Снегът [разказ]

Go down

Снегът [разказ]

Писане  the eternal kid. on Чет 22 Сеп 2011, 21:32

Снегът




Вървях по улицата; дъждът мокреше дрехите ми, но не ме интересуваше. Макар да валеше наоколо имаше много хора; всеки бързаше да се прибере, за да бъде с хората, които обича. Целият грат беше потънал в празнично настроение, облян в светлини и украси.
Бях сигурен, че ако отида до някоя къща ще мога да чуя как семейството се весели и всички се смеят заедно. Знам,че на масата щеше да има няколко свещи, осветяващи трапезата. Децата щяха да тичат щастливо наоколо, а възрастните щяха да са потънали в разговори, спомняйки си как преди години и те са правили това. Знаех, че тази атмосвера щеше да изпълва и моя дом, ако не се беше случило това; ако аз не бях толкова глупав.
Забързах по улицата, опитвайки се да избягам от ужасния спомен, и дори не забелязвах, че се блъскам в хората. Някъде в главата си дочувах виковете им, когато се удрях в тях, но не обръщах внимание и подминавах всеки. Не ме интересуваше. Исках да го намеря възможно най-бързо и да му се извиня. Исках да го притисна до гърдите си и никога повече да не го пусна. Исках да го целувам и да го докосвам отново и отново сякаш няма да има следващ път. Оглеждах се навсякъде, надявайки се, че той ще се появи пред очите ми и всичко ще се оправи... но него го нямаше.
Нещо се прокрадна в съзнанието ми и си спомних старата барака, в която той се криеше преди години, когато просто искаше да остане сам. Там се запознахме, там той го прегърнах за първи път, защото не можех да го гледам как плаче и пак там го целунах за първи път, защото не можех да му кажа колко много го обичам.
Запътих се на там без да виждам нищо, очите ми замъглени от дъждът. Усещах, че вече едва си поемам дъх, но не спирах - продължавах да тичам. И тогава го видях. Стоящ пред старото му скривалище и се усмихваше. Усмихваше се на мен.
Спрях на няколко крачки от него и се вгледах в лицето му. Бях готов да му се извиня, да му кажа колко много съжалявам, но когато отворих устата си, за да кажа нещо, той проговори.
"Вали сняг." беше единственото, което каза.
Погледнах нагоре към небето... бели снежинки се сипеха и галеха земята. Не бях забелязал кога дъждът е спрял и отстъпил място на снега.
Погледнах към него. Усмивката не слизаше от лицето му докато ме гледаше. Не разбирах.
"Защо?" успях едвам да изговоря. Беше един прост въпрос, но той много добре разбра значението му.
Знаеше че го питам, защо не е ядосан. Защо не ме удря и не вика. Защо продължава да се усмихва въпреки ужасните неща, които направих. Защо не ме мразеше, след като толкова много пъти го предавах, забравях, наранявах, а после пак се връщах при него и той не ме упрекваше.
"Защото ти се върна." отговори ми, все още усмихвайки се.
"Но аз винаги се връщам." направих една крачка към него. "И дори не се извинявам, а ти ми прощаваш. А сега избяга и си помислих, че няма да те видя пак. Защо сега се усмихваш? Защо отново ми прощаваш?" в гласа ми се прокрадна нотка на отчаяние.
Наистина не разбирах. Аз не заслужавам толкова чист и верен човек. Но въпреки това той оставаше до мен.
Той скъси разтоянието между нас и ме погледна в очите.
"Защото ти ме намери сега." приближи лицето си до моето, устните ни се докосваха съвсем леко. И точно преди да се изгубим в сладка целувка устите му леко помръднаха и в нощта се разнесе тих шепот, запечатващ всички емоции, които преминаваха през нас в момента. "Точно в тази нощ, в която снегът отмива всички грехове."
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите