглътне. Очите му горяха под стиснатите клепачи. Отдавна бе изплакал сълзите си. Отдавна бе спрял да се самосъжалява. Но спомените... Единственото нещо, което бе останало от Кимимаро... Все още виждаше очите му. Зелени неподвижни очи, събрали в себе си цяла вселена от емоции. Очи, в които се оглеждаше и виждаше себе си. Своята болка, своята самота и своите терзания... Очи като огледало.
" Ако е мъж, ще го убия. "
През решетките на малкия прозорец на килията му, влетя врабче. Той вдигна глава и втренчи поглед в пернатото същество, което заподскача към него. Побутна купата си, в която имаше изсъхнал ориз и се загледа в птичката, която закълва храната. Усети чакра пред вратата и напрегна мускули за нападение.
И когато вратата се отвори и Джуго нападна, видя пред себе си огледалните очи на Кимимаро.Но не беше Кимимаро... Беше Учиха Саске.

***** *****

- Събрахме ли се? - Джирая се огледа. Погледът му премина по Киба и Акамару, Шикамару и Какаши. Отговор не получи, пък и нямаше за какво. - Ще починем малко и на сутринта ще продължим. Почти стигнахме до Амегакуре. И трябва да се подготвим...
- Едва ли ще ни чакат изненади там. - вдигна рамене Киба. - Амегакуре не беше ли затворена военна зона? Няма ли да предизвикаме някакъв конфликт, че влизаме така?
Джирая седна на тревата и се загледа в някаква далечна точка зад Киба. Беше уморен до смърт. Не бяха починали изобщо. Бързаха. В главата му мисълта за Наруто го тревожеше. Не му даваше покой. Някакво страшно предчувствие държеше сърцето му като в ледена прегръдка. А сега Киба изказа с думи онова, от което и той се опасяваше. За това и накара Какаши да прати Паккун с новини до Цунаде. Тя имаше прекрасната възможност да предотврати в зародиш появата на всякакъв конфликт. Кагетата пристигаха за Чуунинският изпит и щяха да се съвещават. Друг бе въпроса, че ще поискат да узнаят защо Страната на Огъня е пратила толкова нинджи във военна територия, ако не прилича това на военна операция. Не трябваше изобщо да се споменава, че Джинчуурикито на Кюби е в Амегакуре, че Коноха има сведения, че тайната база на Акатски е там и че нинджите на Коноха са просто екип за спасителна акция. Всички тези предпоставки бяха идеални за една война и Джирая не можеше да повярва как само за няколко дни всичко можеше да се обърка така.
- Каквото и да стане, трябва да влезем. Пък и освен това Цунаде-сама ще се е погрижила за усложнения. - каза Какаши и също седна до Джирая. - Запалете огън. Починете си. До няколко часа ще тръгнем. - после се извърна към Великият Санин и промълви тихо: - Лошо, много лошо, Джирая-сама... Всичко се подрежда в доста лошо съчетание. Дали Цунаде-сама ще се справи с Кагетата?
Джирая подпря лакти на краката си и отпусна глава на дланите си.
- Ще се справи, но само един от тях ме притеснява ...
- Цучикагето на Страната на Камъка... - гласа на Какаши стана още по-тих. - Трябва да върнем веднага Наруто в Коноха, за да не се стига изобщо до обяснения какво правим в Амегакуре. Случаят трябва да се потули. Кога пристигат Кагетата?
- До ден-два... Чуунинският изпит е след четири дни.
Какаши замълча.
Не, не можеше да има мир в този свят... В душата на Санинът отново се настаниха коле*ания и съмнения. Бяха му казали, че ще намери момчето, което ще е способно да промени света им, което ще донесе мир и спокойствие и той ще му е учител. Вярваше, че това е Минато... После Нагато... Но и двамата бяха мъртви. Сега се бе вкопчил в Наруто. Всичките надежди, които имаше, реално погледнато му се подиграваха в лицето, правеха го на глупак... А той продължаваше да вярва, напук на всяка логика, която му казваше, че е безсмислено.
Погледна нагоре. Между короните на вековните дървета се промъкваше бледия диск на луната. Млечната светлина се промъкваше между листата, чертаеше пътечки от призрачни паяжинки и Джирая внезапно си помисли, че нищо от това, което му се случва не е реално. Намираха се в сън. Затворени в собствените си представи за реалност, опитавйки се да намерят великият отговор на въпроса " Защо? ". Ами ако просто нищо нямаше смисъл и всичко се свеждаше до това просто нещото, наречено живот да бъде изживяно без значение какви чувства и емоции влагаш в него... Да се пусне по течението и да не се интересува на къде ще го отведе то. Да върви по пътеката без мисли, без желания и без да влага смисъл във всяка стъпка, която правеше.
В крайна сметка всички пътеки водеха до други пътеки, а истината се криеше по извървеният път, не в крайната цел.
Изобщо трябва ли да си мисли, че е нужно да има крайна цел? Да има смисъл от живота?
Но трябва. Иначе за какво да живее, ако нямаше смисъл от целият път?
Само да върне Наруто в Коноха и всичко щеше да се оправи... Още малко остана. Още съвсем малко...

***** *****

Сай усети промяната в очите на Хината. Беше застинала като статуя и от всяка фибра на тялото й се излъчваше напрежение. Огледа се, но не видя нищо странно. Залезът бе оцветил небето в кървавочервено зарево. В гората беше странно тихо, не подухваше вятър. Сай имаше глупавото усещане, че дори и въздуха бе застинал и това го накара да застане нащрек. Наруто бе извадил куная си и бе долепил гръб в ствола на едно дърво само на няколко метра от тях. И той бе усетил нещо.
- Някой идва... - от устните на Хината най-сетне се отрони звук. - Много силна чакра... Трябва да внимаваме!
Сай клекна на земята, извади скицника си и с няколко движения на четката нарисува змии. Устните му се раздвижиха и той направи отсечени движения с ръце. Змиите се плъзнаха по белия лист и се изгубиха в тревата с леко съскане. Обърна поглед към Наруто. Той бе направил няколко двойника , които притичваха от дърво на дърво.
Когато отново погледна в посоката, от която Хината не отделяше очи, забеляза, че в светлината на отиващия си ден, бавно започна да се откроява силует. Слънцето го заслепи още в същият момент и той вдигна ръка към лицето си, приклекна в тревата и присви очи. Черна роба със червени облаци... Несъмнено това беше... Змиите, които бе нарисувал се обвиха около тялото на нинджата. И в същият момент Наруто нападна. Хината се стрелна напред, извадила своя кунай от канията.
Робата на Акатски бавно се разкъса на гарвани, които ги обвиха като облак. Сай нарисува три лъва, които изскочиха от белия лист с ръмжене, което процепи тишината. И се спусна след Хината.
Пред погледа му гората се разми. Дърветата потъмняха, загубвайки очертанията си и потънаха в дълбокото черно на най-странната нощ, която бе виждал. Червена луна, висеше точно над главата му и към нея като река се носеха червени облаци. Опита се да помръдне с ръка или крак, но изумен разбра, че не може да направи и едно движение. Облака гарвани бавно се концентрира в една точка, която се оформи отново в силует. Не можеше да повярва, че толкова лесно можа да попадне в капана му! Зъбите му се стиснаха в гневна линия. Изви глава и това просто движение изиска толкова много усилие, че мускулите на тялото му се напрегнаха. Хината също бе застинала. Черната коса се бе спуснала като завеса покрай лицето й и той не можеше да я види добре. Опита се да каже нещо, каквото и да е... Устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук. Пое си дъх насечено, хрипливо... Беше попаднал в Тсукуйоми и този факт бавно изплува в хаотичните му мисли, докато наблюдаваше втренчено как се приближава нинджата. Затърси с поглед Наруто, но не можа да го види. Беше изчезнал...
Шаринганът на Учиха Итачи го засмука като водовъртеж и го завлече дълбоко в морето на ужаса му...

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:23

***** *****

Тя се наведе над каменливата, ронлива почва и пръстите й погалиха жълтите цветчета на растението. Несъмнено това беше змийско мляко. В сока на билката се съдържаше вещество, което успокояваше болката. Един вид наркотично вещество, беше допълнила Цунаде след това. Една от най-важните съставки на лекарството, което мислеше да приготви тя. Трябваха й сурови, неизсъхнали билки, защото те съдържаха повече лечебни свойства от тези, които са минали през някаква предварителна процедура. А с помощта на чакрата си би могла да размеси съставките им. Това щеше да ги смеси напълно.
Сакура откъсна няколко стръка и се загледа в жълтия, лепкав сок, който се стече по пръстите й. Пъхна ги в чантата, която той бе оставил преди да тръгне. Когато я изпразни на леглото, осъзна, че съдържанието й явно бе предназначено за нея. Имаше дрехи и хавлия. Със всеки изминал миг тя разбираше в каква огромна заблуда е била, когато си е мислела, че Итачи би й причинил нещо, каквото и да е... Опитваше се с някакви последни остатъци на обективен разум да го обвини, да го нарече убиец или изменник, предател, но думите се изчерпваха още щом си помислеше за тях. Защото той не беше нито едно от тези определения. Беше избил клана си, да, но зад тази грозна постъпка се криеше нещо добро. Той бе направил жертва и сега плащеше за нея. Нима нямаше справедливост в това?
Тя притисна пръсти към слепоочията си, почувствала внезапна остра болка в главата си. И дума не можеше да става, че няма чакра, както когато беше в базата на Акатски и не можеше да направи и едно елементарно движение без да се почувства изтощена. Чакрата й се беше върнала. Просто... толкова много й се насъбра само за няколко дни, че се чувстваше на прага на силите си. Тя седна на брега на реката и притисна чело към коленете си. Дишаше дълбоко, опитваше се да не мисли за усилващата се болка, но това не й се удаваше толкова лесно. До ушите й достигна ромона на потока, който се намираше на няколко метра от нея. Слънчевата светлина блестеше във водата и тя усещаше топлината на пролетния ден по кожата си. Вятърът погали тила й и тя вдигна поглед. Трябваше да намери поляна, която да е огряна от слънцето. Там се намираше следващата билка, може би най-ефикасната от всички, които бе събрала. Колко жалко, че беше пролет... Растението цъфтеше в края на лятото и стръковете бяха зелени с горчив вкус. Казваше се дяволска уста и отново беше болкоуспокояващо.
Сакура се изправи. Гората се разгръщаше пред нея като свят, който чакаше да бъде открит. Обичаше гората. От нея черпеше силата и знанията си. Тревата галеше глезените й. Толкова по-различно изглеждаше сега света от вчера. Преди го наблюдаваше през стъклото на прозореца и от небето се изливаха непрестанни реки от дъжд.Беше затворена, а вечер я връзваха. Сега слънцето я заслепяваше и бе свободна... Но не си отиваше. Цунаде-сама сигурно бе пратила нинджи, които да я намерят, но странно защо имаше чувството, че това не я касае. Вместо това се опитваше да спаси похитителя си, който умираше. Защо, по дяволите го правеше? Защо й пукаше за Итачи? Защо? Толкова много защо, а отговорите им бяха шокиращи дори за нея и не смееше да си признае истината дори в мислите си. Че бе привлечена от него, то бе ясно, но още не можеше да признае, че той означава нещо за нея. И защо да не се мъчеше да го спаси? Той заслужаваше живот толкова, колкото и Саске. И той бе платил цената на грешките си и той страдаше от спомените на миналото, които го бяха белязали като дамга... Тогава? Защо не...
Намери малка полянка, на която несъмнено би могла да намери дяволската уста. Обиколи няколко пъти, докато я видя и се наведе да я откъсне.
- Както виждам, Итачи е имал смелост да те остави свободна да се разхождаш наоколо, хмм! - Сакура вдигна поглед към Дейдара, който се усмихваше леко. Свали преметната през рамо чанта и седна в тревата до нея. - Гладна ли си?
Тя само кимна. Той извади две картонени кутии и й ги подаде. Сакура ги пое и също седна на земята до него.
Дейдара отметна настрана русия кичур, който закриваше едното му око и се загледа в нея, докато тя ядеше.
- Какво правиш, хмм?
- Търся няколко билки. - отвърна вяло Сакура. Очите й бяха впити в кутията с храната пред себе си.
Той се пресегна към нея и вдигна с пръст брадичката й. Сините му очи се втренчиха в нейните и тя притеснено си помисли, че той вижда всичките й коле*ания, отпечатани на лицето й.
- Всичко, което правиш е безсмислено, сладка моя! Нищо няма да му помогне, хмм! Не и на този етап...
Сакура дръпна рязко главата си и очите й се разшириха.
- Ти... ти знаеш...
Той въздъхна тежко и се отпусна по гръб в тревата. Сложи ръце под главата си и затвори очи.
- Знам много неща, хмм... Но това, което правиш, няма да му помогне... Късно е...
- От кога знаеш?
Тихият й глас бе като шумолене на листа и това внезапно му припомни за онези дни край реката, в които лежеше във високата трева и се наслаждаваше на топлината от слънчевите лъчи върху лицето си. Нейният глас беше като ехо на един друг, който мислеше, че бе забравил, но сега го чу отново: " От кога знаеш, Дей? "
- От много години... Познавам се с Итачи още преди да влезем в тази организация.
Сакура продължи да се храни бавно, осмисляйки тази шокираща новина, която той изтърси толкова спокойно.
- Но ти не си от Коноха... Тогава как сте се запознали?
- Аз съм от Иугакакуре. Това говори ли ти нещо?
- Страната на Камъка... - Сакура направи пауза. Остави кутията, която държеше в ръцете си настрана и обви ръце около свитите си крака. - Честно казано твоето село ми навява много лоши асоциации.- допълни след това тя.
Той отвори очите си и устните му се извиха нагоре. Краката му се кръстосаха.
- Правилно. И на мене селото ми ми носи всичко друго, само не и нещо приятно...
- Тогава как... По какъв начин сте се запознали с Итачи?
Дейдара закри с ръка лицето си, сякаш за да предпази очите си от слънчевата светлина.
- Не мисля, че е редно да ти казвам това...
Сакура пламна от гняв. Ръцете й се свиха в юмруци.
- Все едно, не ми пука! - каза сухо тя.
Той усети по тембъра на гласа й, че е вбесена и това го развесели. Махна ръка от лицето си и се изправи. Преметна чантата през рамо и се наведе към нея, след това я издърпа да стане и я повлече след себе си. Сакура почервеня. Запрепъва се след него, а яростта й заплашваше да изригне.
- Какво правиш?
- Прибирам те. Скоро ще се стъмни и не искам нещо лошо да ти се случи. Много си се отдалечила.
Тя издърпа ръката си от неговата и той се извърна към нея.
- Мога и сама да се грижа за себе си, вярвай ми!
- Знам това, сладка моя! Но ми влез в положение. Отговарям за теб, след като Итачи го няма. Бъди добро момиче и ме последвай!
Тя се подчини с неохота.
- Кажи ми, Дейдара, от къде се познавате с Итачи! - Сакура не можеше да спре въпроса си, който излезе от устните й.
- Нали знаеш, че любопитството убило котката. - подметна саркастично той.
- Но си е заслужавало. - допълни тя. - Ще ми кажеш ли?
Сакура веднага усети как той се промени. Изражението на лицето му се втвърди и устните му се опънаха в тънка линия. Тишината ги обви за известно време, докато крачеха към хижата, после той я наруши:
- Участвахме в мисия. Бяхме в Кемуригакуре.
- М-моля? - заекна тя. - Как така в мисия?
- Странно ли ти се вижда това, момичето ми? - смеха му бе дрезгав и груб. - И двамата бяхме в АНБУ-отряди и бяхме пратени, за да ликвидираме местното Даймийо.
- Н-но това никога не би могъл да го позволи Третия Хокаге... К-как тогава?
Дейдара се извърна рязко към нея и щракна с пръсти пред лицето й. Очите му се присвиха в гневни цепки.
- Време ти е да се събудиш, сладка моя, и да разбереш, че досега си живяла в една розова приказка, която е нямала нищо общо с действителността! Кагето в дадената страна е пратен в девета глуха, когато става въпрос за политика. Какво от всичко, което казах, те учудва?
- Всичко. - изръмжа Сакура, вбесена от сарказма му. - Ако Кагетата не са ви пратили, тогава кой го е направил?
- Тъп въпрос. - отсече той. - Всеки знае, че нашето Каге е амбициозно. Той ме натовари с тази мисия. От страна на Коноха беше Данзо.
- Данзо... - " Пак този гнусен старец! "
- Ми да, сърце мое. Кой друг?! Итачи беше негова пионка, както аз бях пионка на Цучикагето ни. - той я хвана за раменете и я разтърси силно. От устните му излезе смях. - Всички ние сме просто кукли, които сме на усмотрението на група садистични, тъпи и амбициозни копелета, свикнали да газят през трупове само и само да осъществят извратените си представи за идеалния свят! Колко поетично го казах, нали? - Сакура не можа да отвърне нищо, впила зелените си очи в неговите, прекалено шокирана да каже каквото и да е било. - Екипът ни беше голям, но след мисията останахме само трима. Но най-хубавото беше, че бе успешна. Ликвидирахме Даймийото без много шум. По-скоро Кемуригакуре покри всичко и обявиха, че Даймийото е починал от естествена смърт. Колко саркастично, нали? Ощетената страна ни направи услуга и скри престъпните ни деяния. И досега съм убеден, че знаеха кой стои зад нападението тогава... - Дейдара я пусна, после се извърна и отново закрачи. - Но това е минало. Почти нищо не остана от него и ако спра да мисля, няма да остане и спомен. Това беше в друг живот. И аз не възнамерявам да се върна отново към стария си начин на живот. Сигурен съм, че Итачи също не мисли да се върне назад по стъпките си. - следващите му думи бяха глухи: - Да, това бе друг живот!
...................................... ...........................................
Итачи плъзна вратата на хижата. Лунната светлина осветяваше малката веранда отпред. Отново се бе забавил, но кой да знае, че щеше да попадне на тази изненада. Умората подкоси краката му и той се свлече на земята, подпрял гръб във вратата. Главата му се замая и той затвори очи. Усети стъпки, които го приближиха, а после нечии ръце, които го прегърнаха и той се отпусна върху крехкото й тяло. Тя го пое като дете, сложи главата му на рамото си и го залюля. Усети пръстите й в косата си. Прегърна я силно, отнемайки дъха й за момент.
" Ела с мен... у дома... "
Точно в този момент той си беше у дома. Усещаше топлината на тялото й. Извивките й, които се притискаха към него. Тези очарователни извивки, които обичаше да целува и докосва.Колко хубаво щеше да бъде, ако се бяха срещнали при други обстоятелства, ако можеха да имат някакво бъдеще?! Тогава никога нямаше да я остави да си тръгне. Щеше да позволи на безумните й планове да го завлекат, да диктуват начина му на действие...
" Ела с мен у дома! "
" Идвам... " - опита се да каже той, но съзнанието му отлетя и той се унесе в ръцете й.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:23

***** *****

Той беше още в ръцете й...
Топлината на тялото й го успокояваше. Краката й бяха преплетени с неговите. Усещаше равномерното й дишане по кожата на врата си. Очите му се отвориха бавно. Мимоходом отбеляза, че още бяха на пода. Тя бе донесла възглавниците и одеялото и бе направила измпровозорано легло. Усещаше дланите й да се движат по гърба му бавно, сякаш галеше котка.Явно не знаеше, че е буден, защото под докосването й той усети любопитство. Опипваше, изучаваше, наслаждаваше се... На няколко пъти тя си поемаше рязко въздух и ръцете й спираха, но после отново продължаваха да го докосват.
Итачи отново затвори очи. Предпочиташе просто да не издава с нищо, че е буден, за да разбере до къде би могла да стигне тя. Вероятно изпитваше срам от него, което си беше нелепо, при условие, че бяха стигнали много далеч. Но бе убеден, че тя е притеснена не само от него, но и от себе си. За да я подтикне да изрази по някакъв начин желанието си, просто ще я остави да си мисли, че още спи.
Робата му бе свалена и сега тя издърпа тениската му. Допря отворени длани към кожата на гърба му и ги плъзна нагоре. Ръцете й преминаха по лопатките, достигнаха врата му отзад, после ги върна обратно надолу, достигайки кръста му. Няколко мига се коле*а, после плъзна ръце надолу под панталоните му, обхващайки задника му. Усети как тя задържа дъх, после го издиша пресекливо. Преглътна шумно и издърпа веднага ръцете си от там. Итачи си помисли, че тя няма да има смелост да продължи, но се изненада неимоверно, когато издърпа връзките на панталоните му и пръстите й намериха члена му. Издърпаха го напред и нагоре... и... спряха...
Очите му се отвориха и той легна по гръб. Тялото й се отпусна върху неговото и потъмнелите й очи го погледнаха шокирано.
- Ти... ти си буден! - Сакура се опита да издърпа веднага ръцете си, но той я задържа.
- Буден съм от много време насам. - устните му се извиха нагоре. Шаринганът оцвети погледа му в червено. - Продължавай!
- Ти си луд! - тя ивърна глава. Имаше чувството, че цялата пламтеше от срам, а похотливото му изражение не й помагаше, за да превъзмогне неудобството си. Сякаш я бе хванал на местопрестъплението. - Пусни ме!
- Само допреди секунди за тебе това не бе лудост... Продължавай! - отново заповяда той. Пръстите му се вкопчиха по-силно в ръцете й и миглите й потрепнаха. Изчервена тя отново стисна пръсти около члена му и отново застина. От гърлото му се откъсна въздишка. - Продължавай...
- К-кое? - запелтечи тя. Гласът й бе толкова тих, че той трябваше да напрегне слуха си, за да чуе въпроса й.
Итачи я притисна към себе си. Усмивката му стана по-широка. Ръката му се провря между телата им и неговите пръсти обвиха нейните.
- Ето така... - той раздвижи ръката й нагоре-надолу. - Не, не... Опитай се да го стиснеш малко по-силно... Да... Точно така... - очите му се притвориха и той си пое бавно дъх. - Установи постоянен ритъм, докато свикнеш... После... Може и да избързаш... Определено няма да имам нищо против...Не... Не още отсега толкова бързо... - той махна ръката си. - Бавно... бавно... Браво, момичето ми! Сега просто продължавай...
Сакура заби нос във врата му, прекалено засрамена, че да го погледне в очите. В ръката й члена му се втвърдяваше със всяко движение, а след известно време дори започна да си мисли, че никога няма да омекне. Той не издаваше звуци, нито стонове. Цялото му тяло бе напрегнато, а дишането му бе насечено и хрипливо. И осъзнавайки, че в момента го владее и диктува по някакъв начин удоволствието му, Сакура изпита дива еуфория. Срамът й отлетя още в същия миг и тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Те бяха притворени, червени и пламтяха като огън. Кръвта й кипна. Устните й се впиха толкова силно в неговите, че зъбите им се удариха и тя почувства моментна болка, която отлетя веднага щом вкара езика си и го преплете с неговия. Ръцете му я обгърнаха. Дланите му се спуснаха надолу по гръбнака, после обхвана в шепи дупето й, както бе направила преди малко тя. Свали панталоните й с рязко движение и пръстите му се плъзнаха между двете полукълба, докосвайки я отдолу. Тя разтвори още повече бедра и се издърпа нагоре, за да му даде повече достъп до вагината си. Двата му пръста влязоха в хлъзгавия отвор на тялото й.
" Продължавай! Моля те, не спирай! "
Сакура откъсна устни от неговите. Задиша тежко срещу лицето му. Пръстите й го сграбчиха по-силно. Усмивката не слизаше от лицето му и това кой знае защо я вбеси.
" Уста способна да приеме в себе си какво ли не... "
Тя наведе глава към него. Езикът й се плъзна по гърлото му. Повдигна тениската му нагоре, за да целуне гърдите му, после корема. Ръцете й свалиха панталоните му.
- Сакура... Какво правиш? - той бе затаил дъх.
" Да... Какво правя? "
Нямаше време да си отговори на логичния въпрос. Устните й колебливо докоснаха главичката, езикът й го облиза, опитвайки го на вкус... После като видя, че няма нищо страшно, отвори широко уста и го налапа. Зъбите й го остъргаха по дължината и Итачи си пое рязко въздух. Пръстите му се вкопчиха в косата й, направлявайки я бавно, настоятелно. Толкова хууубаво... Знаеше, че би могла да изпита лудо удоволствие, връщайки му онова, което той правеше с нея, но не очакваше, че то ще я повлече. Долната част на корема й натежа от желание, имаше чувството, че гори... Устата й не спираше да смуче,езика й се плъзгаше по члена му, поемаше го до гърлото си, ръката й се движеше ритмично заедно с главата й... Нагоре-надолу... Нагоре-надолу... Тя изпадна в състояние подобно на транс и се стресна, когато след известно време той издърпа главата й от себе си, тялото му се напрегна и... всичко свърши. Спермата излизаше на тласъци от члена му, а тя продължаваше да държи ерекцията му в ръката си. Очите й се вдигнаха към него. Той я сграбчи под мишниците й я повдигна нагоре. Принуди я да го обкрачи,бедрата й обърсаха спермата по корема му, а той самия повдигна тениската й и засмука зърното на едната й гърда.
Главата й се замая и тя притисна тяло към устата му. Долната част на тялото й се притисна към все още възбуденият му член. Отметна назад глава, когато горещината облада всяка част от тялото й и нададе вик, усетила как вагината й се сви спазматично като от болка. О, да тя чувстваше болка, искаше го вътре в себе си, сега, веднага...
- Моля те... - беше й трудно да диша, какво остава да говори. Удиви се на собствения си глас, който излезе от гърлото й, дрезгав и чужд. - Направи го... искам... искам...
Итачи бе престанал да смуче зърната й, лицето му бе заровено между гърдите й.
- Казах ти, че ще ме молиш... да те чукам... - смехът му бе хриплив. Ръцете му се плъзгаха бавно по гърба й. Той се претърколи върху нея. Краката й се отвориха с готовност и тя вдигна таза си към него. Усещаше пулсиращия му член на входа на тялото си и затвори очи. Само едно движение и тя щеше да стане завинаги негова... Белязана от него... и искаща само него... В главата й се промъкна като неканен гост образа на Саске, но тя го пропъди в същия миг, в който си помисли за него. " Не! Не искам Саске, искам... искам... " Той се бавеше. Ноктите й се впиха в гърба му. Още съвсем малко... Съвсем,съвсем мъничко...
- Итачи... моля те... сега... сега...Направи го! Просто го направи!...
Той продължаваше да се бави. Лицето му бе заровено в косата на врата й и тя усещаше дъха му по кожата си.
И вместо члена му, в тялото й навлязоха пръстите му. Тялото й се скова, усетила удоволствието да се концентрира там долу... Пред очите й света се завъртя и всичко потъна в мъгла...
След известно време, когато отново бе способна да разсъждава, осъзна, че ноктите й продължаваха да бъдат впити в гърба му. Очите му я гледаха меко.
- Но... защо... - устните му обладаха нейните, спирайки въпроса й. Езикът му проникна навътре и се заигра с нейния. Тялото му се отпусна тежко върху нейното. Итачи прекрати целувката и допря чело до нейното.
- Не ми задавай въпроси, на които сигурен съм, че не искаш да знаеш отговора!...
- Какво... искаш да ми кажеш?
- Нищо... - той се надигна от нея, отпусна се на земята и я привлече към себе си. Ръцете му я обгърнаха и тя отпусна глава на гърдите му. - Съвсем нищо...
Но какво трябваше да й каже? Че в последният момент бе спрял, защото бе помислил за брат си? Това само щеше да предизвика гневна реакция от нейна страна, а точно в този момент не искаше да спори с нея. Лунната светлина посребряваше косите й и той вдигна ръка за да ги погали.
- Но... - започна отново тя.
- Вчера видях приятеля ти... Джинчуурикито на Кюби...
Сакура си пое рязко дъх. Тялото й се скова в ръцете му и тя се опита да вдигне глава, за да го погледне в очите. Той я задържа в прегръдките си.
- Нищо не му направих... - продължи той. - Беше с още две нинджи от Коноха. Едно момиче и друг, който носеше татуировка на АНБУ на дясната си ръка. Убеден съм, че бе пратен от Данзо.
- А... Наруто... - промълви тя.
Итачи провря пръсти през косата й. Топла, мека... като тялото, притиснато към неговото... Усети, че кръвта му пламна и той се опита да потисне веднага ерекцията си.
- Нищо не му направих... - повтори той. - Само споделих част от силите си с него, но... се надявам никога да не стига до използването им...
- Какво си направил? Но защо?
- Вече ти казах. Никога няма да направя нещо, каквото и да е било, което ще навреди на Коноха. Което ми напомня нещо друго... Искам след като се върнеш в селото да говориш с Цунаде. Целта на Акатски е не само да съберат всичките девет опашати демони. Те ще са просто врата към призоваването на десетото Джинчуурики, най-силното от всичките. Кажи й, че лидера на Акатски е член от клана Учиха, който вярва, че със Шарингана би могъл да го контролира демона, за да го използва за разрушението на света, какъвто го познаваме днес. Разбираш ли какво искам да ти кажа, момичето ми?
Мълчанието й трая дълго. Заслушана в сърцето му и унесена от топлината му, не можеше да мисли рационално.
- Защо... не й го кажеш ти?... Ще отидем в Коноха, ще говорим с Цунаде-сама, ще я помолим да те излекува и после ще напуснем селото... завинаги... Ще останем само ти и аз и никога... никога няма да се върнем към предишния си живот! - тя затвори очи, сещайки се за Дейдара и думите му, които той бе казал. - Изплатили сме дълга си към Коноха, можем да продължим да живеем и без този дълг от тук нататък, защото... - гласа й трепна. " ... защото те обичам и не искам да те загубя!... " - защото всичко, което е зависело от теб си го направил. Дал си жертва, останал си сам, без дом, без село... Но сега... имаш мен, а аз имам... теб... Итачи, още не е късно да...
- Шшт! - той повдигна главата й се взря в тъжните й очи. Устните му се извиха нагоре. - Искам да си почина, моля те! Колкото и невярващо да ти се струва, ти ме изтощи прекалено много. Ще говорим утре сутринта, когато се събудим! Става ли?
Тя видя някаква надежда в неговите очи, нещо, което би могло да се съгласи с нейната логика и доводи. За това само кимна. Облегна глава на гърдите му и не след дълго се унесе. Да, той щеше да се съгласи, щеше да я послуша...
Но на сутринта, когато се събуди, от него нямаше и следа...

***** *****

Мрак... После от мрака започнаха да изплуват очертанията на дърветата. Прз листата им се процеждаше лунна светлина. Усещаше твърдата земя под гърба си, тревата галеше ръцете й. Чувстваше тялото си тежко като напълнена с олово кутия. Съзнанието й мудно се опитваше да се откопчи от лепкавите ръце на съня. Акатски... бяха нападнати! Учиха Итачи... Очите й се разшириха и тя се изправи рязко. " Наруто! " Главата й се замая, но замъгления й поглед съзря силует, облегнат на дървото до нея. Пое си няколко пъти въздух и успя да фокусира погледа си.
Наруто...
Облегнатият на дървото беше той. Ръката му бе отпусната на свитото му коляно, а пръстите му въртяха куная. Лицето му тънеше в сянка, но косата му го обграждаше като ореол и именно заради цвета й, тя го позна. Облегна длани в тревата. Той най-накрая я забеляза и пропълзя до нея. Пое я в ръцете си и тя сложи глава на гърдите му.
- Какво стана? Имам чувството, че съм спала...
- В интерес на истината е точно така... Но Сай... не е много добре... - Наруто кимна към фигурата на нинджата на няколко стъпки от нея. - Има треска и гори от температура. Попаднал е в Тсукуйоми...
- И аз попаднах в Тсукуйоми... - ръцете й го обгърнаха здраво. - Но единственото, което мога да кажа, че нищо не помня. Сякаш съм... спала. Причини ли ти нещо?
- Не. - Наруто поклати глава. - Трябва да се върнем в Коноха. Имам чувството, че Сай е много зле.
- А... Сакура?!
Наруто замълча. Пръстите му се плъзгаха по тъмните й коси.
- Наруто? - Хината вдигна лице към него. - Какво е станало?
" Имаш думата ми! Нищо няма да направя на Сакура. Трябват ми още няколко дни и след това ще е свободна. Обещавам ти! "
- Нищо. Почини малко. После ще тръгнем обратно към Коноха! - бледите й очи се взряха загрижено в неговите. Той погали бръчката, която се появи между тях. - Вярвай ми! Знам какво правя...
Тя кимна и отново облегна глава на гърдите му.
Наруто затвори очи.
" Мога ли да вярвам на тази твоя дума? Та ти си един престъпник от клас S! "
"Трудно ще ти е, но в неизгодна позиция като твоята, няма друг начин... Ти си хванат в Тсукуйоми и ще ти невъзможно да се измъкнеш от тук. "
" Тогава какво искаш? Да ме убиеш или да вземеш Кюби? Нали това е целта на Акатски? "
" Това може да е целта на Акатски, но моята цел е друга... Искам Саске... Кажи ми защо си толкова привързан към брат ми? "
" Защото за разлика от тебе, аз го чувствам повече брат. И ще направя всичко по силите си, за да го върна у дома. "
" Това ми харесва. А какво ще стане, ако нищо не се развие, както искаш ти? Брат ми е млад, лесно може да бъде провокиран да вземе грешно решение. Какво ще стане, ако той реши да нападне Коноха? Ще го убиеш ли? "
" Не. Ще намеря начин да го върна в Коноха без да го наранявам. Но ти какво искаш? "
" Ден или два, не повече. Сакура трябва да остане при мен само още малко време. После... всичко ще е свършило... "
Наруто повдигна Хината. После зарови лице в косите й, поемайки си дъх тежко.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:24

***** *****

Суигетсу се подсмихна, наблюдавайки как Карин подтичваше като малко кученце подир Саске, който пък изглежда отбелязваше присъствието й мимоходом, сякаш констатираше времето. Яркочервените коси обрамчваха нейното очарователно лице, което си беше сладко, освен ако не гледаше към него. Защото тогава гримасата й наподобяваше на кисела стара бабичка, вечно недоволна и вечно мрънкаща. Какво странно племе бяха жените? Тя тичаше подир човек, който не даваше и пет пари за нея, вместо да обърне поглед... към него... Усмивката му стана по-широка при тази мисъл. Той щеше да й даде повече огън, отколкото би могла да изстиска от сърцето на Учиха, но нищо не оспорваше, че държанието й го забавляваше неимоверно много. Пък и следвайки Саске какво друго му оставаше освен да намери цел, с която би могъл да живне малко.
- Леле, колко се обезводних! - изрече той и надигна шишето с вода, отпивайки солидна глътка.
Карин се обърна към него и раздразненото й изражение на лицето го накара да се задави от смях.
- Гледай само да не си обезводниш мозъка! Не че много използваш този орган, но би било жалко да стане на пихтия от толкова много вода... - тя оголи зъби в усмивка, пълна със сарказъм. - Въпреки, че това е примамлива идея. Бих могла да си измия краката след това...
Суигетсу спря. Върна шишето отново на кръста си и погледна към Саске, който вървеше без изобщо да им обръща внимание. После изравни крачките си с нея.
- Защо краката, червенокоске?! Аз имам идея да се измиеш между краката, за да ти спре паренето, което явно чувстваш, откакто си с нас, а?
Лицето й стана червено, колкото косата. Юмрукът й се стрелна към неговото, но той хвана китката й преди тя да успее да го нарани.
- Ти, вмирисана риба такава!
- Опа... По-леко с епитетите, моля! - той отблъсна ръката й и преметна огромния меч на Забуза на другото си рамо. - Не разбирам какво толкова казах! Все пак не излъгах, а казах това, което мисля...
- Суигетсу! - гласа на Саске го прекъсна и той извърна глава към гърба му. - Онова, което мислиш е отвратително. Не създавай напрежение в екипа ни!
Очите на Суигетсу се присвиха и в тях отново пламнаха искри от смях.
- Аз пък си мисля, че ако я напънем тая кисела крава, след това ще ни бъде благодарна, че сме й обърнали внимание... Нали, Карин? Навита ли си за калъпче с мен и Саске? - той умело избегна ударите й, парирайки ги с пестеливи движения на свободната си ръка. - Брей, че си слаба! Наистина ли си нинджа или те бива само да плямпаш глупости?
- Ах, ти... ти...
- Суигетсу! - гласа на Джуго бе тих и заплашителен.
- Боже, толкова ли съм тъп! Че аз забравих да те добавя и тебе, Джуго, към нашата малка оргия. Ще извиняваш,брат! - зъбите му блеснаха. - Може би докато аз си я чукам отзад, а Саске се мъчи да я задоволи отпред, ти ще можеш да затвориш устата й, та всички да си починем от хленчен... - със закъснение усети, че не може да помръдне. Огромни бели змии се бяха увили около тялото му и той вдигна очи към неподвижния гръб на Саске.
- Суигетсу! Това е последно предупреждение. След още един подобен коментар, няма да имаш време дори да си помислиш, че би могъл да ми избягаш.
- Стига бе, Саске! Да му 'ба екипа, след като не можеш да подметнеш малко шегички, за да разведриш атмосферата!
- Шегите ти са неуместни и вулгарни! - равния тон на Саске стържеше неприятно по обтегнатите му нерви. - Нямам намерение да поощрявам подобен вид разведряване на атмосферата. - Саске махна леко с ръка и Суигетсу почувства как змиите затегнаха хватката си около тялото му. Едната се уви около гръдния му кош и той издиша въздуха, останал в дробовете му. Но когато инстинктивно понечи да си поеме дъх, за да запълни липсата му, изумен осъзна, че не може.Змията го задушаваше. Другата го стисна толкова силно, че той не можеше да помръдне с ръце, за да направи някой символ и да се измъкне от капана.
- Добре, добре... - изръмжа Суигетсу. - Няма повече да правя така! - добави с ирония след това.
Змиите освободиха тялото му , плъзнаха се в тревата и влязоха в ръкавите на Саске като в дупка. Косъмчетата по врата на Суигетсу настръхнаха от вакуума, който сякаш създаде Учиха след това. Позата му бе вдървена и от цялото му тяло лъхаше единствено студ. Мълчанието му се проточи доста дълго. След това чувството, че е засмукан от водовъртеж изчезна и той видя как Саске отново тръгна напред.
- След два дни ще сме стигнали до едно от скривалищата на Учиха. Предполагам също, че брат ми ще ме чака... Мисията ни е към края си.
И тримата го последваха.
- А после? - Суигетсу вдигна рамене и изказа на глас тревогите и на всички. - След като изпълниш мисията си, какво ще правим после?
- Не съм решил още... Има време дотогава.
" Какъв сбъркан тип! " Суигетсу бе убеден, че понякога и Саске не се разбира, пък какво остава за другите хора. Дали пък жените не си падаха по сбъркани типове като него, които прикриваха собствената си незрялост в постъпките зад ледена маска, за да не изглеждат после пълни загубеняци? Но не можеше да отрече това, че се възхищаваше до известна степен на Учиха. Поглеждайки към Карин и Джуго, осъзна, че и те питаеха някакви смесени чувства към лидера на отбора им. Той завъртя очи в комично изражение на собствените си мисли: " Боже, ситуацията си е нелепа, откъдето и да я погледнеш! " Защото четири нинджи, които нямаха обща цел, нито пък се понасяха, можеха да бъдат събрани в екип и да работят съвместно от човек, ръководен единствено от собствените си желания. " Че това си е чиста доза тирания! "

***** *****

- Бавят се! - Данзо облегна длани на бюрото на Цунаде, навеждайки се към нея. - А като те гледам само колко си спокойна и не даваш пет пари за това...
Петата Хокаге придърпа свитъците към себе си и се зачете съсредоточено в тях.
- Нищо не мога да направя освен да чакам. - гласа й бе тих. Тя стисна пръсти толкова силно, че Данзо чу как кокалчетата й изпукаха. - Което пък ме навежда на мисълта, че ти много взе да се притесняваш за ученичката ми. - Цунаде вдигна бавно глава и очите й се втренчиха в лицето му.
- Не заради ученичката ти! - той се отпусна назад в стола пред бюрото й. - Никога не съм бил толкова чувствителен относно връзките, които създавате. Единственото, което мисля и за което си заслужава да мисля е Коноха. И макар ти като Хокаге да ми се виждаш твърде емоционална, ще кажа, че избора на старейшините е удачен щом са се спрели на теб. Методите ти, както и решенията ти са нелогични и твърде меки, но защо ли се учудвам. Те ти подхождат идеално - ти си жена!
Тя бутна настрана отворения свитък и отпусна глава на сплетените си пръсти.
- Как би постъпил тогава ти на мое място, след като разсъждаваш като мъж?
Данзо се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. Мълчанието му се проточи.
- Не моето мнение трябва да те касае в момента и съм сигурен, че нищо от моя подход няма да ти се понрави.
- Опитай! Може пък и да те разбера...
- Като за начало никога не бих оставил Джинчуурикито да се разхожда свободно из селото. Бих го пращал на мисии, но винаги щеше да има човек до него, който да го контролира, ако печата на Четвъртия се счупи. Мисля, че този факт не ти убягва, нали? Знаеш, че Кюби не може да бъде задържан в човешко тяло и да умре от естествена смърт. Кюби ще направи всичко възможно, за да спаси живия си затвор и да оцелее. За това цялата тая олелия да го запазите от Акатски, ми се вижда загуба на време. Всичките ей-тези своеволни постъпки, които решава да прави това дете, коства прекалено много на Коноха...
Цунаде вдигна вежди.
- И какво предлагаш да направим в случая?
- Някаква бариера, нещо, което ще го накара да се почувства самотен и отритнат... Казекагето на Сунагакуре се отнасяше по този начин със сина си и доколкото си спомням нито веднъж хлапето не е създавало проблеми на селото си. Мисля, че целия ви подход е грешен!
Гаара... Очите й потъмняха от гняв.
- Именно този подход доведе до нападението на Коноха и Шукаку се превърна в оръжие, използвано срещу нас! - устните й се свиха. - Детето на починалия Казекаге питаеше толкова омраза и презрение към същото това село, което го е създало и го е сложило зад бариера, че за него нямаше значение кого убива и дали има смисъл да го прави.
Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.
- Зависи как гледаш на ситуацията. Нямаше да е лошо, ако ние бяхме възпитали по този начин Кюби и го превърнехме в наше оръжие. Вместо това той е един лигльо, който тича да освобождава ученичката ти без да си дава сметка за последствията.
- Оръжие? Срещу кого?
- Нима мислиш, че останалия свят е толкова добронамерен, колкото теб? - устните на Данзо се извиха надолу и в очите му я погледнаха със снизхождение. - Нека ти припомня само, че утре ще идва един от главните виновници за избухването на Последната Нинджа Война! Или ти си забравила смъртта на брат си или тази на любимия ти?! - мускулите на брадичката й се стегнаха и той продължи да човърка грозната тема, забелязвайки това. - Става въпрос за Цучикагето на Страната на Камъка и мисля, че няма да е никак добре, ако той дойде и забележи, че Кюби го няма и сме по-слаби, от когато и да е било. А само името на онова забравено от Бога място, на Амегакуре, би могло да го подтикне към действия. На тази неутрална територия, би могъл да ни вземе Джинчуурикито и би ни нападнал без дори да страда от някакви скрупули, каквито ти като Каге е неуместно да изпитваш. А колкото до Акатски, за тях изобщо не бих помислял, след като се намираме в по-голяма опасност...
- Ти си един луд старец, който трябва да бъде затворен някъде и поставен под същата бариера, която искаш да поставяш на други хора! - Цунаде кипеше и гласа й трепереше от гняв. Чувстваше как няма да може дълго да се сдържа. - Веднага напусни!
Паузата от страна на Данзо бе прекалено дълга, но надушвайки яростта й като куче, той се надигна от стола и излезе без да каже и дума повече.
Слънцето, което влизаше през големия прозорец, топлеше гърба й и тя стана от стола си. Пред погледа й се ширна цялото това село, заради което дедите й бяха проливали кръвта си. Гневът й бавно я напусна.
Усети как ръцете му я прегърнаха. Отново бе влязъл без да го усети. Обърна се към него и обви ръце около врата му, търсейки неговата топлина, която я успокояваше.
- Какво е станало? - пръстите му се заровиха в косите й и тя усети устните му на челото си.
Поклати глава и усмивката в тези прекрасни очи го заплени, както винаги.
- Нищо. Просто за пореден път се убедих, че си прав и че решенията ми са може би най-правилните в случая.
- Видя ли? - зелените му очи се присвиха и тя усети по изражението му, че мисълта му се промени и се изчерви от това. Тялото му я побутна към бюрото и тя се принуди да отстъпи. - Ако знаеш само какви мисли имам за нас двамата върху това бюро, няма толкова благопристойно да ми се изчервяваш! Въпреки, че и това ми допада...
- Гаара, някой може да вле...
- Вече заключих. - пръстите му се сключиха около гърдите й и ги размачкаха силно, а устните му се впиха в нейните.

***** *****

Това мръсно копеле!
Сакура кипеше от гняв. Беше я накарал да мисли, че би могъл да промени решението си, след като не е възнамерявал изобщо да се повлиява от нея. Беше я пипал с ръцете си, беше я целувал... Накара я да си мисли, че би могла да има общо бъдеще с него... И когато накрая му призна онова, за което дори не смееше да изговори на глас, той какво направи?
Просто за пореден път избяга!
Тя сваляше дрехите си една след друга с резки движения. Само при мисълта, че бяха негови, я сърбяха ръцете да ги разкъса на парчета. Но здравия й разум се обади и я подсети, че след това щеше да остане гола. Имаше чувството че пуши и й трябваше спешно да угаси пожара. Потокът, който бе видяла вчера, докато събираше билките, бе идеален за целта. Дърветата хвърляха дълбока сянка и пречеха на слънчевите лъчи да проникнат. Кожата й настръхна от студа, но тя не си даде шанс да размисли. Хвърли си във водата.
Дишането й секна и всякаква мисъл за Итачи се изпари от главата й. Изскочи от водата, поемайки си дъх. Зъбите й затракаха и от очите й потекоха сълзи, но тя се потопи отново и заплува. Не трябваше да мисли за него. Не трябваше изобщо да му се доверява. Не трябваше да му позволява да я пипа с мръсните си ръце. Саске... Образът му отново изникна в съзнанието й и тя се вкопчи в него като удавница за сламка. В гърдите й забълбука отново яростта й и тя заплува към брега. Изскочи от водата и посегна към хавлията, която бе оставила на брега.
Но нея я нямаше...
Вдигна глава и се огледа наоколо. Главата й се замая, когато погледна право във сините очи на Дейдара. Той държеше кърпата и изражението на лицето му бе... Сакура я издърпа и веднага се уви с нея. Веднага съжали, защото хавлията едва закриваше бедрата й и хладния въздух я погали между тях. Зъбите й изскърцаха от яд.
- Какво гледаш, по дяволите? За първи път ли виждаш голо женско тяло?!
Дейдара се усмихна и равните бели зъби блеснаха в сумрака.
- О, виждал съм много женски тела, но твоето определено е нещо, заради което си заслужава да умреш, хмм! - той се наведе към нея и прошепна тихо: - Итачи казвал ли ти е, че имаш най-хубавите цици на света?
Сакура махна с ръка, наведе се и обу сандалите си. След това събра дрехите си и тръгна към хижата.
- Той е едно тъпо и страхливо копеле! - изръмжа през рамо тя.
Дейдара я последва с тих смях.
- Ха! Такова определение не бях чувал за него, хмм. Определено не е страхлив, в това мога да заложа живота си!
- Знаеш ли какво ще ти кажа, Дейдара? - Сакура спря и се извърна към него. - Не го познаваш. Предложих му... най-великата сделка, която всеки на негово място би приел веднага! Предложих му да скъса напълно с живота в тази организация, да забрави миналото, да започне отначало... А той?! Знаеш ли какво направи той?
- Не. Но имам чувството, че ще ми кажеш ей сега.
- Избяга! - тя разпери ръце. - Избяга, защото е свикнал да гледа на себе си като жертва, а и защото не може да поеме контрол над собствения си живот... Копеле мръсно! Глупаво, ненормално изчадие... А пък аз си мислех, че би могъл да загърби всичко, предложих му... себе си... А той... Той и това отказа!
- Защо си мисля, че реагираш като отхвърлена жена и не се поставяш на негово място, хмм?
Тя се приближи до него и го сграбчи за робата отпред.
- Глупости! Предложих му всичко, което той би могъл да желае. Ти би ли отказал, ако си на негово място?
Дейдара завъртя очи, преструвайки се, че мисли съсредоточено, поглади браичката си, после вдигна рамене.
- Ми то мисля, че знаеш отговора ми. Ако към всичките си обещания, предлагаш и себе си в комплект, бих се съгласил веднага, сладка моя! Бих дал живота си само, за да те държа в ръцете си и да се наслаждавам на хубавите ти... - тя предупредително вдигна вежди и ръцете й почти го вдигнаха от земята. Той се засмя и я хвана за китките. - Добре де... Мисля, че схвана за какво ти говоря. За това само ще кажа, че ще приема. Но... - Дейдара вдигна пръст пред лицето й и изражението на лицето му стана сериозно. - Но, малката ми, не забравяй, че мене ме движат други подбуди и аз имам други цели, следователно ако аз приемам, а той отказва, е редно да го попиташ, не е ли така? Тогава може да се отдаваш на тази твоя ярост, която те прави толкова очарователна, хмм...
Сакура свали ръцете си от него и наведе глава.
- Питах го... защо не..., но той ми отвърна да не му задавам въпроси, чиито отговори не искам да знам...
- Не си била настоятелна, хмм. Попитай го следващия път, когато имаш тази възможност. - той вдигна с пръст брадичката й и се вгледа в огромните й зелени очи. Мъката, която прочете в тях, сякаш го погълна и той погали гладката й буза. - Гладна ли си?
Тихо прокашляне ги сепна и двамата. Итачи стоеше на няколко метра от тях, облегнат на едно дърво с ръце, скръстени пред гърдите. Веждите му се бяха свили над червените очи и устните му се бяха опънали в тънка линия.
Той не изглеждаше доволен.
Лек повей на вятъра й напомни, че е само по хавлия и се бе приближила твърде близо до Дейдара. Усети, че тръпки преминаха по гърба й. Но какво, по дяволите, си мислеше той?!

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:25

***** *****

Итачи отвори вратата на хижата и я блъсна вътре. Тя се препъна на прага, но успя да запази равновесие. " Досущ като котка! " - раздразнено си помисли той. Сакура се обърна към него. Очите й блестяха в сумрака на стаята, тялото й трепереше от ярост, но това никак не го уплаши. По-скоро почувства как адреналина запулсира във вените му. Свали преметнатата чанта с храната, която Дейдара му бе дал и я пусна на земята.
- Как изобщо си позволяваш да ме мъкнеш така? - задавено промълви тя. Гърлото й бе свито от всичките емоции, които изпитваше, иначе би изпищяла истерично. Ръцете й се свиха в юмруци и той отбеляза наум, че нивото на чакрата й се повишава, достигайки опасна точка.
- Имам доста права над тебе. - равно отвърна той. - И доколкото мога да си спомня, ти ми даде тези права.
- М-моля?! Я повтори! Никога никъде не съм ти давала право да се отнасяш с мене като с кукла!
- Ти си отвлечена... - напомни й той. - Нямам нужда да искам твоето разрешение, за да правя каквото сметна за добре!
- Копеле гадно! - изсъска през зъби Сакура. - Казах ти, че този глупав театър може да го разиграваш пред онези тъпанари в Акатски, не пред мен! Мога по всяко време да си тръгна...
- Направи го! - той махна с ръка, посочвайки й вратата. - Бариера няма. Нищо не те задържа тук!
Тя усети как губи чувство за реалност. Пред погледа й изражението на лицето му и червените очи се сляха в кървавочервена пелена и тя нападна. Той блокира с лекота ритника й, насочен към корема му и хвана и двете й китки. Синьото сияние на чакрата й, бавно изчезна от свитите й пръсти. Тя стисна зъби до болка и с вик се опита да се отскубне от хватката му, почти измествайки цялото му тяло към себе си. Коляното й се опита да го удари между краката, но той отново я блокира. Завъртя я около себе си и предвижвайки се през стаята, я блъсна в стената. Затисна тялото й със своето и лицето му се приближи към нейното. Очите й се присвиха и тя отново концентрира чакра в ръцете си. Болката в гърба й я накара да освирепее още повече. Пръстите му я стиснаха в хватка, която я накара да изстене от болка.
Червените му очи я гледаха с изумление, очарован от импулсивността на агресията й. Изглеждаше толкова вълнуваща... С тези розови, мокри коси полепнали по бузите й, зелените й очи, които бяха потъмнели, поруменялото лице, тръпнещите устни... Той облиза устни и се наведе към нея. Искаше да я целуне и гледайки как лицето му се приближава към нейното, тя извърна глава.
- Пусни ме! Ще се махна веднага от тук. Наистина нищо не ме задържа повече. - гласа й бе възвърнал нормалния си тембър.
Итачи отпусна пръстите си и китките й паднаха до тялото. Сграбчи лицето й в шепите си и приближи устни към нейните.
- Моята малка Сакура! Толкова много обичам да те дразня!...
- Нищо от твоето поведение не ме дразни. - подчерта с равен тон тя. - Ти си просто едно страхливо копеле!
Устните му се извиха нагоре.
- Защо мислиш така?
Тя мълча упорито известно време. Сетне като усети, че тялото му вече не я притискаше толкова грубо към стената, го отблъсна рязко от себе си.
- Има ли смисъл да ти задавам въпроси, чиито отговори не искам да знам? - ехидно запита тя.
Направи няколко крачки с намерението да облече дрехите си, които бе изпуснала до вратата, но той я сграбчи за китката и грубо я извърна към себе си.
- Когато ти казах това, мислех, че никога няма да приемеш отговорите за приемливи. И сега смятам, че за тебе няма да са оправдание, най-много отново да избухнеш в гняв и отново да не стигнем до консенсус... Ако ти не си забелязала, ще ти кажа, че всички наши разговори се въртят в омагьосан кръг, от който няма излизане!
Сакура издърпа ръката си.
- Това го мислиш ти, не аз... Хайде опитай, глупако! Оправдай по някакъв начин поведението си, защото нищо от онова, което правиш ми се вижда адекватно! Какво искаш от мен? Какво целиш? Преди няколко дни ми каза, че ако аз ти призная желанието си, ти ще стигнеш докрая. Признах ти го снощи, ако не си спомняш. А ти... обясни ми, моля те, защо спря?! Предложих ти да загърбим всичко, да те излекувам с помощта на Цунаде и да напуснем Коноха. А сутринта когато станах от тебе нямаше и следа, а уж ми бе обещал, че ще говорим отново. Не те разбирам, Итачи! Постъпваш като страхливец, който няма смелост да поеме живота в свои ръце. Точно за това говорихме с Дейдара, когато ни свари в гората. И вместо да подходиш по някакъв цивилизован начин, ти изглеждаше като дивак. Помъкна ме след себе си, без да дадеш някакво свястно обяснение нито на него, нито на мен. И продължаваш да не го правиш и да настояваш, че няма да приема отговора за приемлив. - очите й се присвиха. - Освен това съм склонна да мисля, че ревнуваш! Което си е нелепо, след като през цялото време намекваш Саске и как трябва да го спася и да го върна в Коноха! Обясни ми, копеле такова! Защото наистина не те разбирам, а почва и да ми писва да играя игричките ти, след като съм убедена, че и ти сам не се разбираш!
Итачи прокара пръсти през косата си. Той разкопча робата си и я пусна на пода.
- Гладна ли си? Да хапнем, какво ще кажеш?
Устните й се извиха в сардонична усмивка и от гърлото й излезе смях, който го накара да свие вежди.
- Ти си луд! - тя махна с ръка и отиде до вратата, грабвайки дрехите си. - Аз се махам!
Той се приближи към нея, принуждавайки я да отстъпи към вратата. Опря длани от двете страни на главата й. Лицето му се наведе към нейното.
- Когато ти казах, че ако ми признаеш, че го искаш, смятах, че съм способен да го направя. Защо не... Та аз те искам още откакто те съблякох гола в базата, когато бе в безсъзнание. Можех да го направя, но тогава наистина щеше да е изнасилване. До последно вярвах, че ти няма да ми признаеш нищо и когато снощи го направи, бе повече от шок за мен. Опитах се... Но осъзнах, че не мога да ти причиня това. Утре вече няма да съм с теб, защо да вземам нещо, което е редно да дадеш на някой, който би могъл да ти отвърне със същото. Някой, който ще ти предложи бъдеще. Единственото, което бих могъл аз да ти предложа е смъртта си, защото аз умирам, момичето ми, и никой, дори и Цунаде не може да ме спаси на този етап. Не можеш да се откажеш от селото си, нито да загърбиш дълга си. Още си малка. След време ще разбереш, че единствено дълга ни надживява. Ти ще умреш, някой друг ще го вземе и ще го продължи. Загърбвайки това, ти ще ме накараш да изглеждам идиот в собствените си очи, всичките години в тази организация, целият ми досегашен живот, убийството на клана ми, жертвите заради Саске, щяха да са... безсмислени. Как бих могъл да живея след това? Как би могла да живееш ти, ако скъсаш със Коноха и с дълга си към селото? Не го осъзнаваш сега, защото си малка, но когато станеш на моята възраст ще се смееш на собствените си мисли. - очите й се насълзиха и тя пое дъх. - Обичам те, малката ми! Защото в последните ми дни ти ми даде толкова живот, колкото никога не съм могъл да почувствам, откакто съм бил роден... Толкова много съм поласкан, че мислиш за мен, но трябва да приемеш, че от решенията ни сега, зависи цялото ни бъдеще занапред. Не мога да ти взема девствеността, когато след време ще ме намразиш заради това... - тя поклати глава. Сълзите й се стекоха по бузите и тя подсмръкна. Той вдигна ръка и хвана един кичур между пръсите си, придърпвайки я към себе си. - А сега, моля те, стига сме говорили за глупости! Целуни ме!
Сакура поклати отново глава. Отблъсна го от себе си и закрачи из стаята нервно, Изглеждаше като птичка, която се мъчеше да избяга от клетката си. Думите й след това бяха тихи и в началото той си помисли, че говори на себе си. После разбра, че тя говори на него.
- Престани да мислиш вместо мене и да решаваш от мое име кое е правилно или грешно. Не оспорвам, че ти е трудно да превъзмогнеш миналото си и след като ми обясни мотивите си за отказа на предложението ми, ще престана изобщо да споменавам, че искам да вземеш такова решение. Но когато се отнася за другото - знам какво чувствам и какво желая. Искам те! Искам ти да бъдеш първия мъж в моя живот, дори след време да съжалявам за това. Убедена съм, че винаги ще си спомням за теб... с любов. Толкова ли е трудно да приемеш решенията ми? Защо постоянно ме наричаш " Малката "? Аз изобщо не съм малка. Значи съм малка за секс, но за другите неща, които имаше безочието да направиш с мен, съм в идеалната възраст, така ли? - тя спря безцелното си разхождане из стаята и вдигна мокрото си лице към него. - Но не възнамерявам да се унижавам дотолкова, че да те моля да бъдеш с мен!
Итачи прекоси малкото разстояние, което ги делеше и я прегърна силно.
Устните им се впиха и тя се вкопчи в раменете му, сякаш от това зависеше животът й.
Онова, което последва след това, тя наистина нямаше да може да забрави. Усещаше устните му навсякъде по тялото си, ръцете му, които никога не са й причинявали болка... Болката дойде след това, когато той проникна в нея и тя завинаги скъса с предишната Сакура. Остана само някакъв спомен за нея, но тя не съжаляваше за думите си, които му бе казала и предполагаше, че въпреки всичко нямаше да съжали никога за последствията. Същата тази болка между бедрата й и кръвта, която оцапа леглото, й показа, че може да бъде само негова. Дори и да мислеше, че Саске трябва да бъде с нея, тя пак би приела брат му. Плачеше... Плачеше, заради тях двамата. Плачеше, защото за първи път разбра, че живота понякога може само да отнема... И че изборите, които правеха ден след ден носеха повече скръб, отколкото радост...

***** *****

Джирая спря за момент. Не можеше да повярва на очите си, съзирайки сред дърветата Наруто и Хината. Вървяха бавно и сенките на гората ги правеха да изглеждат като сън. Чу възбудените викове на нинджите около себе си, но той бе изцяло погълнат от Наруто. Изражението на лицето му бе застинало като маска и на Джирая му трябваха няколко мига, за да разбере, че нещо е станало. Приближиха се към тях. Изчака, докато всички показаха по някакъв начин радостта си от това, че отново се виждаха. Погледът на Джирая се спря на безжизнената фигура на Сай и не му трябваше много време, за да разбере, че са били нападнати. А когато чу търпеливото обяснение на Наруто, Санинът бе убеден, че нещо му убягваше. Размениха си погледи с Какаши и Джирая разбра, че наистина нещо не пасваше в обясненията на Наруто.
Извика го настрана.
Наруто седна на тревата, прекалено уморен да стои на краката си и наведе глава. Последните слънчеви лъчи позлатяваха косата му и Джирая го потупа по главата.
- Кажи ми сега истината, Наруто? Какво стана? Защо Сай е с вас и защо е в безсъзнание, докато на вас ви няма нищо?
Наруто вдигна глава към учителя си и в помръкналите сини очи Джирая видя единствено отчаяние.
- Попаднахме на Итачи и бяхме хванати в Тсукуйоми, но бяхме някак отделени един от друг, защото докато аз водех разговор с него, Хината е спала, а Сай явно е бил пострадал, както Какаши-сенпай преди време.
Джирая седна до него.
- И какво си казахте?
- Нищо съществено. - вдигна рамене Наруто. - Увери ме, че никога няма да причини нещо лошо на Сакура и да не се притеснявам за нея. Трябвал му единствено Саске, а мене ме посъветва да се прибера веднага в Коноха. Това е.
- И ти му повярва?
- Да. - отвърна кратко той. - Просто нямаше друг начин, след като бях в Тсукуйоми и разбрах, че никога не е искал Кюби, иначе нямаше да съм тук и да ти говоря това, нали?
- Саске... - Джирая протегна ръка към него и разроши косата му. Жест, който го правеше, когато Наруто бе дете и знаеше, че само се дразни от това. - Да. Прибери се в Коноха. Аз ще тръгна към Амегакуре заедно с Какаши и ще потърсим Сакура.
Наруто кимна, без да спори и затвори очи.
Усмивка разтегна устните на Санинът и той отново разроши косата му.

***** *****

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Leeteuk~ on Съб 22 Яну 2011, 10:25

***** *****

Това ли бе смъртта?
За първи път почувства тялото си като предмет в пространството, независимо от неговата воля. Правеше стъпка след стъпка, която му се струваше така все едно изкачва някакъв наклон, а самия той е останал без чакра и без никаква сила. Пред очите му света бе потънал в мъгла, а дъждът се стичаше по лицето му, пълзеше по врата му и мокреше тялото му. Но всички усещания бяха притъпени и той ги отбелязваше с някакво крайче на съзнанието си и изпитваше досада, че го правеше. Но явно човешката природа бе такава. Мъчеше се дори в края си да концентрира в себе си всяко чувство и усещане, което при други обстоятелства няма да е толкова активно.
Стъпка след стъпка...
Дали бе успял? Всичките грешки, които бе допуснал, смъртта, която го съпровождаше във всеки един ден от неговия живот? Сега имаше ли смисъл от цялата тази болка, която го разкъсваше? Угризенията, които се бяха превърнали като бич с няколко накрайника и които безмилостно шибаха съвестта му до кръв... Така, че му се струваше, че бе мъртъв много преди наистина да усети смъртта до себе си. Лицата на родителите му се завъртяха пред замъгления му поглед, после това на Саске...
Саске...
Стъпка след стъпка...
Препъна се и падна на колене. Болката в гърдите му, сякаш прогори и последната останала частица от него, в която усещаше живота. Кръвта запулсира бясно в тялото му и той се задави от нея, избликнала от гърлото му, задушаваше го, убиваше го... Но това не го интересуваше. Вече не... В главата му съществуваше само една мисъл и той се изправи отново. Саске...
Стъпка след стъпка...
Пред погледа му се разстла Коноха. Жаркото слънце къпеше в светлина тесните улици, вятърът вдигаше прах от тях, увиваше го с листа, завърташе ги във вихъра си, отнасяше ги... До носа му достигна миризмата от ресторантите, пръснати по търговската улица, после глъчка на деца, които си играеха в парка до нея... Преглътна. Отново си беше у дома... Ще мине парка, след това полицейското управление, което се извисяваше гордо с ветрилото на Учиха в края на търговската улица, ще прекоси няколко пресечки и ще се прибере у дома... Винаги след тежка мисия се прибираше у дома и понякога когато това бе през деня, Саске го посрещаше още пред главната порта. Черните му очи, досущ като неговите, се усмихваха и той протягаше ръце към него, за да го прегърне. Едва тогава разбираше, че се е прибрал... у дома...
Стъпка след стъпка...
Внезапен гръм раздра небето и Коноха изчезна, а той отново се озова в полуразрушеното скривалище на Учиха. Само още малко... С мъка държеше клепачите си отворени. Боже, колко много сили му костваха да върви! Пред погледа му изплуваха черни очи, разширени от ужас и паника... Лице, което го посрещаше от толкова мисии, но не беше на дете, а на зрял мъж и той внезапно почувства огромна загуба, че го виждаше такъв. Той нямаше вече нужда от него, бе по-силен, по-издържлив, живота бе пред него... Но никога нямаше да забрави детето в Саске, защото именно детето беше това, което той се опита да защити. Саске...
Стъпка след стъпка...
Искаше да му каже толкова много неща. Нещо, което ще му даде утеха навеки и което щеше той да си спомня... с любов... Глупава дума... От къде я бе чул? И защо я използваше? Никога не бе влагал нещо в нея. Защо сега го правеше? Спря само за миг, който му се стори цяла вечност, пое си дъх накъсано и режещата болка му напомни, че още е жив... Трябва да направи само едно последно нещо...
Стъпка след стъпка...
Когато вдигна поглед, лицето на Саске бе близо и това, че го бе достигнал, накара устните му да се извият в усмивка. Вдигна ръка и го чукна по челото. Кръвта от пръстите му се смеси с дъжда и се стече по бузата на брат му.
- Това е за последен път... Прости ми, Саске!
Черните очи на Саске се размиха и той видя други очи. Зелени, проблясващи в сумрака на съзнанието му, което крещеше за почивка. Устните й се бяха извили в едно " о " на неописуема наслада, усещаше тялото й под своето, сладките гърди с най-красивите зърна, който се търкаха в дланите му, а той ги държеше нежно... Утробата й, която се обви около члена му и създаде триене, за което не мислеше, че някога може да съществува... Неговата Сакура! Неговият... живот... Неговата съвест... И неговото спасение... " Прости ми, малката ми, за всичко, което взех! Прости ми за това, че не ти дадох повече! " Дали някога тя щеше да му прости? Спомняйки си погледа й тогава, той разбра, че тя щеше да прости всичко, щеше да си спомня за него... с любов... Всичките угризения, цялата болка, която бе преживял, всяка една жертва за Саске, целият му път имаше смисъл... Щом имаше човек, който да си спомня за него с любов, който пазеше обич в сърцето си и това чувство бе запазено само за него, въпреки грозните постъпки, които бе направил... Имаше смисъл...
Зелените й очи избледянаха. Отдалечиха се от него. Той посегна към лицето й... Щрак!

***** *****

Сакура бавно отвори очи. Светлината, проникваща през прозореца бе сива и тя се надигна вдървено от леглото. Обърна поглед до себе си и сърцето й пропусна един удар. Нямаше го... Придърпа завивките до брадичката си, вдигна колене и се облегна назад... Очите й се затвориха и усмивката, която се появи на устните й бе мека. Вече не бе девствена. Това й носеше дискомфорт, разбира се. Плъзна ръка надолу по тялото си и се докосна между краката. Чувстваше се протъркана, разтегната, но... Тя вдигна пръсти към лицето си. Влажна. Все още. Колко объркващо?
Чувстваше едновременно и тъга, и радост... Той бе стигнал докрая и й бе дал много повече, отколкото си мислеше, че би могъл. Помнеше болката и как би могла да забрави, но после... Ино бе права. После болка нямаше. Пък и той не се задоволи да я има само един път. Направиха го няколко пъти, но не можеше да си спомни бройката, защото след това удоволствието бе единственото, което чувстваше и тези няколко пъти се сливаха в едно. Какво прекрасно чувство! Никога не се бе чувствала по този начин. Толкова изпълнена от... него.
Надигна се от леглото и нервно навлече дрехите си. Взе чантата на Дейдара от земята и се отпусна на леглото. Извади картонените кутии с храната и започна да се храни. Чувстваше глад, какъвто не бе изпитвала досега. И щастлива, също така... Щеше да го изчака да се прибере и отново щеше да настоява на своето... Знаеше, че рано или късно той щеше да се съгласи, защото я обичаше, а тя обичаше него. Той бе признал това и думите му отново й донесоха безмерна радост. Тя пропусна да му каже, че го обича... Но какво от това? Щеше да му го каже, когато се прибере... И щеше да му го повтаря, докато на него не му омръзнат тези клиширани думи.
Блуждаещите й очи се спряха на прозореца. Небето бе оловносиво и облаците все повече и повече притъмняваха. Дъжд... Но нали не беше на онова проклето място? Може би просто си беше естествено да завали и тя продължи да яде. Но някакво нагнетяващо чувство отново я хвана за гърлото и тя остави настрана картонената кутия. Изправи се, прекоси стаята и отвори плъзгащата се врата. Съскането от отварянето й наруши нестествената тишина, надвиснала над гората. Тя не усещаше вятъра. Вчера чуваше ромона на потока недалеч от тук, но днес напрягайки слуха си, не можа да долови нищо. Вдигна поглед към небето, което се продъни в същия момент и от него заваляха тежки, студени капки дъжд. Тя притисна ръка към гърлото си, слезе по стълбите и тръгна през гората. Търсеше пътеката, която щеше да я изведе на главния път, по който бяха дошли.
Облаците като че ли притиснаха земята, дъждът се усили и мъглата, която падна след това само засили сумрака. Сякаш се свечеряваше. Сакура я откри и не след дълго излезе на пътя, който се плъзгаше в плавна дъга покрай гората. Пред нея се ширнаха зелени поляни, над които бе надвиснала сива пелена от дъжда. Тя извърна поглед към базата на Акатски и чак сега осъзна, че се намира на пътя и бе мокра до кости. Зъбите й затракаха от студ и тя обви ръце около тялото си.
Нещо бе станало. Шестото й чувство го подсказваше. То я караше да усеща мраз сега. Но какво бе станало?
Не й се наложи да чака дълго. От мъглата на проливния дъжд бавно се оформиха две черни фигури и тя присви очи, за да ги види по-добре. Идваха от другата страна на пътя и отиваха към базата на Акатски. Червените облаци изплуваха по мантиите им и тя си помисли: " Но това са Дейдара и Итачи... " Въздъхна облекчено, но после... Походката им бе странна. Единият беше със шапка, другият нямаше такава. Над яката на робата му главата му бе обвита от нещо, което й наподобяваше хищно растение. Това бяха други членове на Акатски, но вече не можеше да се скрие от тях, защото предполагаше, че така застанала на пътя и те са я видели от далеч.
Сърцето й пропусна един такт, когато те се приближиха към нея и този, който носеше шапка вдигна глава. Носеше маска, която имаше дупка на едното око и тя почувства, че това око я изпива по такъв начин, че се почувства внезапно уморена. В ръцете си носеше човек, но тя обърна поглед към другия, който бе преметнал друга безжизена фигура през рамото си. " Джинчуурикита! " - помисли си замаяно тя, но се сепна от дълбокия глас на нинджата:
- Тоби! Този определено ми тежи! Да починем малко... - нинджата свали от рамото си безжизеното тяло и го хвърли на пътя в краката й.
Очите й го проследиха. После се отвориха по-широко и тя запремига няколко пъти. Ръката й се вдигна към устата и тя си пое хрипливо дъх.
Итачи...
Отпусна се на петите си и с трепереща ръка провери сънната му артерия. Нямаше пулс. Тя седна в калта и придърпа главата му в скута си, надвеси се над него, предпазвайки го от дъжда. Пръстите й отметнаха настрани кичурите коса от челото му, изтри кръвта от брадичката му и притворените й очи се взряха в неговите. Не бяха черни, нито червени... Ирисите им бяха побелели и зениците им бяха като главички на карфици. Накрая той бе загубил зрението си. Огромна буца в гърдите й се надигна към гърлото й и тя се опита да я преглътне. Очите й се замъглиха.
Той е мъртъв... Мъртъв!
Тръсна глава, за да отхвърли грозната истина, но не успя. Сълзите й рукнаха като река и се смесиха с дъжда, който се стичаше по бузите й. Итачи...
Сакура вдигна глава нагоре и погледна към ръцете на маскирания нинджа. Черна коса. От отпусната ръка капеше кръв. Фигурата се размърда и извърна бавно глава към нея. Черните очи я погледнаха и тя видя в дълбините им огромна болка, може би такава, каквато тя изпитваше в момента. Болка, от която й се искаше да застине завинаги и да умре. Черните очи на Саске, които тя искаше преди за себе си. Искаше да я гледат с любов и тя да потъне в тях като муха в бурканче със мед. Сега същата тази болка, я смрази и я задуши.
Устните му се оформиха в нейното име, но от гърлото му не излезе звук. Ръката му се протегна към нея.
Тя поклати отново глава и се наведе към Итачи. Пръстите й се заровиха в мократа му коса. Изхълца. Как би могла да спаси Саске сега? Та той бе убил брат си, подтикван единствено от кървавото си отмъщение. Как можеше да отмъщава за нещо отдавна погребано и мъртво? И какво можеше да му даде сега тя? След като всичко, което тя бе способна да му даде, принадлежеше на Итачи... В черните очи на Саске тя имаше чувството, че се оглеждаше като в бездънна пещера, от която бе излязло чудовище.
Толкова различни! Толкова дяволски различни...
Но бе обещала... Същото обещание, което й бе дал Наруто, сега тя го бе дала на Итачи и почувства тежестта на думата си като воденичен камък. Дълг... Дългът, за който й говореше Итачи, но чак сега бе способна да го види толкова ясно. " Единствено дълга ни надживява... " Май е вече ред на нея да поеме неговия дълг. Да защити Саске и да го върне... у дома...
Тя бавно вдигна поглед към Саске и също посегна към ръката му. Маскираният се дръпна една крачка назад. Извърна се към другия и нареди кратко:
- Зетсу, да тръгваме!
Ръцете й се вкопчиха в дрехите на Итачи, когато другия го вдигна. Зетсу я блъсна с ритник в калта и отново преметна тялото на Итачи през рамо. Тя се надигна на крака, стиснала юмруци в ръце.
- Саске! - изграчи дрезгаво Сакура. - Дайте ми го! На вас той не ви трябва...
Тоби не каза нищо.
Тя напрегна мускулите на ръката си и нападна.
Свитата й ръка премина през тялото му като в мъгла. Инерцията на силата й бе огромна и тя стовари юмрука си в земята, предизвиквайки глух тътен. В калта зейна огромна дупка. Тя се изправи веднага и нападна отново, но този път другия. Тялото й премина през неговото. Тя се спря, дишайки тежко и се извърна към тях, които само за миг се разтвориха във въздуха и не оставиха следа след себе си.
Сакура се отпусна на ръце и колене, превила гръб и зарида. От гърлото й се откъсна писък и тя падна в калта на пътя.
.................................. ........................................
Не знаеше колко време е била в калта, опитвайки се да спре да плаче. Струваше й се цяла вечност. После усети как някой я вдигна от земята и тя видя маскираното лице на Какаши-сенпай. Той се отпусна на земята, прегръщайки я като дете и пръстите му отмахнаха калните кичури от лицето й. Устните й бяха разкървавени и той плъзна пръст по тях.
- Сакура, добре ли си?
Дали бе добре? Да. Бе добре. Нямаше нищо счупено, нито пък бе изтощена от липса на чакра.
Кимна. С крайчеца на окото си забеляза Джирая-сама, но отново се задуши от буцата в гърлото си и успя само да облегне глава на гърдите на Какаши.
- Причини ли ти нещо Итачи? - попита той, докато милваше гърба й.
Тя обви ръце около тялото на учителя си.
" Много неща, Какаши-сенпай! Накара ме да погледна на себе си от друг ъгъл, даде ми нов стимул на живот... Накара ме да повярвам във себе си... Причини ми толкова много неща, че не знам дали ти си готов да ги чуеш! "
- Съвсем нищо. - тихо отвърна тя и си пое дъх тежко. - Съвсем нищо.
Дъждовните капки се плъзнаха по бузите й и влязоха в устата й. Бяха солени. После осъзна, че това не беше дъжда, бяха сълзите й, които отново бяха потекли от очите й.

КРАЙ

________________

Eventually you’ll be saying "A-CHa"...
00000.gif
"A-cha".But it’ll be too late....

*** “A-Cha” can be used for many different expressions. Some substituions include “oh my gosh,” “oh dear,” “oh my,” “damn it”.
avatar
Leeteuk~
Admin~ Jungsuholic

Име : Сезен
Female Мнения : 540
Репутация : 5

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Дъжд [ ItaSaku ]

Писане  Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите