Да се влюбиш в негодник

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Go down

Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Съб 15 Окт 2011, 21:10

Една много хубава книга, която лично аз много харесвам.

---------------------


Пролог

Дъждът не успя да отмие смрадта или да понамали горещината. Ставаше даже още по-зле. Боклукът беше събран на купчини от страни на тясната уличка — кутии, развалена храна, кашони, счупени чинии, всякакви захвърлени неща, които на никого не трябваха вече. Жената и детето пропълзяха в един от по-големите кашони, на върха на камарата от боклук, за да се скрият. Детето не знаеше защо трябва да се скрият, но усещаше страха на жената.
Този страх беше там непрекъснато, в думите й, в нейния глас, в треперещата ръка, с която държеше детето и го влачеше от уличка, на уличка през нощта. Винаги само нощем и никога денем, когато можеше да срещнат други хора.
Жената й каза да я нарича госпожица Джейн. Детето си помисли, че би трябвало да знае това име, но не го помнеше. То не помнеше дори собственото си име, затова когато жената я нарече „момиче Дани”, детето реши, че сигурно така се казва.
Госпожица Джейн не беше нейната майка. Когато Дани я попита тя отговори:
— Не, аз съм твоята бавачка.
На Дани дори не и дойде на ум да попита какво е „бавачка”, защото звучеше като нещо, което тя би трябвало да знае. Госпожица Джейн беше с нея от самото начало. От както се помнеше, което всъщност означаваше от няколко дни. Тя се бе пробудила, лежейки до жената в една уличка, много напомняща на тази, и двете целите изцапани с кръв, и от тогава те постоянно бягаха и се криеха. Повечето от кръвта беше на госпожица Джейн. Някой беше забил нож в гърдите й, а имаше и други рани, където бе намушкана повече от веднъж. Тя беше успяла да извади сама ножа от гърдите си, когато се събуди и не обърна внимание на останалите си наранявания. Нейната единствена грижа беше детето и тя се зае да спре кръвта, която се процеждаше от тила на Дани, както и да се погрижи да изчезнат бързо от това място.
— Защо се крием? — попита Дани, когато вече беше абсолютно сигурна, че правят точно това.
— За да не те намери.
— Кой?
— Не знам дете. Мислех, че е само крадец, решил да не оставя никакви свидетели след себе си, но вече не съм толкова сигурна. Има много хора, които искат да те намерят. Но аз успях да те измъкна и ще се погрижа за теб. Той няма да те нарани отново, обещавам ти.
— Не помня да са ме наранявали.
— Паметта ти ще се върне, момиче Дани, не се тормози сега, макар че ще е по-добре това да не стане скоро. За теб е по-добре, че в момента не помниш нищо.
Дани не се тревожеше, от това, че не помни нищо от преди момента, в който видя кръвта. Твърде малка бе за да се притеснява, какво ги очаква. Нейните единствени грижи бяха глада и неудобствата, и това, че госпожица Джейн не се бе събудила, откакто заспа миналата нощ.
Бавачката й изглежда мислеше, че ще намерят нещо полезно в планините от боклук около тях, но още беше твърде слаба, за да претърси мястото. Посред нощ те бяха пропълзели в този кашон и госпожица Джейн бе проспала целия ден.
Отново беше нощ, а тя продължаваше да спи. Дани я раздруса, но госпожица Джейн не помръдна. Тя бе студена и вкочанена. Дани не знаеше какво значи това, не знаеше, че госпожица Джейн бе мъртва и ужасната миризма наоколо идва от нея.
Дани пропълзя навън, за да се възползва от дъжда, който да отмие засъхналата кръв по тялото й. Тя не обичаше да е мръсна, и не искаше да свиква с това. Отчайващо беше, че помни такива неща, а не може да си спомни нищо по-важно.
Предположи, че може да претърси боклука, както бе решила госпожица Джейн, но не бе сигурна, че ще намери нещо, което да й бъде полезно. Тя събра, няколко неща, които сметна за интересни: мръсна, парцалена кукла, на която й липсваше едната ръка, мъжка шапка, с която да предпази очите си от проливния дъжд, една нащърбена чиния, която да ползват за ядене, намери и липсващата ръка на куклата…
Вчера госпожица Джейн бе продала един пръстен, за да се нахранят. Това беше единствения път, когато се осмелиха да се появят на улицата посред бял ден. Тя се беше увила плътно с шала, за да прикрие кървавите петна по дрехите си. Дани не знаеше дали дойката й има други пръстени, които да продаде, и не бе помисляла да попита. Но това беше последният път, когато ядоха. Из боклука имаше доста развалена храна, но въпреки глада си, тя не можа да я докосне. Не защото беше придирчива, а защото нямаше представа какво е да си отчаян пък и миризмата й беше противна.
Вероятно щеше да умре от глад, притисната в кашона до тялото на госпожица Джейн, чакайки я да се събуди, ако не бе чула шума от някой друг, който също ровеше в боклука през нощта и който бързо се приближаваше към нея. В действителност, това беше момиче на не повече от дванадесет години, но все пак бе по-голяма и Дани я помисли за възрастен човек.
За това и тонът й бе почтителен, щом се обърна към нея:
— Добър вечер, госпожо.
Момичето се стресна.
— К'во прайш навън под дъжда, момиче?
— Откъде знаете името ми?
— А?
— Това е името ми. Момиче Дани.
Момичето се изкикоти.
— По-скоро само половината ти име, драга. Наблизо ли живейш?
— Не, не мисля, че живея наблизо.
— Тогаз къде е майка ти?
— Мисля, че вече не е жива. — насили се да отговори Дани.
— Ник'ви роднини? Ник'ви близки? Твърде хубавичка си, та да те зарежат съвсем сама. С кой си тука?
— Госпожица Джейн.
— Ето виждаш ли? — каза бодро момичето. — И къде е тя?
Дани посочи към кашона зад нея, а момичето се намръщи със съмнение. Погледна внимателно вътре и бавно се плъзна в кашона. Дани не искаше да се връща отново вътре, затова остана на място. Вън при боклука миришеше по-малко, отколкото в кашона.
Когато момичето се показа отново, пое дълбоко дъх и потрепери. После погледна надолу към Дани и леко й се усмихна.
— Горкичката, само нея ли имаши?
— Тя беше с мен, когато се събудих. И двете бяхме ранени. Тя каза, че раната на главата ми е отнела спомените ми, но, че ще си ги върна някой ден. Тя каза, че трябва да се крием постоянно, за да не може мъжът, който иска да ни нарани, да ни намери.
— Е т'ва е срамота. Дали пък да не та взема у дома с мен? Не, че е истински дом, просто място дет има много деца като тебе без хора, дет да се грижат за тях. Ама добре сме си. Ние всички са издържаме сами, дори и малчуганите кат теб. Момчетата претърсват джобовете, същото правят и момичетата, ако не са достатъчно големи да изкарват парите си по гръб, както ще правя скоро и аз, ако онова копеле Дагър каже тъй.
Последното беше казано с такова отвращение, че Дани полюбопитства:
— Това лоша работа ли е?
— Много гадна, скъпа, може да ти докара сифилис и ранна смърт, но к'во му дреме на Дагър, докато си получава мангизите.
— Тогава не искам да идвам. Ще си остана тук, благодаря.
— Не мойш. — започна момичето, но после се замисли. — Слушай, имам една идея. Ще ми се и аз да го бях напрайла, макар да не знам, к'во щеше да стане. За мене е късно, но не и за тебе, ако та мислят за момче.
— Но аз съм момиче.
— Разбира се, че си, малката, но може да ти вземем едни панталони, да кръцнем косата ти, и… — момичето се изкиска. — Няма да има нужда да му казваме к'во си ти. Ще те види в панталони и веднага шъ та помисли за момче. Шъ бъди като игра на криеница. Много забавно, шъ видиш. И ти сама шъ решиш с к'ва работа да се захванеш, кат пораснеш, а не да вярваш, че има само една работа за теб, ако си момиче. Та как ти звучи, а? Ще пробваш ли?
— Не мисля, че съм играла някога на криеница, но имам желание да се науча, госпожо.
Момичето завъртя очи.
— Говориш много изискано, Дани. Не знайш ли някъв друг начин, по който да говориш?
За малко да каже „Не, не мисля”, но вместо това поклати засрамено глава.
— Тогаз по добре не говори докат не съ научиш да говориш кат' мен? Не щем всеки да гледа към теб кат' си отвориш устата. Не са плаши, аз шъ тъ научъ.
— Госпожица Джейн ще може ли да дойде с нас, след като се почувства по-добре?
Момичето въздъхна.
— Тя е мъртва. Твърде много рани, явно не е имала никакъв шанс. Покрих я с онзи огромен шал. Е, недей да плачиш сега. Имаш мене да се грижа за тебе.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Съб 15 Окт 2011, 21:14

Глава 1



Джереми Малори и преди беше ходил в разни отвратителни кръчми, но тази очевидно бе от най-противните. Нищо чудно, че се намираше в един от най-лошите бедняшки квартали на Лондон — свърталище на крадци и главорези, проститутки и диви гамени, които без съмнение щяха да са следващото поколение лондонски престъпници.
Той всъщност не би дръзнал да влезе по-навътре в квартала. Ако го направеше, вероятно никой от семейството му нямаше да чуе за него нищо повече. Но кръчмата, в покрайнините на това свърталище на крадци, беше построена там точно заради неподозиращите нещастници, които искаха да пийнат няколко чашки, да похарчат малко пари и, ако са достатъчно глупави, да си наемат стая за през нощта, за да се приберат ограбени до шушка, дори и без риза на гърба си.
И Джереми бе платил за стая. Не само това, той бе решил да покаже благосклонност като почерпи с питиета няколкото клиенти в кръчмата, и буквално си просеше да бъде ограбен. Всичко това бе нарочно изиграно, за да привлече погледите на крадците към него. Точно за това бяха там с приятеля му Пърси, за да хванат крадец.
Изненадващо, Пърси Алдън поне веднъж си държеше устата затворена. По природа той бе невероятно словоохотлив, а като връх на всичко, бе и страшно лекомислен. Фактът, че Пърси бе непривично мълчалив сега, само показваше колко е нервен. Разбираемо. Ако Джереми можеше да се чувства като у дома си в тази среда, защото бе роден и израснал в кръчма, преди баща му да попадне на него, когато бе на шестнадесет, то Пърси бе възпитан като член на висшето общество.
Малко или много, Джереми бе наследил Пърси, откакто най-добрите му приятели Никълъс Идън и братовчед му — Дерек Малори, се бяха предали и бяха надянали брачните окови. И след като Дерек бе взел Джереми под крилото си, щом той и баща му Джеймс, се бяха върнали в Лондон след дългото отчуждаване от семейството, беше напълно нормално, заради близката им възрастова граница, Пърси да сметне Джереми за негов най-добър приятел и сподвижник, дори и в забавления от най-разюздан характер.
Джереми нямаше нищо против. Той се бе привързал към Пърси за последните осем години, и бяха добри приятели. Ако не бяха, Джереми нямаше да тръгне да измъква Пърси от последната му глупост, когато изгуби цяло състояние от един от приятелите комарджии на лорд Крендал, на партито миналия уикенд. Пърси бе загубил три хиляди лири, каретата си и не един, а цели два пръстена, които били семейна ценност. Бил толкова пиян, че дори не го помнел, докато на другата сутрин един от състрадателните гости, не му бе разказал всичко.
Пърси бе напълно съсипан, и то с право. Загубата на парите и каретата не бяха голяма трагедия, а и той си го заслужаваше, но двата пръстена бяха друг въпрос. Единият беше невероятно стар и на всичкото отгоре със семейния печат, докато другият бе безценен, заради скъпоценните камъни по него и факта, че се предаваше от цели пет поколения назад в семейството му. Джереми се зачуди, дали е възможно Пърси да ги е заложил. По-скоро е бил принуден, провокиран или измамен, за да ги заложи доброволно на игралната маса.
Всичко това, сега принадлежеше на лорд Джон Хедингс, и Пърси не беше на себе си, откакто Хедингс отказа да му продаде пръстените обратно. Лордът не се нуждаеше от пари и определено не му трябваше и каретата. Явно приемаше пръстените като трофей, явно доказателство за комарджийските му способности. По-скоро доказателство за измамническите му способности, помисли си Джереми, но едва ли би могъл да докаже каквото и да било, след като не е бил там за да потвърди измамата.
Ако Хедингс беше почтен, щеше да изпрати Пърси да си легне, вместо да му налива още и още в чашката, докато го убеди да заложи семейните реликви. Ако той наистина имаше достойнство, щеше да му позволи да откупи пръстените по-късно. Пърси дори бе предложил да му заплати много повече, отколкото струват в действителност. Той не беше беден, в края на краищата, вече беше получил наследството от баща си.
Но Хедингс не се интересуваше, че не постъпва почтено. Вместо това, той взе да дразни Пърси настойчиво и открито, а накрая го заплаши и с физическа разправа, ако не спре да го притеснява. Което от своя страна ядоса Джереми достатъчно, за да предложи друг начин да си върнат пръстените. Пърси беше почти сигурен, че ако майка му разбере за това, ще се отрече от него. Оттогава той я избягваше, за да не може тя да забележи, че пръстените не са на ръцете му.
След като се качиха в таванската стаичка над кръчмата преди няколко часа, имаше три опита да ги ограбят. Всички до един некадърни аматьори и след последния Пърси започна да се отчайва, че няма да намерят крадец, способен да осъществи мисията им. Джереми не беше толкова обезверен. Щом за два часа имаше толкова опити, значи до края на нощта, щеше да има още много крадци, които да си опитат късмета.
Вратата се отвори отново. Нямаше никаква светлина в стаята. Пълен мрак цареше и отвън в коридора. Ако този крадец бе поне малко добър, то нямаше да му трябва светлина, просто щеше да изчака първо, докато очите му привикнат с тъмнината. Стъпки, но твърде шумни. Шум от запалване на клечка кибрит.
Джереми въздъхна и с леко движение стана от стола близо до вратата, където стоеше на пост. Направи го много по-тихо, отколкото крадеца преди малко и изненадващо му препречи пътя. Когато дребничкият крадец бе спрян от „планината от мускули”, се уплаши, обърна се и хукна обратно надолу.
Джереми затръшна вратата след хлапака. Все още не беше обезсърчен. Нощта беше в самото си начало. Крадците още не се бяха отчаяли. Пък и ако се наложеше, той просто щеше да задържи един от тях, докато останалите не му доведат най-добрия крадец.
Обаче Пърси бързо губеше надежда. Сега се беше изправил в леглото, облегнал гръб на стената. Бе му писнало да лежи цяла вечер, притихнал върху чаршафите. Но Джереми настояваше за това, за да създаде впечатление, че там има спящ мъж. Пърси беше благоволил да се излегне върху завивките поне, слава на Бога.
— Трябва да има и по-лесен начин да наемем крадец. — оплака се Пърси — Дали пък няма агенция за крадци или нещо подобно?
Джереми се опита да не се изсмее:
— Търпение, старче. Предупредих те, че това може да продължи цяла нощ.
— Трябваше да поговорим с баща ти за това. — измърмори Пърси.
— Какво каза?
— Нищо, драги, абсолютно нищо.
Джереми поклати глава, но не каза нищо повече. Не можеше да обвинява Пърси, че го смята за неспособен да се справи сам с това. Все пак, беше с девет години по-млад. Още повече, че заради лекомислието си и голямата си уста Пърси не беше посветен в семейните тайни, които включваха и необичайното възпитание, което Джереми беше получил.
Живеейки и работейки в кръчма през първите шестнадесет години от живота си, Джереми бе придобил няколко неочаквани таланта. Бе развил завидна издръжливост към алкохола и можеше да пие, докато приятелите му изпопадат под масата, а той все още да бъде напълно трезвен. Беше се научил да си служи с всякакви средства, дори и не толкова почтени, в боя и имаше завидното умение да различава истинската опасност от безобидните ежедневни неприятности.
Неговото необичайно обучение не свършваше, обаче, до момента, когато баща му бе открил съществуването му и го бе взел със себе си. Не, по това време Джеймс Малори все още беше в немилост от семейството си и водеше безгрижния живот на пират от Карибите, или Джентълмен-пират, както предпочиташе да го наричат. Тогава разнородния и странен екипаж на Джеймс, бе взел Джереми под крилото си и той бе научил неща, които нито едно момче на неговата възраст не бива да знае.
Но Пърси не знаеше нищо за това. Всичко, което някога му бе позволявано да види бе това, което е на повърхността — очарователен хаймана, не по-различен от всеки двадесет и пет годишен младеж, чаровен и толкова красив, че където и да се появеше, всяка жена се влюбваше в него почти веднага. Жените от семейството му бяха изключение, разбира се. Те просто го обожаваха.
Джереми приличаше на чичо си Антъни — факт, каращ всеки, който го види за пръв път, да помисли, че е син на Тони, а не на Джеймс. Като чичо си, той бе висок, с широки рамене, тесен ханш, стройни бедра и дълги крака. И двамата имаха широка уста и силна, дръзка брадичка, прав, орлов нос, мургава кожа и абаносово черна коса.
Но очите му бяха най-изразителни, белег само за няколко члена от фамилията Малори — ясно сини, обрамчени от тежки гъсти мигли, и екзотично извити, тъмни вежди. Цигански очи, както гласеше легендата, смяташе се, че ги е наследил от прапрабаба си Анастасия Стефанова, която както бяха научили наскоро, е била наполовина циганка. Тя успяла да омае Кристофър Малори, първия маркиз на Хаверстън, който се оженил за нея още на втория ден след запознанството им. Но това беше история, която също знаеха само членовете на семейството.
Беше повече от разбираемо защо Пърси предпочиташе помощ от баща му. Нали все пак, най-добрият му приятел Дерек, бе отишъл направо при Джеймс, когато се беше забъркал в неприятности? Пърси може и да не знаеше за пиратския му живот, но Джеймс Малори бе един от най-известните женкари в цял Лондон, преди да тръгне по море и никой не би дръзнал да застане срещу него, тогава или сега, било то за пръстен или на полето на честта?
Пърси пак се бе излегнал по гръб на леглото, „за да създаде впечатление”, че спи. След известно мърморене, сумтене и мятане насам-натам в кревата той най-накрая утихна в очакване на следващия натрапник.
Джереми се зачуди дали да не спомене, че ако се обърнат към баща му ще трябва доста да почакат да разреши проблема им. Причината бе, че Джеймс отиде в Хаверстън, уж за да посети по-големия си брат Джейсън, само няколко дни след като Джереми се настани в новата си градска къща. Беше почти сигурен, че баща му се скри в провинцията за седмица-две, ужасен от перспективата синът му да започне да го влачи със себе си по магазините за нови мебели.
Джереми едва не пропусна сянката, прокрадваща се в стаята близо до леглото. Не беше чул, кога вратата се е отворила, нито кога бе затворена отново, по-дяволите, абсолютно нищо не беше чул. Ако обитателят на стаята наистина спеше, той определено нямаше да се събуди от този натрапник.
Джереми се усмихна вътрешно, точно преди да драсне клечка кибрит и да я доближи над свещта, която държеше на масата точно до стола му. Очите на крадеца моментално се впиха в него. Джереми не направи нищо друго, освен да стои там напълно спокоен. Крадецът не знаеше колко бързо може да се движи Джереми, и дали ще го хване, ако се опита да избяга. Той обаче не помръдваше, сякаш беше замръзнал от изненада, че е бил хванат.
— О, аз ще го кажа. — Пърси размаха ръце. — Да не би най-накрая да извадихме късмет?
— Така изглежда. — отвърна Джереми. — Чу ли го изобщо? Той е нашия човек, или момче може би.
Крадецът започна да се отърсва от изненадата и вероятно не му допадаше това, което чуваше, вперил подозрителен поглед в Джереми, който тепърва започваше. Той не се впечатли, но го огледа за оръжие. Явно крадецът не носеше такова. Разбира се, Джереми имаше по един пистолет, скрит във всеки джоб на сакото му, така че фактът, че не може да види оръжие, не означаваше, че момчето няма такова.
Крадецът беше много по-висок, от останалите изверги, които се опитаха да ги ограбят, и за щастие бе не по-възрастен от петнадесет, шестнадесет годишен, ако се съдеше по голобрадото му лице. Косата му бе толкова руса, че чак белееше, бе естествено къдрава и късо подстригана. На главата му имаше много стара, безформена черна шапка. Носеше мъжко палто от тъмно зелено кадифе, безспорно откраднато отнякъде, съвсем мърляво и леко омачкано, сякаш спеше с него. Под него носеше потъмняла бяла риза само с няколко гънки около врата, дълги черни панталони и никакви обувки. Умник, нищо чудно, че не го бяха чули, като влезе в стаята.
Много пищно облекло за крадец, но вероятно му изглеждаше така, защото бе много красив младеж. И определено се бе възстановил от изненадата си. Джереми го разбра секунда преди да се стрелне към изхода и се озова пред вратата преди крадеца, като се наведе и сключи ръце около гръдния му кош.
Джереми се ухили лениво.
— Не искаш да ни напуснеш толкова рано, нали скъпо момче? Още не си чул предложението ни.
Крадецът отново го зяпна. Може би заради усмивката му, или пък заради скоростта, с която се озова до вратата преди него. Но Пърси забеляза погледа на крадеца и се оплака:
— Проклет да съм, той те е зяпнал, по същия начин както те зяпат и всички жени. Нуждаем се от мъж, не от дете.
— Възрастта е без значение, старче. — отвърна Джереми — Той притежава способностите, от които се нуждаем. Опаковката, в която идва при нас, няма никакво значение.
Момчето се изчерви, както изглеждаше обидено. Като изгледа намръщено Пърси, проговори за пръв път:
— Досега не съм виждал богаташ, който да е толкоз хубав.
Думата „хубав” накара Пърси да се запревива от смях. На Джереми, обаче, вече не му беше много забавно. Последният, който го бе нарекъл „хубавец”, бе изгубил няколко зъба заради това.
— Ти ли го казваш, след като имаш лице като на момиче? — каза Джереми.
— Наистина има момичешко лице, нали? — съгласи се Пърси — Вече трябваше да има брада и гласът му трябваше да бъде с няколко октави по-нисък.
Момчето отново се изчерви и промърмори:
— Брадата ми не е пораснала още. Аз съм само на петнайсе, май че. Пораснал съм само на височина.
Джереми почувства силно съжаление към момчето, защото това „май че” означаваше, че то не е сигурно, през коя година точно е родено, както обикновено беше при сирачетата. Но и забеляза едновременно две неща. Гласът на момчето бе станал по-висок, от първия път, когато бе проговорило, а както знаеше минаваше доста време преди гласът на един младеж да възмъжее. Сега вече Джереми бе сигурен, че това не е естественият глас на момчето, този глас беше преправен.
Второто нещо, което забеляза е, че момчето не само бе хубаво, то направо беше красиво. Същото можеше да се каже и за Джереми, когато беше на неговата възраст, но тогава неговата красота бе подчертано мъжка, докато тази на момчето бе по-скоро женствена. Гладки бузи, сочни устни, сладко дръзко малко носле, но имаше и още. Брадичката беше твърде слабовата, шията твърде тясна, дори позата го подсказваше, поне на мъж, познавач на жените, като Джереми.
Той едва ли би бил в състояние да стигне до тези заключения, поне не толкова бързо, ако не беше младата съпруга на баща му, която си бе послужила със същата хитрост, когато за пръв път бе срещнала баща му. Тя отчаяно бе искала да се върне в Америка и единствения начин да го направи, бе да започне работа като каютен прислужник на Джеймс. Разбира се, Джеймс бе разбрал още от самото начало, че тя не е момче, и по неговите думи страшно много се бе забавлявал, докато се правил, че се е хванал на въдицата й.
Джереми можеше да греши по този въпрос. Имаше такава възможност, макар и малка. Обаче рядко грешеше в преценките си.
Реши за сега да не я изобличава. Каквато и причина да имаше за да крие пола си, това си бе нейна работа. Той можеше да е страшно любопитен, но отдавна бе научил, че търпението се възнаграждава най-добре. Освен това единственото, което искаха от нея бе таланта й.
— Как се казваш, дребосък? — попита я той.
— Не е твоя работа.
— Не мисля, че е разбрал, че ще му направим голяма услуга. — отбеляза Пърси.
— Заложихте ми капан…
— Не, не, помисли за нас като за възможност, от която можеш да се възползваш — поправи го Пърси.
— Капан е! — настоя крадецът. — Не щъ и да знам к'во искате.
Джереми смръщи вежди.
— И дори не си поне мъничко любопитен?
— Не. — сопна се упорито крадецът.
— Много лошо. Хубавото нещо на капаните е, че не можеш да се измъкнеш от тях, ако някой не те пусне. Като ни гледаш така, смяташ ли, че ще те пуснем?
— Ако сте решили, че сте ме спипали, значи не сте наред. Мислите ли, че съм дошъл сам тук? Те ще дойдат за мен, ако не се върна навреме.
— Те?
Въпросът накара Джереми отново да се намръщи. После безразлично сви рамене. Той не се съмняваше, че тя се движи с група крадци, голяма група при това, която пращаше непрекъснато свои хора, за да ограбят неподозиращите нещастници, направили грешката да влязат в тяхната територия. Но дълбоко се съмняваше, че ще дойдат да я търсят тук. Щяха да са по-заинтересувани от някоя пълна кесия с пари, отколкото да се сетят да я спасяват по някакъв начин. Единственото по-вероятно бе да помислят, че обирът се е провалил и тя е била задържана, обезвредена или убита, и скоро да не изпратят нов крадец.
Което значеше, че трябва да се задоволят с този и всичко да стане по техния начин. Планът им вече се задействаше, затова Джереми каза бързо.
— Сядай долу, момко, и ще ти обясня какво ще правиш.
— Нищо няма да пра…
— Напротив. Откакто премина през тази врата, не решаваш вече ти.
— Сбърках стаята. — опита се да възрази крадецът. — Никога ли не сте влизали по погрешка в друга стая?
— Разбира се, макар че обикновено нося обувки. — рече сухо Джереми.
Тя се изчерви отново и изпсува тихо.
Джереми се прозя. Колкото и да му допадаше тази игра на котка и мишка, не би искал да си приказват цяла нощ. А и имаха страшно много път до имението на Хедингс в провинцията.
Заповедническа нотка се прокрадна в гласа му, когато нареди.
— Сядай долу, или аз лично ще те сложа на стола.
Джереми още не беше приключил, когато тя изтича до стола и послушно седна. Определено не искаше да рискува Джереми да я докосва. Той се насили да се усмихне и се премести към вратата, за да бъде точно срещу нея.
Учудващо Пърси реши да се намеси.
— Аз казвам веднага да обясним всичко, става ли? Ние намерихме нашия човек. Има ли някаква причина да протакаме всичко толкова дълго?
— Абсолютно си прав. Намери ми нещо за връзване.
— За какво ти е?
— За да го вържа. Или не си забелязал, че нашият крадец не е склонен да ни сътрудничи все още?
В същия миг крадецът отчаяно се стрелна към вратата.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Съб 15 Окт 2011, 21:15

Глава 2



Джереми го очакваше. Беше го прочел в очите й в мига, преди тя да прехвърчи покрай него и успя да стигне до вратата, преди тя да я отвори, но вместо само да я затисне с тежестта на тялото си, той реши окончателно да се убеди в пола на крадеца и уви ръцете си около нея. Беше прав. Под дланите му определено имаше женски гърди, силно пристегнати, но безпогрешно разпознати при докосването му.
Но тя не остана дълго така, изложена на изучаващите му докосвания. Завъртя се и, мили Боже, така беше още по-добре, плътно прилепена към него, ръцете му можеха да усетят абсолютно всичко, което тя се опитваше да скрие. Последното, което бе очаквал да намери тази нощ, бе красива проститутка, която да се извива чувствено в ръцете му. Сега, когато бе напълно сигурен, че е жена, той реши да й се наслади.
— Предполагам, че трябва да ви проверя за оръжие. — каза Джереми с дрезгав глас. — Да, всъщност наистина трябва.
— Нямам. — опита се да възрази тя, но си пое дълбоко въздух, щом дланите му се плъзнаха върху задника й и останаха там.
Вместо да потупа джобовете й, както се прави, за да провери дали има оръжие, той заиследва всяка закръгленост, като я стискаше нежно. Тя беше мека и гъвкава, в един момент той закопня за нещо повече от това да я почувства под дланите си, искаше да притисне твърдите си слабини към тялото й, да съдере тези смешни панталони, да усети топлата й гола кожа под дланите си и да се потопи във влажната й топлина. Не би могъл да бъде в по-добра позиция от тази, докато ръцете му се намираха на сочното й дупе. Той вече изгаряше, но сега моментът не беше подходящ, а и не искаше тя да разбере, че му въздейства толкова силно.
— Това става ли? — попита Пърси, напомняйки на Джереми, че не е сам с момичето.
Джереми въздъхна и дръпна ръцете си от тялото на крадеца им, като я побутна назад и я настани да седне на стола. Той застана пред нея, като подпря ръцете си на дръжките на стола и прошепна:
— Стой там, ако не искаш да усетиш ръцете ми по цялото си тяло.
Замалко не се разсмя, като я видя как се закова неподвижно. Но блестящите й очи, му обещаваха възмездие. Той не се заблуждаваше, че тя е способна на всичко, защото най-вероятно беше.
Забеляза с радост, че Пърси е накъсал чаршафа на леглото, все пак бе намерил какво да използва за връзване, и в ръцете си държеше няколко ленти.
— Ще свършат идеална работа, дай ги насам. — каза Джереми.
Можеше да каже на Пърси да поеме от тук, но не го направи. Опита се да не докосва момичето повече, отколкото се налагаше, наистина се опита, но той беше мъж, който обича жените, и просто не можа да се сдържи. Държеше и двете й ръце в своята, докато с другата омотаваше плата около китките й. Ръцете й бяха топли и влажни от страх. Тя нямаше откъде да знае, че не й мислят злото и страхът й си беше напълно естествен. Той можеше много лесно да я успокои, но Пърси беше прав, трябваше да се махнат от това място, преди да се е появил следващият крадец, затова обясненията можеха да почакат.
Следваше кърпата, и той не би се навел толкова близо до нея, ако не трябваше да завърже краищата й зад врата. Вероятно трябваше да върже ръцете й зад гърба, но не искаше да й създава повече неудобства от тези, които се налагаха.
Обаче не би я оставил с развързани крака. Наведе се за да увие плата около глезените й и щеше да го направи първоначално, но се поразмисли и седна на рамото на стола, вдигайки краката й в скута си. Тя изписка под кърпата веднъж, но после се успокои отново. Носеше дълги панталони и чорапи, така че нямаше как да докосне гола кожа. И въпреки това, дори само фактът, че държи краката й в скута си, го разтърси дълбоко. След като я завърза той я изгледа с такава жар, че тя щеше веднага да разбере, че я е разкрил, ако го беше погледнала. Но не. Тя се опитваше да развърже китките си и почти беше успяла.
Той отново сложи ръцете й в своите и каза:
— Недей, или вместо приятеля ми, аз ще те вдигна и ще те изнеса оттук.
— Ей! Защо аз? — Оплака се Пърси. — Ти си много по-силен. Нямам нищо против да го призная, защото то си е очевидно.
Джереми с удоволствие би се погрижил за момичето, но сега трябваше да бъде разумен.
— Защото единият от нас трябва да се увери, че няма да има проблеми да напуснем тая дупка. Съмнявам се, че ти ще искаш да се заемеш с тази задачка, старче, а аз ще й се насладя много повече, отколкото ти.
— Проблеми?! — измърмори смутено Пърси.
— Всъщност ние тримата няма да излезем от тук хванати ръка за ръка.
Чак сега Пърси разбра всичко и каза рязко:
— Естествено. Въобще не знам какво си мислих. Ти си по-добър в разбиването на черепи от мен.
Джереми едва не се разсмя, защото Пърси вероятно никога, през живота си, не бе разбивал нечий череп.
Не попаднаха на голяма съпротива. Само барманът още беше долу — огромен, грозен мъжага, който караше повечето хора да замлъкнат, ако дори само погледнеше в тяхна посока.
— И накъде сте съ запътили вий с тоз товар? — изръмжа той.
— „Товарът” се опита да ни ограби. — сряза го Джереми, като се мъчеше тонът му да бъде колкото се може по-миролюбив.
— Верно? Тогава го утрепете или го пуснете, ама не го карайте на стражата. Не щъ нек'ви си костюмари от властите да си врът носа в заведението ми.
Джереми опита отново:
— Ние въобще не мислим да го предаваме на властите, добри ми човече. Този товар ще го върнем тук на сутринта, цял целеничък.
Грамадният мъжага заобиколи бара с намерението да им препречи пътя към изхода:
— Тука си имаме правила. Каквото е тук си остава тук, схващаш ли?
— О, много добре схващам. И там, откъдето идвам аз имаме правила. Понякога те не се нуждаят от обясняване. А ти схващаш ли?
Джереми мислеше, че щом работи тази работа, тоя здравеняк не веднъж е налитал на бой, затова той просто измъкна един от пистолетите си и го завря в лицето му. Това свърши работа. Мъжът разтвори широко ръце и отстъпи назад, за да им направи път.
— Умник. — продължи Джереми. — Сега може и да ви върнем крадеца обратно.
— E, той не е мой! — помисли си че е разумно да спомене едрия барман.
— Все тая — отвърна Джереми и излезе. — Ще го върнем след като ни свърши работата.
Нямаше друг опит да ги спрат да напуснат района. Единственото друго лице, което видяха в онзи късен час на нощта бе една пияна старица, която все още имаше достатъчно ум да премине от другата страна на улицата и да се махне от пътя им, когато ги видя.
Но Пърси определено бе останал без дъх след четири пресечки, които премина с овързания крадец на рамото си. Не бяха оставили каретата в близост до механата по очевидни причини, главната бе, че вероятно нямаше да я намерят там, като си тръгват. Четири пресечки по нататък бе по-безопасно, добре осветената улица изглеждаше разумно място, но бе доста далеч да се влачи крадец. Така че не бе изненадващо, че Пърси просто стовари пакета си на пода на каретата и то доста грубо. Беше толкова изморен, че въобще не се опита да бъде по-внимателен.
Качвайки се зад Пърси, Джереми разбра, че няма друг избор. Отново трябваше да докосне проститутката, за да я вдигне върху седалката. Опита се да избегне изкушението, като я остави на грижите на Пърси. Не, че не можеше да я носи и едновременно с това да внимава да не ги нападнат. Но той възложи тази работа на Пърси, защото вече знаеше как му въздейства тя, когато я докосне. Да гледаш беше едно. Това трудно можеше да повлияе на мъж, който бе презадоволен от жени. Докосването, обаче, бе твърде интимно, и Джереми реагира на интимността на чисто похотливо ниво.
И простата истина бе, че не искаше да желае тази проститутка. Тя беше красива, да, но беше крадец, вероятно, отгледана в канавка или по-лошо. Хигиенните й навици най-вероятно бяха толкова далеч под стандартите му, че даже не му се мислеше.
Обаче нямаше как. Пърси, горкият беше точно толкова изтощен колкото изглеждаше. Но преди Джереми, всъщност, да посегне към момичето, той осъзна, че докато е разсъждавал върху своята дилема каретата беше напуснала покрайнините на града. Помисли си, че ще е доста по-лесно да опази тяхната пленничка от бягство сега. Можеше просто да я развърже, за да седне и тя удобно.
И го направи, първо освободи нейните изящни крачета. После и ръцете й. Не докосна кърпата, с която запуши устата й. Бе в състояние да я махне и сама и тя веднага го направи. Още по-бърз беше и юмрукът й, който полетя към него, още докато се изправяше от пода.
Това го изненада, макар че не би трябвало, тъй като тя бе се опитала да го удари и по-рано. Да крещи и да беснее — да, да го засипе с обиди — несъмнено, но да реагира, както един мъж би реагирал…
Тя не успя да го уцели, разбира се, защото Джереми реагира мигновено. И въпреки че, не успя да стигне челюстта му, където се беше прицелила, тя все пак го плъзна по бузата му и закачи ухото му, от което доста го заболя.
Но преди да реши, как да я накаже за дързостта, Пърси каза с прекалено сух тон:
— Ако си решил да му размазваш фасона, скъпо момче, направи го тихо, ако обичаш. Смятам да подремна, докато пристигнем.
В този момент техният крадец се обърна към вратата, но Джереми бързо се пресегна, хвана я за яката и я издърпа в скута си.
— Опитай отново и може да прекараш следващите няколко часа точно тук — каза той, обвивайки ръцете си около нея, така плътно, че тя не можеше да помръдне.
Не можеше да се освободи, но това не означаваше, че ще се откаже. Въртенето насам-натам в скута му, обаче, вероятно бе най-лошото нещо, което можеше да направи. Позицията бе много чувствена, навеждаше го към похотливи мисли за това, което би искал да направи, не, щеше да направи, ако бяха сами. Ще съблече дрехите й бавно, откривайки гърдите, които тя прикрива с ръце, гризвайки я по рамото като я притисне. По дяволите. Ако продължи да подскача върху него така, той просто щеше да изрита Пърси от каретата за малко.
Тя явно осъзна, че усилията й са безполезни точно, когато Джереми си мислеше, че не може да се сдържа повече, без да се издаде колко е възбуден. Тя изстена, но за него това прозвуча по-скоро страстно, отколкото обезсърчено и той я изблъска от себе си, като опарен. Мили боже, тя не биваше да му въздейства толкова силно. Трябваше да се вземе в ръце и да държи нещата под контрол.
Тя падна на пода отново, но веднага се изкатери на седалката срещу тях, изтупвайки реверите на палтото си, и мърлявите си панталони от прахта, и отбягвайки погледа му притихна, очевидно в очакване на удобна възможност да отвърне на удара, както и самия Пърси беше предположил в началото.
Джереми изчака цели пет минути, време, което му трябваше за да охлади желанието си и гласът му да не го издаде. Накрая той простря краката си, кръстоса ги, облегна се назад, кръстоса също и ръцете си и каза:
— Спокойно, младежо. Ние не искаме да те нараним. Ти ще ни направиш една услуга, от която и ти ще забогатееш. Можеш да бъдеш по-любезен отсега нататък, нали?
— Не и докато не ме върнете обратно.
— Малко вероятно. Много неприятности имахме, докато се сдобием с теб.
— Да, но първо трябваше да получите проклетото ми съгласие,… гос'дарю.
Титлата добави, след кратък размисъл, и то с очевидно презрение.
Тя пак го гледаше свирепо, явно поуспокоена, че той няма да я удуши. Той се опита да не се взира в очите й от толкова близо, надявайки се, че мрачната светлина на свещта в механата го бе заблудила. Но ярката лампа в каретата и непосредствената й близост бяха пагубни. Очите й бяха просто невероятни и я правеха десетократно по-красива. Виолетови, тъмно виолетов цвят, изумително контрастиращи с нейните златисти гъсти къдрици. Миглите й бяха дълги, но не прекалено тъмни. Веждите също не бяха много тъмни, само няколко тона по-тъмно златисти.
Той пак опита, наистина се помъчи, да долови нещо мъжествено в лицето срещу него, но такова просто нямаше. „Как може някой по погрешка да я вземе за момче” се чудеше наум. И все пак Пърси не се съмняваше, че е момче, макар и такъв „хубавец”. Предположи, че е заради ръста. В края на краищата не всеки ден се срещаха жени, които бяха високи колкото баща му. Всеки с такъв ръст естествено се приемаше за мъж.
Опита, също така, и да не реагира спрямо нея, както би реагирал при вида на всяка красива жена, която му се изпречи на пътя. Но тези очи… той се предаде. Щеше да я има в леглото си, и то преди да дойде утрото. Беше абсолютно сигурен в това.
Веднъж предал се на похотта си, промяната в Джереми беше незабавна. Някои го наричаха чар, но в действителност си бе чиста чувственост, а ако този някой надникнеше в неговите плътски мисли, щеше да види обещание за несметни удоволствия.
Проститутката реагира незабавно на начина, по който той вече я гледаше, сведе поглед, но не и преди да се изчерви. Джереми се усмихна. Знаеше, че няма да е лесно завоевание, но все пак тази руменина говореше много. Тя не беше безразлична към него, също както и всички останали жени. Но той нямаше да разкрива още малката й тайна. Ще я остави да поиграе още малко ролята на мъж — поне докато останат сами.
За момента отбеляза, чудейки се на глас:
— Ти да не би да получи съгласието ни да ни ограбиш? — Това предизвика друго изчервяване, така че той просто заключи. — Не, аз не мисля, че би го направила. Така че нека просто ти обясня какво е необходимо и защо, преди да откажеш. Виждаш ли, моят приятел тук позволи да го ограбят, но по легален начин.
— Като шъ ми съ обяснявате така или иначе — изстреля тя — поне говорете смислено.
Истинско мърморене. Окуражаващо. Очевидно щеше да го изслуша.
— Под легален начин имам предвид на хазарт.
Тя изсумтя.
— Това не е обир, той си е виновен, че е глупак. Голяма разлика има, пич.
Джереми се ухили и проститутката очевидно се смути от него, което го накара да й се усмихне знаещо. Обясни, че Джон Хедингс беше виновника, който избра да не играе честно и че тя ще е точното възмездие за него.
— Водим те в дома на Хедингс в провинцията, — Джереми продължи. — той е доста голям, ще бъде изпълнен със слуги, и по този начин, те ще бъдат сигурни, че е невъзможно да бъдат обрани, което ще ти е само от полза, момче.
— И как шъ стане?
— Вратите може да бъдат заключени, но прозорците, вероятно ще бъдат отворени по това време на годината. Факт е, че те не очакват домът да бъде обран и няма да го охраняват. Ще е минало полунощ, и слугите би трябвало да спят до сутринта. Така че няма да е проблем да проникнеш в къщата.
— И после к'во?
— Ще трябва да влезеш в спалнята на господаря, без да те усетят. Има шанс Хедингс да бъде в нея, докато го правиш, но ти си доста тих, сигурен съм. Подобно на слугите, той сигурно също ще е дълбоко заспал по това време на нощта. След това ще направиш това, което правиш най-добре. Ще го обереш.
— Що си мислиш, че скъпоценностите няма да са заключени в каса?
— Няма, защото той не живее в Лондон. В провинцията се чувстват много по-сигурни.
— К'во представляват тез' бижута, коит' тря'а да открадна от богаташа?
— Два пръстена, и двата много старинни.
— Все още се нуждая от описание, човече, ако тря'а да ги разпозная в кюпа.
Джереми извърна глава към нея.
— Това няма значение, защото не можеш да вземеш само двата пръстена на Пърси. Така Хедингс веднага ще разбере кой го е обрал. Работата ти, скъпо момче, не е по-различна, отколкото си свикнал, вземаш всичко стойностно, което намериш. Твоята печалба е, че можеш да задържиш всичко останало за себе си, стойността на бижутата е около хиляда паунда, сигурен съм.
— Хиляда! — каза тя, зяпвайки към него.
Той добави със сподавен смях:
— Сега не се ли радваш, че настояхме да дойдеш?
Тези прекрасни виолетови очи се присвиха рязко срещу него.
— Ти си истински кретен, ако си мислиш, че всички дребни украшения, без значение колко са скъпи, ще си струват неприятностите, ако ме хванат вътре.
Джереми се намръщи, но не от обидата.
— Нямаш друг избор!
— Имах правила, към които съ придържах, ама ти мъ накара да наруша 'сичките.
Той изпусна тежка въздишка.
— Е, трябваше да споменеш това по-рано
— Мислех, чи бармана шъ тъ спре. Не мислех, че има страхливец, толкоз голям колкот' него.
— Никой не обича да получи куршум в лицето, момче. — каза Джереми в защита на бармана. Но той може да удостовери, че не ти беше даден избор в случая. Е, какъв всъщност е проблемът?
— Това не тъ касае.
— Не съм съгласен, току що го направи и моя работа.
— По дяволите. Не ти ли е ясно приятел, че съ месиш в живота ми твърде много. Стига по този въпрос или няма да говорим за нищо.
Мина много време преди Джереми да кимне:
— За сега.
Но да създават проблеми на техния крадец, не беше част от плана. Сега щеше да се наложи да придружи момичето до вкъщи, като свършат и да се погрижи тя да няма неприятности заради него.
Би следвало да няма никакви проблеми, въпреки че ситуацията бе повече от странна. Предлагаха на един крадец златна възможност. Всеки нормален джебчия щеше да скочи върху него от благодарност, че му се пада тази златна възможност. Но, не, трябваше да има едно изключение от бандата, който толкова строго да спазва правилата, че не можеха да му дадат временна работа дори, без разрешение първо. Което предизвикваше проблема. Какво значение, по дяволите, имаше кога, къде, или какво, докато се прибираше с пълен портфейл в къщи?
Каретата спря. Пърси въздъхна:
— Най-накрая. — и после добави. — Успех, момче. Не, че се нуждаеш от него. Ние ти вярваме, наистина. И не мога да ти опиша, колко са ценни тези вещи. Дяволски трудно е да крия от майка ми, особено при положение, че живея с нея.
Джереми отвори вратата на каретата и съпроводи момичето навън преди тирадата на Пърси да се превърне в обичайната скука. Бяха паркирали в гората, близо до имението на Хедингс. Улови я за ръката и я поведе покрай дърветата, докато пред очите им изникна къщата.
— Желая ти късмет, макар наистина да не се нуждаеш от него. — каза той на прощаване. — Видях, че си в състояние да се справиш.
— Що си мислиш, че няма да хукна към вкъщи, веднага щом ме изгубите от поглед?
Джереми се усмихна, въпреки че тя вероятно не можеше да го види.
— Защото нямаш абсолютно никаква представа къде си. Защото е около полунощ. Защото ще те върнем в Лондон много по-скоро, отколкото, ако сама се опиташ да го намериш. Защото ще се радваш да се завърнеш у дома с джобове, пълни с проклети скъпоценни камъни, вместо с празни. Защото…
— Стига толкова, пич. — престана да се оплаква тя.
— Точно така. Но едно последно обещание. Ако по някаква необяснима причина те хванат, не се паникьосвай. Не те изпращам в устата на вълка, скъпо момче. Ще се погрижа да те освободя, без значение какво ще предприема. Може да разчиташ на това.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Съб 15 Окт 2011, 21:17

Глава 3


„Не те пращам в устата на вълка.” — кого си мислеше, че заблуждава. Той беше проклетия вълк. Но тя отново можеше да диша нормално, сега когато той вече не бе близо до нея, гледайки я с тези пронизващи сини очи. Почти се беше издала с всички тези изчервявания, че я беше уплашил, че не беше в състояние да контролира това, което джентълменът я караше да изпитва. Обикновено, се разбираше добре с мъжете, в края на краищата тя „беше” един от тях. От друга страна, никога не се бе приближавала толкова близо, до някой от калибъра на Малори. Само поглед към него беше достатъчен да я развълнува, намираше го толкова привлекателен. Дани не се беше чувствала толкова объркана през целия си живот, освен веднъж. Но бе прекалено млада тогава, за да осъзнае опасността, в която се намираше, не разбираше, че остане ли там, то със сигурност щеше да намери смъртта си. Знаеше само, че е съвсем сама на света, без да има към кого да се обърне за помощ. Вече не беше сама, но докога ли! Тя беше живяла в страх няколко години, защото вече беше твърде голяма, за да скрие това, че никога няма да заприлича на мъж, като останалите момчета. Рано или късно, някой щеше да разбере и да разкрие, че тя е лъгала всички от самото начало. Беше лесно да опази тайната през годините, много по-лесно, отколкото можеше да се надява, и всичко това, защото Луси се бе оказала права. Завеждайки я у дома, предрешена в раздърпани кюлоти, риза, която й беше твърде голяма и палто, което пък й беше малко, нахлупила старата шапка, която намери за да пази очите си от дъжда, и с късата си зле подстригана коса вместо буйните къдрици, тя създаде такова впечатление, че никой не се усъмни през годините. Бързо се превърна в „едно от момчетата”. Научи се да краде с тях, да се бие с тях, научи всичко, което те правеха — добре де, почти всичко, за търсенето на женска компания Дани не искаше да знае и до днес.
Те бяха четиринадесет в момента, и живееха в една порутена къща, за която Дагър плащаше наема. Бяха сменили много къщи като тази през годините, дори няколко изоставени сгради, когато нямаха достатъчно пари да плащат наема.
Дагър никога не се задържаше на едно място за дълго. Сегашната къща имаше четири стаи: кухня, две спални, и голяма всекидневна. Дагър беше задържал една от спалните за себе си. Момичетата взеха другата спалня за да спят, или да работят в нея, ако бяха достатъчно големи за да започнат да го правят. Всички останали спяха в голямата всекидневна, включително и Дани.
Имаше един малък заден двор. Въпреки че в него не растеше трева, за малките деца беше хубаво да си играят в него. Дани обичаше да се забавлява там, докато не разви ненавист към мръсотията. Къпането не беше любимото й занимание, поне не и общите бани, провеждани веднъж седмично в кухнята. Вместо това, тя се спускаше към реката когато можеше. И дъждът стана неин приятел.
Луси беше единствения й довереник. Тя не хвана сифилис, както се опасяваше, но и не спря да продава тялото си, по настояване на Дагър. Дани разбираше неговата логика, въпреки че не я харесваше. Бидейки красива жена, Луси печелеше много повече предлагайки тялото си, въпреки че, предпочиташе да краде. Обаче джебчията трябва да е почти невидим за своята жертва, а Луси не беше такава, и по какъв друг начин можеше да припечелва тогава?
Дагър беше най-стария сред тях, затова се подразбираше, че е техния лидер. Имаше само няколко правила, когато започнаха работа и никой нямаше нищо против тях. Но Дагър явно мислеше, че ако не измисля нови и нови правила никой нямаше да го взима на сериозно. Дани никога не спореше с него. Правеше това, което й наредяха, без да се оплаква. Очите на Дагър бяха остри и пронизващи и Дани се съобразяваше единствено с него, защото като изключим Луси, той беше единствения, който присъстваше в деня на пристигането й, и евентуално би му дошло на ум да сметне годините й — и да се чуди защо двадесетгодишен мъж все още има лицето на дванадесетгодишно момче.
Самият той беше приблизително тридесетгодишен, а все още се разправяше с банда сираци, а можеше отдавна да си е тръгнал. Повечето от тях го правеха когато пораснеха, искайки повече от това, което бандата предлагаше, искайки да имат правото да задържат каквото откраднат, вместо всичко да отива при Дагър, който купуваше храна, плащаше наема и носеше вкъщи от време на време някоя дреболия, за да ги зарадва. Той можеше да се заеме с по-доходоносни престъпления, но не го правеше.
И Дагър беше добър, дори когато се заяждаше. Още преди години Дани стигна до извода, че той има добро сърце, скрито някъде в мършавите му гърди. Като лидер, той може би смяташе, че трябва да е твърд и непреклонен. Но тя предполагаше, че не вижда себе си само като техен главатар, ами се възприемаше и като техен баща. И затова не си беше тръгнал. Много сираци си бяха тръгвали, но и много се бяха присъединявали през годините. Тяхната бройка не надвишаваше двадесет, но и не падаше под десет. Винаги имаше някой, който се нуждае от грижи.
Правило номер едно на бандата беше никога, абсолютно никога да не се краде от дома на джентълмените. Това беше най-сигурния и бърз начин да бъдат хванати от ръцете на властта, които идваха първо в гетата да търсят виновниците. Ако откриеха къща пълна със сираци, които не бяха официално обявени, това щеше да бъде пълна катастрофа. И ужасните истории, които Дагър разказваше за истинските сиропиталища, бяха достатъчни за да наложат спазването на това правило. Дани щеше да наруши това правило тази вечер.
Всъщност, обирането на джентълмените не беше забранено. Но те биваха ограбвани само в случай, че се намираха навън, на улиците, в кръчмите, в магазините, докато пазаруват, и беше малко вероятно да забележат, че им липсват няколко монети, но ако все пак им направеше впечатление смятаха, че просто са ги оставили случайно или са ги изхарчили, без да си спомнят.
Второто правило, на което всички те се подчиняваха безусловно, беше, че те поддържаха собствените си територии и никога не биха се отклонили, за да крадат из места, които не познават. Дагър определяше на всеки дадена зона и я сменяше веднъж седмично, така че местните жители да не могат да разпознаят никой от тях. Дани нарушаваше и това правило.
Друго правило засягаше само нея и малцина други, откакто тяхната възраст и височина ги беляза и вече не бяха деца. Логиката беше, че като по-високи, ще им трябва по-малко време, за да прострат ръцете си до нечий джоб. Затова когато достигнеха известна височина, те преминаваха в класа „само специфична работа”, което означаваше, че те няма да крадат по собствено желание, а само когато Дагър ги изпращаше да свършат това. Дани определено нарушаваше и това правило.
Дагър си имаше връзки за тези работи и използваше три кръчми и една гостилница. И понеже Дани беше изключително разпознаваема с цвета на очите и косата си, Дагър държеше тя да не върши друго, освен да обира спящите в стаите им. Досега никога не се бе проваляла, но и никога не бе попадала в капан.
Обаче проблемът си беше само неин. Ако едно от другите момчета беше хванато вместо нея, нямаше съмнение, че Дагър щеше да каже „чудесно” и да бъде доволен от неочакваното богатство, което щеше да ги подпомогне за доста време. Те щяха да бъдат възхвалявани и потупвани по гърба. Но понеже тя беше заловена и принудена да наруши правилата, Дагър щеше да вземе точно обратната позиция — защото той си търсеше причина да я изрита.
Повече от две години, приблизително три вече, тя беше скарана с Дагър. Докато преди те се разбираха чудесно, всичко беше наред, шегуваха се и се смееха много, то сега нещата изглеждаха все едно, че той я презира. Беше я нарочил и я порицаваше всеки път, когато му се отдадеше възможност. Критикуваше я постоянно, било заслужено или не. Не можеше да бъде по-очевидно желанието му тя да си тръгне, но не му беше дала повод да я изрита. Досега.
Тя не знаеше, защо той се бе обърнал срещу нея, но всичко започна, когато Дани го бе надминала по височина. Възможно бе това да е причината, защото той си въобразяваше, че трябва да е по-висок. Но той по принцип не беше висок човек само около пет фута и седем инча. Освен това тя беше пищна в облеклото си, докато Дагър беше невзрачен, което правеше впечатление на децата. Много от тях я копираха и се обръщаха към нея, когато се нуждаеха от нещо.
Дани предполагаше, че Дагър се страхува, да не би тя да иска да заеме неговото място. Не искаше. Дори не харесваше да краде, затова безспорно не искаше да поеме отговорността да праща другите да го вършат. Тя усещаше че е грешно. Беше някакво вътрешно чувство, от което така и не успя да се отърси. Но нямаше голям избор в действителност, живеейки измежду крадци. Както и да е, тя се беше опитала да успокои Дагър, че не желае мястото му, без да нарича нещата с истинските им имена, но изглежда това не беше помогнало.
Можеше да излъже Дагър, да каже, че са я извлекли от кръчмата, и са я хвърлили в затвора, но тя е успяла да избяга, което й е отнело много време, както и търсенето на обратния път към дома. Той не можеше да я изрита, само защото беше попаднала в капан. Тя разчиташе на това.
Нейното нещастие произтичаше не само от факта, че й предстои неприятна среща, когато се прибере. Беше заради него, заради лорд Малори. Той толкова я беше развълнувал, че тя не можеше да мисли, да диша. Но не беше само това, той я плашеше до смърт, тя беше като хипнотизирана.
Дани никога през живота си не бе подозирала, че някой може да изглежда като него. Той не беше просто хубав. Той беше много повече от хубав и тя просто не можеше да намери думи, с които да го опише. Най-близкото, за което можеше да се сети, бе красив. Мъжественият начин, по който се комбинираха, цвят и форма, беше съвършено учудващ и хипнотизиращ.
Цяло чудо беше, че изобщо успя да говори с него, дотолкова я беше развълнувал. И тя много добре знаеше какво разстройва сетивата й и отнема дъха й всеки път, когато го погледне. Той я привличаше сексуално, а това беше нещо, с което никога не се бе сблъсквала досега. Други мъже бяха предизвиквали интереса й през годините, но никога до степен да пожелае наистина да направи нещо по въпроса. Играейки ролята на мъж, за нея беше достатъчно лесно да не обръща внимание на тези неща. Но не и този път. И това я беше уплашило почти толкова, колкото самия лорд Малори.
Тя се бе борила петнайсет години, всъщност целият си съзнателен живот, или поне този, който помнеше, да избегне съдбата на Луси. И то по една единствена причина: да не свърши като курва. Изобщо не бе променила мнението си по този въпрос. Въпреки че, Луси имаше постоянна работа, въпреки че, не се оплакваше, колкото преди, Дани виждаше, че това беше най-лошия вид деградация, това бе дъното.
За нея това би означавало край на живота й, при това не метафорично, защото тя би предпочела да умре от глад в някоя алея, отколкото да допусне някой непознат да й плати, за да използва тялото й. Но ето, че се беше появил мъж, който да я накара да го поиска. По-лошо, той я беше погледнал сякаш знаеше тайната й, сякаш виждаше право вътре в нея, сякаш искаше да я докосне. Несъмнено въображението й си играеше номера с нея, но тя не можеше да се отърси от чувството, че той знаеше, особено когато погледът му стана толкова чувствен, че тя усети, че се разтапя.
Той беше любовник. Луси би го определила като такъв. Тя постоянно поставяше мъжете в една или друга категория, в зависимост от начина по който искаха да я използват и колко дълго. Имената, които им приписваше бяха предимно унизителни и твърде категорични, като лепки и зверове. Сбогом Хенри, тя харесваше най-много, защото не заемаха голяма част от времето й, обикновено пет минути им бяха достатъчни, за да кажат и „Здравей” и „Сбогом”. Любовниците твърдеше тя, са рядкост, мъже, които всъщност искаха не само да получат, но и да дарят удоволствие.
Дани определено беше в опасност. Лорд Малори беше заплаха за нейните чувства, за душевния й мир, за тайната й и колкото по-скоро се отърве от него, толкова по-добре за нея. Надяваше се само да е скоро.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Съб 15 Окт 2011, 21:22

Глава 4


Задачата, която й бяха поставили младите лордове, беше толкова проста, в сравнение с тревогите й, че Дани се зае да я изпълни, без да се замисля. Всички прозорци в имението бяха отворени. Дани избра един, който се намираше на фасадната част, промъкна се през него и крадешком се качи по застланите с килим стълби.
Всички лампи бяха загасени, но луната ярко светеше през отворените прозорци. Всъщност, Дани не се нуждаеше от осветление, защото бе свикнала да работи на тъмно. Прозорецът на горния етаж в края на коридора също беше отворен.
Почти всички врати на горния етаж бяха затворени. Това наистина беше голяма къща, по-голяма от всяка, в която досега бе влизала. Забелязвайки, че от едната страна на коридора има повече врати, отколкото на другата, Дани реши че зад тези стени има различни по размер стаи, а сред тях е и стаята на господаря на имението.
И беше права. Това беше втората врата, която тя отвори. Огромният размер на стаята и едва различимата фигура на леглото й го подсказаха. Хедингс спеше дълбоко и стаята се озвучаваше от хъркането му. Дани се намръщи с досада. Тя се гордееше с умението си да стъпва безшумно, като котка, но тук това не беше необходимо — Хедингс заглушаваше всичко със звуците, които издаваше.
Първоначално Дани се насочи направо към високото бюро. Във второто чекмедже лежеше голяма кутия за бижута, едва побираща се вътре. Кутията не беше заключена и даже нямаше ключалка. Очевидно, лорд Хедингс вярваше, че нищо не го заплашва в собствения му дом.
Повдигайки капака на кутията, Дани за миг беше заслепена от великолепието не само на пръстените — вътре имаше гривни, брошки и даже колиета. Почти всички бижута бяха женски. Спечелени от хазарт? На нея й беше все едно.
Дани реши да не взема със себе си кутията, защото тя беше прекалено голяма, а и нямаше да е лесно да я извади от чекмеджето, затова напълни джобовете на палтото си. Когато направи това, прокара ръка по кадифеното дъно на кутията, проверявайки дали не е забравила някоя невзрачна дреболия. Само това оставаше, сред откраднатото да липсват фамилните ценности на Пърси и да трябва да се връща пак.
С тази мисъл Дани бързо претърси останалата част от бюрото, но не намери нищо ценно. Провери и писалището, но там имаше само документи. Накрая се зае с тоалетната масичка, на която откри дебела пачка с банкноти, златен джобен часовник и още един пръстен, търкулнал се зад шишенцата с одеколон, сякаш го бяха запратили там. Последните скъпоценности Дани сложи в джоба на панталона си, защото тези на палтото вече бяха пълни.
Нямаше къде да търси повече. На нощните масички от двете страни на леглото нямаше чекмеджета, а около рафтовете с книги мина бързо, уверена, че човек, който е оставил бижута в незаключено бюро, едва ли ще крие нещо между книгите.
Облекчена, че е почти готова, тя тръгна към вратата, но се закова на място, когато Хедингс се закашля. Дани се наведе ниско и се скри зад таблата на леглото. Кашлицата беше силна и можеше да го разбуди. А ако му хрумнеше да стане и да пие вода от каната в другия край на стаята? Дани се надяваше да успее да се пъхне под леглото.
Кашлицата се засили. Звучеше, сякаш той започна да се задушава. Пред очите си Дани видя картина как той се задушава, умира, а тя е призната за виновна в убийство и е осъдена да я обесят. Дланите й се изпотиха. Може би трябваше да му помогне? Но страхът беше парализирал Дани и след миг тя си помисли, че нищо по-глупаво не би могла да стори.
Тя почака още малко, за да се убеди, че Хедингс е заспал спокойно. Силното му хъркане й се стори един от най-красивите звуци, които е чувала някога. Е, това скоро отново стана много досадно и Дани побърза да излезе от стаята.
На долния етаж все още беше тихо. Дани бързо се промъкна в стаята, от която по-рано беше влязла.
Но точно в този момент някой я притисна към гърдите си и й запуши устата с ръка. Съвсем напразно — от страх тя не можеше да издаде даже звук. Всеки момент щеше да припадне.
Познат глас прошепна:
— Какво, по дяволите, прави там толкова време?
Той! Облекчението й трая не повече от секунда. След това се вбеси.
— Ти, к'во, да не се побърка? К'во пра'иш тука?
— Притесних се за теб. — последва възмутен отговор.
Дани изсумтя под нос. Лъжеше. Беше по-вероятно да се безпокои, че ще избяга с откраднатото.
— Ако пак искаш да плашиш някой, почни със себе си. Аз са омитам от тук.
— Намери ли пръстените?
— За т'ва после. Сега тряб'а да са махаме оттука.
— Така е. — съгласи се той, а Дани вече се бе отправила към прозореца и изведнъж се спъна в килима. Тя се изненада, когато падна, защото никога не е била невнимателна а и килима беше гладко изпънат. Опитвайки се да запази равновесие, Дани се хвана за стоящия до нея пиедестал с някакъв бюст върху него. Пиедесталът остана на мястото си и й помогна да не падне, но бюстът отгоре му се заклати и падна на пода.
Тя мислено простена. В нощната тишина такъв шум бил би достатъчен да събуди и мъртвите, да не говорим за слугите, спящи на този етаж. Дани се обърна да каже на Малори, че трябва да бягат, когато забеляза непознат мъж до вратата, целещ се с пистолет в тях.
Дани спря да диша. Въоръженият мъж беше напълно облечен — вероятно е бил близо до тях, преди бюстът да падне на земята. Мъжът имаше право да застреля двамата неканени гости на място, без дори да ги попита какво правят тук. Така би постъпила и тя, ако откриеше в дома си двама непознати мъже посред нощ.

Малори стоеше с гръб към стената. Той подскочи напред за да предотврати падането на Дани, но спря като видя, че тя се оправи сама. Той все още гледаше към нея, но вече на светло, тъй като мъжът държеше лампа в едната си ръка. А Малори явно не осъзнаваше, че в стаята е вече светло.
— Не се обръщай! — тихо прошепна Дани. — Ако те познаят, толко' ше загазиш, че по-добре да тъ прострелят.
Дани се стегна и показа на Малори с ръка да застане така, че тя да го скрие от погледа на мъжа. След това се обърна към него:
— Приятел, пистолет няма да ти трябва. Само търсехме място, в което да прекараме нощта. Каретата ни се развали по средата на гората. На милорд му се видело, че некога е идвал в тая къща. Ама, той е пиян и нема да се учуда, ако се е объркал. Почукахме, ама никой не отвори. А милорда каза да влеземе сами и да спиме у хола. Хедингс, вика нищо няма да каже. К'во, така ли е? А т'ва къщата на Хедингс ли е?
Напрежението на лицето на непознатия мъж изчезна. Той отпусна пистолета, въпреки че не го прибра.
— Той все говореше, че аз съм виновен, че падна колелото на каретата, а аз още преди месец му казах — требва да сменяме колелата, каретата ей с'а ше падне, е да, той може да харчи последните си пари за жени и комар, а за мойта заплата не си спомня.
Мъжът се изкашля и каза:
— Може би не трябва да говориш така пред него.
— Да бе, тоя е такова говедо. Утре нема да си спомня нищо.
— Кой е той?

Дани не очакваше този въпрос, но имайки предвид как се бе оказала на това място, името бързо изплува в съзнанието й.
— Лорд Кериуей от Лондон.
[* лорд Отвлечи ме (англ.) — Б.пр.]
— А що не го остави да спи в каретата? — попита след това мъжа.
— Можех, но усетих нек'ви движения в гората. Може да са били животни, а може и престъпници. Ако ни беха ограбили, милорда щеше да мъ изгони. По-добре да си запаза работата, дори и да е при лорд, който по-често е пиян, отколкото трезвен.
Последва дълга пауза и Дани вече почти не се съмняваше, че мъжът ей сега ще я обвини, че лъже и ще се изсмее в лицето й. Тя вече мислеше в коя страна трябва да бяга, а след това се зачуди дали да не се хвърли в краката му и по този начин да го изненада.
— Води го нататък тогава. Има няколко стаи за гости на горния етаж. Ще се намери и удобен диван за теб.
Дани не вярваше, че мъжът й беше повярвал. Може би той самият беше слуга или иконом и затова не можеше да изхвърли благородник навън посред нощ. Той можеше да ги заключи до сутринта, когато да провери това, което тя му бе казала. Или пък просто не беше подозрителен и й вярваше.
Удобен случай да избягат през прозореца се появи, веднага след като мъжът се обърна с гръб към тях, за да им покаже пътя към стълбите. Но той все още не беше прибрал пистолета си. Дани предпочете да завърши представлението без един-два куршума в гърба си. Освен това, те бяха двама и нямаше начин единият да не бъде застрелян, докато се опитват да избягат.

Слава Богу, богаташчето не каза нито дума. Цялата история можеше да рухне, ако слугата заподозреше, че изобщо не е пиян. Той беше или достатъчно умен, за да играе ролята, която тя му бе наложила, или се беше уплашил до такава степен, че бе изгубил дар слово. Не, тя се съмняваше че той е уплашен, или поне не толкова, колкото тя самата. Малори се оправи с бармана прекалено лесно, за да го е страх сега от един слуга. Беше смел и абсолютен негодник, за да я забърка във всичко това.
Дани сложи ръката му на рамото си, за да изглежда, че тя го носи и направо пребледня, когато видя в другата му ръка пистолет. Значи през цялото време е държал слугата под прицел! Ако беше избухнала престрелка, можеше и двамата да са мъртви. Дани хвана пистолета и го сложи в джоба му, след това чу тихият му смях. Господ да я пази от глупаци!
— Надявам се да мо'еш да се напрайш на пияница, приятел, и си дръж главата наведена!
Беше лесно да го води нагоре по стълбите. Дани беше прекалено възбудена, за да осъзнае как се докосват телата им и как Малори тежко се опира на нея, но само когато прислужникът гледаше към тях.
— Тук! — каза слугата и отвори една врата. — Сутринта ще оправят каретата ви и ще можете да продължите по пътя си.
— Мно'о благодаря, приятел.
Слугата ги последва в стаята, запали лампа и тръгна към вратата. Пусна пистолета само за миг, докато палеше клечката кибрит. Дани се замисли, дали все пак той й бе повярвал. Тя махна ръката на Малори от рамото си и се затича към вратата в момента, в който тя се затвори. И вместо отдалечаващи се стъпки, чу щракването на ключалката.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Съб 15 Окт 2011, 21:25

Глава 5




Заключени, в очакване на… какво?
Дани загуби и малкото цвят останал по бузите й. Дали мъжът не бе повярвал на историята им или просто бе предпазлив?
Тя се надяваше да е второто. Все пак, те бяха непознати, докато господарят му не потвърдеше обратното. Но ако той възнамеряваше да стои на стража пред вратата им през остатъка от нощта, тогава зле им се пишеше.
Тя се обърна към Малори, забелязвайки, че той я наблюдава с любопитство, едната му вежда се повдигна въпросително. Забърза обратно към него и прошепна:
— Той ни заключи.
— По дяволите. — изръмжа Малори ниско.
— Точно така, приятел. Така че гушвай възглавницата и започвай да похъркваш, при това по-шумно. Трябва да го накараме да мисли, че сме заспали, за да си легне и той.
След като каза това, тя не изчака, за да види дали той ще направи каквото му каза. Върна се до вратата и легна на пода пред нея, за да погледне под ръба. Със сигурност имаше обувки точно от другата страна. Слугата все още стоеше отвън, вероятно самият той опитвайки се да чуе нещо.
Когато не дочу никакво хъркане, тя се обърна и изгледа свирепо Малори. Той извъртя очи към тавана, устните му се свиха от отвращение, като че предложението й бе абсолютно под достойнството му и вместо да отиде направо към леглото, той се отправи към прозореца, за да провери има ли начин да се измъкнат от там. Трябва да бе решил, че няма да стане, тъй като въздъхна и седна на леглото, всъщност се просна на него, след това изпробва няколко хъркащи звука, докато не остана доволен и започна да вдига невъобразим шум.
Дани почти се усмихна. Той изглеждаше ужасно раздразнен от факта, че му се налагаше да прави нещо толкова недостойно като хъркането, обаче сега нямаше да стоят заключени в спалнята на горния етаж, ако той не се бе появил в къщата, за да обърка всичко. Тя щеше да се е измъкнала навън без проблем, вместо да лежи на пода, надявайки се, че подозрителният слуга ще се умори и ще си легне.
Не изглеждаше той да има подобни намерения. Очевидно възнамеряваше да стои на стража отвън в коридора през цялата нощ. Тя почти можеше да чуе затръшването на затворническата врата зад себе си и почувства, че стомахът й се разбунтува.
Отчаянието, което бавно я завладяваше я накара и тя да отиде до прозореца, за да провери сама. Въздишката на Малори бе основателна. Нямаше възможност за лесен изход, не и без въже. Нямаше и дърво наблизо, върху което да се скочи, нито пък каквито и да било издатини, които да използват при слизане.
Можеха да разкъсат чаршафите, за да си направят собствено въже, за което тя дори не би се сетила, ако богаташите не го бяха направили по-рано вечерта, но на слабата светлина в стаята не можа да види нищо достатъчно тежко, което да се използва като опора за тежестта на Малори. Нейната може би, но не и неговата. Леглото можеше да свърши работа, но то бе малко, за един гост, и имаше дървена, рамка, която би могла да се счупи. Пък и най-вероятно щяха да събудят цялата къща, ако се опитаха да го избутат до прозореца.
Когато най-накрая се досети, че може би слугата чакаше да изгасят лампата, на Дани и се прииска да се ритне отзад. Нейният пиян „работодател”, може би, не би се тревожил за лампата, но защо трезвият „кочияш” би желал да остави светнато, докато спи, освен ако въобще не планираше да си ляга? Тя се надяваше, че това е, което си мисли прислужникът и действително, около десет минути след като загасиха светлините, той се придвижи надолу по коридора и заслиза по стълбите.
През цялото това време Малори изпробваше широк асортимент от хъркащи звуци, които биха накарали Дани да избухне в смях, ако вече не беше убедена, че ще останат тук заключени цялата нощ. Слугата определено не им вярваше, в противен случай не би стоял пред стаята им толкова дълго. Но можеше да бъде и по-зле. Той би могъл да събуди господаря си, можеха да проверят дали нещо липсва от къщата и тя нямаше да може да го забаламоса да я пусне с джобове, пълни с бижутата на Хедингс.
Тя се отдръпна от вратата и каза на богаташа:
— Най-накрая си отиде. Шъ изчакаме още няколко минути докат' си легне.
— И после какво?
— Посли шъ са спра'им с таз' ключалка и шъ са махнем от тук.
— Знаеш ли как да го направиш?
Тя изсумтя:
— Разбира са, че знам, и си нося собствен шперц.
Тя извади от шапката си дебела фиба и се зае с вратата. Нищо работа. Спалните обикновено бяха много лесни.
След секунди промърмори:
— Хайде. И шъ използваме предната врата. Те вече знаят че сме били тук, тъй че ня'а смисъл да я заключваме.
Не изчака да види, дали той ще я последва. В момента, в който се оказа навън, побягна с всички сили, не спря и не се обърна назад, докато не достигна дърветата. Едва тогава поспря, но само за да си поеме дъх и да се ориентира. Отне й само миг да забележи фенерите на каретата през гъстата зеленина. Тогава Малори я настигна.
Той сграбчи ръката й и я поведе към каретата. Тя се опита да я издърпа, но това само го накара да обвие ръка около рамото й. Очевидно й нямаше доверие, че ще му даде бижутата сега, когато бяха в безопасност извън къщата на Хедингс.
Без надвисналата опасност от слуга, държащ оръжие насочено към нея, тя не можеше да понесе да е толкова близо до Малори. По-рано, когато вървяха нагоре по стълбите на Хедингс и той я бе обгърнал с ръка, тя не почувства нищо парализирана от страх. Обаче сега… Сега тя усещаше цялото му тяло притиснато към нейното, мускулестото му бедро, хълбока му и твърдите му гърди, чувстваше как перфектно приляга под ръката му, усещаше топлината, идваща от него — или това беше нейната топлина? Припомни си колко дяволски красив беше, въпреки че не можеше да види лицето му в тъмнината на гората. Припомни си и онези секси сини очи, които я изучаваха в каретата, като че ли можеше да вижда през дегизировката й.
Ако сега спреше и я притеглеше към себе си тя щеше да го остави да прави с нея каквото си иска. Джереми спря. Сърцето й запрепуска, толкова силно, че бумтеше в ушите й. Той щеше да го направи, да наведе уста към нейната. Първата й целувка, и то от най-красивия мъж, който бе срещала някога. Щеше да е невъобразимо. Тя знаеше това и задържа дъха си, трепереща в очакване.
Той я блъсна в каретата. Бяха спрели само, за да може той да отвори вратата.
Разочарована, повече отколкото искаше да си признае, Дани седна на мястото си сърдита, след което изгледа кръвнишки Малори, веднага щом той зае мястото насреща й. До голяма степен този свиреп поглед се дължеше на това, което бе станало току що, или по-точно не бе станало. Виновно беше само нейното развинтено въображение, разбира се, но това не й пречеше да се чувства неудовлетворена. Малори обаче, нямаше откъде да го знае. Той щеше да отдаде вида й единствено на темата, която тя подхвана.
— Туй беши най-глупавото нещо, коет' съм виждал. — каза му тя. — Разби'аш ли, че бяхме заловени по твоя вина! Кат' си искал да влизаш в къщата, да си беше взел сам нещата. За к'во тря'аше да ма влачиш и мен, а?
— Какво се случи? — попита Пърси, но никой не му обърна внимание.
— Ти се забави повече от необходимото. — отбеляза Малори хладно. — Иначе не бих влязъл.
— Нямаши ма по-малко от десет минути!
— Е, бяха прекалено дълги десет минути. Което не е от значение сега.
— Мо'еха да ни убият зарад' теб! Туй не е ли от значение, приятел?
— Какво стана? — попита отново Пърси.
— Нищо, с което, младежът тук да не може да се справи. — призна Малори. После се обърна към Дани, все едно изобщо не я беше похвалил току що, и добави. — Хайде да видим какво си донесъл, и дали всички тези неприятности си струваха усилието.
— Първо подкарай каретата. — Каза тя, омекнала до някъде от фактът, че той все пак призна, че му е спасила задника. — Не сме в безопасност, докат' са мотаем наоколо.
— Имаш право. — Съгласи се Пърси и потропа на тавана на каретата, което сигнализира на кочияша да се отправи обратно към града. — Сега, моля, не ме дръжте повече на тръни.
Тъй като не лорд Малори, а приятелят му я молеше, тя започна да изпразва джобовете си на седалката до нея, включително пачката с пари, след това загреба цялата купчина и я стовари между двамата богаташи. Дори обърна джобовете си навън, за да им покаже, че не е задържала нищо.
Пърси веднага сграбчи един старинно изглеждащ пръстен с възклицанието „Мили Боже, да!” Той поднесе антиката към устните си и я целуна, след което с неподходяща припряност я напъха обратно на пръста си, където очевидно бе стояла.
— Не мога да ти се отблагодаря достатъчно, мило момче. Имаш моята… — Неговите излияния секнаха, когато очите му отново се върнаха на бижутата. — Боже мой, ето го и другия! — Възкликна той и разпръсна бижутата, за да сграбчи втория пръстен от купчината.
— Имаш нашите благодарности, младежо. — лорд Малори довърши мисълта на Пърси.
— Вечни благодарности. — допълни Пърси, и отправи сияещ поглед към Дани.
— Не бих стигнал толкова далеч. — присъедини се отново Малори.
— Говори за себе си, стари приятелю. Не беше ти този, който криеше от собствената си майка.
— Аз нямам майка.
— От Джордж тогава.
— Взимам си думите обратно. — призна Малори с усмивка.
— Джордж? — попита Дани.
— Мащехата ми.
— Казва се Джордж? — ахна тя.
Когато младият лорд се засмя, кобалтовите му очи заблестяха.
— Всъщност е Джорджина, но баща ми го съкрати просто, за да бъде наопаки на всички. Това му е навик, разбираш ли?
Тя не разбираше, а и не искаше да разбира. Беше направила това, което я помолиха — настояха — да направи. И успешно, така че не се налагаше да го прави отново. Просто искаше да се прибере у дома, да се изправи пред Дагър и да разбере дали все още има дом.
Припомнила си това, изражението й стана мрачно. Те не забелязаха. Все още гледаха към купчината от ценности.
Пърси потупа голям овален медальон, обграден от изумруди и диаманти.
— Изглежда ти познато нали? — каза той на приятеля си.
— Наистина. Възхищавал съм се неведнъж на деколтето на лейди Катрин, когато то украсяваше гърдите й.
— Не бих я взел за комарджия, поне не такъв, който би се разделил с нещо подобно.
— Разбира се, че не е. Чух, че е бил откраднат преди няколко месеца, докато е била на почивка в Шотландия.
— Будалкаш ли ме, старче?
Малори се бе намръщил.
— Не, и тази гривна ми изглежда доста позната. Бих се заклел, че братовчедка ми Даяна я носеше точно миналата Коледа. Не си спомням да е споменавала, че е била открадната, но знам, че тя въобще не залага на хазарт.
— О, разбирам, да не би да мислиш, че лорд Хедингс е крадец?
— Май така излиза, нали?
— Но това е прекрасна новина. Не мога да ти опиша колко виновен се чувствах по време на цялата тази ужасна работа.
Малори забеляза Дани да върти очи при тази забележка. Би казала, че и той с мъка се сдържа да не й се ухили. Пърси обаче, не беше приключил и следващият му въпрос отрезви младия лорд.
— И какво ще правим сега?
— Няма какво да направим, без да замесим себе си и нашия млад приятел тук.
— Е, това е много лошо. Мразя когато крадец се измъква без да плати за… стореното… — Пърси улови втренчения поглед на Дани и се прокашля. — Присъстващите се изключват, естествено.
— Не забравяйте и себе си. — подигра се Дани. — Кражбата на тези скъпоценности не беше моя идея.
— Точно така. — каза Пърси и се изчерви.
Но лорд Малори отбеляза с недоволство.
— Не, твоята идея беше да ни опразниш джобовете, така че няма защо да ни сочиш с пръст.
Топлината от многобройните изчервявания, която тя усети тогава можеше да запали мангала на каретата. Дани мразеше да й припомнят действията й, наистина мразеше. Но предвид обстоятелствата, се бе изчерпала откъм възражения.
Този мъж беше много бърз, а също така и подозрителен, иначе не би я последвал в къщата, за да се увери, че ще свърши работата. Беше проницателен и много умен. Тя не се съмняваше, че идването тук е било негова идея.
Колко жалко, че не беше слабоумен като приятеля си. Можеше и да го е нарекла така наум по-рано, но знаеше, че не е. В противен случай сигурно щеше да успее да се измъкне вместо да се забърка във всичко това. Вероятно все още можеше да опита да го придума — ако не беше толкова дяволски красив. Но губеше ума и дума, когато той обърнеше тези кобалтови очи към нея. Хитростта и съобразителността й се бяха изпарили през вратата, оставяйки след себе си една безмозъчна глупачка. Чувстваше се безнадеждно изгубена.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Съб 15 Окт 2011, 21:25

Глава 6


Изглеждаше, че ще им отнеме доста повече време да се върнат в града, отколкото им бе трябвало, за да стигнат до къщата на Хедингс. Дани нямаше часовник, но не би се изненадала, ако скоро слънцето се покаже. Беше изморена, наистина изтощена, от всичките тези емоции. Освен това започваше да огладнява. А имаше да се справя с още много неща, когато най-накрая се прибере.
Всъщност, тя се надяваше, че Дагър все още ще спи, така че и тя самата да може да поспи малко. Би било доста по-лесно да предложи обяснения или лъжи, ако се наложи, с бистър ум, който не е размътен от преумора.
Пърси отново дремеше, умен човек. На Дани й се искаше да можеше да направи същото, но с лорд Малори, напълно буден насреща й, не смееше. Не защото си мислеше, че той би й направил нещо докато спи. Просто трябваше да е будна и да се оглежда за възможност да избяга, веднага щом съзре някое познато място.
Не се съмняваше, че ще я пуснат да си върви сега, след като беше направила всичко, което искаха, но се съмняваше, че ще я върнат там, където я бяха намерили. Защо биха се отклонявали от пътя си, при все че беше толкова късно? А ако я оставеха в техния край на града, това би означавало, че ще е безнадеждно изгубена и ще и отнеме часове да намери пътя към дома. Можеше и да е израснала в Лондон, но той беше голям град и тя познаваше само малка част от него.
Усети мига, в който очите му се спряха върху нея. Беглият поглед, който му отправи, го потвърди. Той имаше нещо на ум. Гледаше я прекалено замислено.
— Впрочем, къде си оставил обувките си?
Въпросът я изненада. Със сигурност не беше очаквала да чуе точно това, имайки предвид замисленото му, начумерено изражение. И всъщност, тя бе изненадана, че не го бе споменал по-рано, след като я беше накарал да си проправя път през гората по чорапи. Освен това беше завързал глезените й по-рано. Трябва да е бил сляп, за да не забележи, че не носи нормални обувки.
— Т'ва са моите обувки — отговори тя и повдигна единия си крак, така че той да може да види меката подметка от кожа върху долната част на вълнените й чорапи.
— Находчиво.
Тя се изчерви леко, но само защото беше горда от импровизираните си обувки. Беше си ги направила собственоръчно. Имаше и нормален чифт обувки, тъй като ако се разхождаше насам-натам, както изглеждаше, по чорапи, това би породило доста коментари през деня. Тези тя носеше само когато работи.
— Нещо против да погледна по-отблизо? — попита той.
Тя бързо напъха краката си под седалката, толкова далеч от него, колкото можеше, и го погледна непреклонно. Той само сви рамене.
После я изуми, като добави:
— По-умен си, отколкото бих предположил. Биваше си я историята, която измисли по-рано, съвсем спонтанно. Лорд Кериуей? — Веднага след като каза това, той се подсмихна.
Дани сви рамене.
— Свърши работа.
— Предполагам — съгласи се той, но любопитството му още беше очевидно. — Често ли те хващат и ти се налага да се измъкваш с приказки?
— Не. Никога не са мъ залавяли, нито веднъж — до тази вечер. Два пъти за една нощ и то все зарад' теб.
Той се прокашля леко. Но за да избегне подхвърлянето на вината за пореден път, вместо това изложи въпроса, който наистина го вълнуваше.
Потупа колието и гривната на седалката до себе си, които бяха обсъдили по-рано и каза:
— Бих искал да върна тези две бижута на законните им собственици, анонимно, разбира се. — Прочисти гърлото си и с явно неудобство добави. — Би ли имал нещо против, млади момко?
— Бих ли имал против к'во?
— Тъй като тази купчина е твоя.
Тя изсумтя. Вече беше решила, че не иска никаква част от скъпоценностите. Мисълта как бива заловена и увисва на въжето още я караше да потръпва. А фактът, че бижутата са крадени два пъти, правеше риска още по-голям и тя му го каза.
— Едно е да съ отървеш от подобни вещи, когат' са крадени, просто трябва да си бърз. Но да съ опитваш да продадеш скъпоценности, когат' са откраднати за втори път, е все едно да си просиш залавянето. Някои от тези неща, ако не и всичките, вече се търсят. По-скоро бих ги изхвърлил през прозореца, отколкото да ги пипна отново.
Той поклати глава.
— Това не е честно. Обещах ти състояние.
— Преживей го, приятел. Ако искам нещо от теб, шъ разбереш.
О, Боже, погледът му отново стана чувствен, сгорещявайки мислите й, карайки вътрешностите й да се преобърнат. Ако кажеше още нещо в този момент, то щеше да е пълна безсмислица. Как можеше той да направи това само с поглед? И какво беше казала тя, за да промени изражението му така? Споменаването на „искам”? Това би означавало, че той знае, че тя е жена, но той не би могъл да знае. Никой не знаеше. И не би могъл да предположи. Тя дори не помнеше как да се държи като жена, беше играла ролята на момче толкова дълго и досега никой не се беше усъмнил.
Той я освободи от омаята като смекчи похотливия си взор. Срамуваше ли се тя? Вдигна пачката с пари, прокара палец по нея и я хвърли върху нейната седалка.

— Не са точно хиляда паунда, но са достатъчно за момента, предполагам.
Защо ли думите му прозвучаха така, като че ли двамата не са приключили един с друг?
— Т'ва е повечи отколкот' съм виждал накуп наведнъж, на два пъти, или на няколко. — Бързо го увери тя. — Устройва мъ напълно.
Той само се усмихна. Тя отново се загледа втренчено през прозореца. Очите й се разшириха, когато видя Лондон, сега от другата страна.
Не разпозна нищо, но все пак каза, с почти отчаян тон:
— Мож' да мъ оставиш тук, приятел. Мога да намеря пътя към вкъщи.
— Никакъв шанс, младежо. Ще те заведа до вратата и ще обясня всичко, за да те измъкна от неприятностите, за които спомена. Но първо ще оставим Пърси. Няма да отнеме много време, изобщо.
И после ще остане сама с него и неговите дяволски очи, които я разсъбличаха? Бе го казал много точно, никакъв шанс.
— Преувеличих. — излъга тя. — Тез' пари шъ са предостатъчна компенсация за времето, през коет' мъ нямаше.
— Настоявам. — каза той, без да се хваща на лъжата й. — Не бих могъл да спя спокойно, ако зная, че тази неприятна работа е имала последици за теб.
— Сякаш мъ е грижа за съня ти! — отвърна тя грубо. — Твойта представа за услуга е как по-бързо да ма натикаш в гроба, така че не ми помагай повече. Шъ си навлека много по-големи неприятности, ако ти покажа къде живеят приятелите ми. Шъ си късметлия, ако въобще се събудиш пребит до смърт в някоя уличка.
— Очакваш да те пребият ли?
— Не мен… — тя прокара пръст по гърлото си многозначително.
Той се засмя.
— Добре, схванах картинката. Но ще те придружа до онази кръчма. Най-малкото, което мога да направя.
Тя не мислеше, че той ще се примири само с това, щом стигнат до там, така че не й остана нищо друго освен да каже:
— Не.
— Не молех за разрешение, мило момче.
Дани отвори уста, за да изръмжи нещо наистина неприлично, но след като с това нямаше да постигне нищо, тя реши да запази енергията си за това, което предстоеше.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:03

Глава 7

Дани зачака богаташа да отмести поглед от нея, преди да действа. Когато той най-накрая го направи, тя не се забави дори и секунда, стрелна се към вратата на каретата, скочи и се шмугна в първата пресечка.
Просто и лесно, точно както си и мислеше, въпреки, че беше подценила високия си ръст и трябваше доста да се наведе за да скочи през вратата. Обяснимо, след като не се возеше често в карети, особено луксозни като тази. Извади късмет, че не се преби и изгуби само шапката си, а не съзнание след като се изтърколи на улицата. Щеше да й липсва тази шапка. Беше си я спечелила при едно сбиване в квартала миналата година и много си я обичаше. Мислеше, че много й отива, вероятно водена от чиста женска суета. Но сега я нямаше. Лежеше на пода в каретата на онзи богаташ и беше безсмислено да рискува отново да го срещне само, за да си я вземе обратно.
Все още не беше задъхана и тичаше с пълна сила, но след още една пресечка Дани реши, че ако продължи със същото темпо, скоро ще се умори много. Забави ход, но не след дълго ясно чу, че някой тича след нея. Хвърли бърз поглед през рамо и хукна отново.
Просто не можеше да повярва. Проклетият богаташ я преследваше! И почти я настигаше. Тя мислеше, че се е отказал още след първата пресечка, но той беше почти зад нея и не спираше да тича. В това нямаше никакъв смисъл. Нали бяха приключили? Тя направи това, което искаха от нея и после я върнаха обратно в Лондон. И защо, по дяволите, беше решил да се отклони от пътя си и да я откара до дома, след като тя очевидно не желаеше?
Дани измина още три пресечки, но той не спираше да тича след нея. Тя започна да се задъхва. Неговите крака бяха по-дълги и той неумолимо скъсяваше разстоянието между тях. Тя почти спря готова да се предаде, но завивайки зад ъгъла съзря един наемен файтон да приближава точно към нея. За няколко секунди Малори я изгуби от поглед и тя успя да се мушне под файтона, хвана се здраво за рамката и се прилепи към дъното, като си помогна с крака за да се задържи. Зачака и го видя да притичва покрай нея. Малори не я видя и продължи да тича, но в обратна посока, така че тя се спусна на земята и изчезна зад ъгъла.
Все още беше леко задъхана и сърцето биеше диво в гърдите й. Беше ужасно гладна и имаше чувството, че всеки момент ще припадне от изтощение. Но тя знаеше, че ако отложи прибирането си вкъщи още малко, това ще направи нещата още по-лоши и затова се отказа от съблазнителната идея да намери някое закътано местенце в някоя уличка и да проспи целия ден.
С ужас установи, че се е изгубила и се намира в някаква част на града, където кракът й не беше стъпвал. А и привличаше много внимание. Без шапката, която криеше сребристо-русите й буйни къдрици, косата й блестеше като факел, особено в контраст с тъмнозеленото й кадифено палто. Откъдето и да минеше всички обръщаха глави след нея и това я изнервяше ужасно, въпреки че не искаше да си го признае.
Отне й един час да се добере до квартал, който познаваше и да спре да се върти в кръг, както досега, а да поеме в правилната посока. Трябваше й обаче още час и половина докато стигне с бавна и измъчена походка до дома.
Дани все още имаше усещането, че някой я преследва. Беше абсолютно сигурна, че Малори я е изгубил, така че не можеше да е той. Но всеки път, когато хвърлеше поглед през рамо, тя виждаше само забързани по работата си хора. Знаеше обаче, че наоколо има много малки улички, където този някой можеше да се скрие и въпреки всичко да я държи под око. Най-накрая тя реши, че се държи глупаво. Вероятно изтощението и развинтеното въображение й погаждаха номера.
Беше разтревожена. Сигурно това беше причината да си въобразява глупости и ставаше все по-лошо с всяка крачка, която я отвеждаше по-близо до дома, защото изобщо не беше сигурна, дали ще има дом от утре.
* * *


Тайръс Дайър не можеше да повярва на очите си. Или си беше изгубил ума, защото онази жена не можеше да се подмлади толкова, или току що беше видял момичето, което трябваше да е мъртво. Трябваше да е едно от двете, но на него не му се искаше да вярва, че се е побъркал, така че очевидно момичето не беше умряло. Беше пораснала и ужасно много приличаше на майка си.
Тайръс беше нает да убие и нея, и баща й. Да се справи с мъжа не беше никакъв проблем и се предполагаше, че да ликвидира момичето ще бъде още по-лесно. Обаче тя имаше бавачка и тази жена се би като дявол. Въпреки че, той беше сигурен, че я е ранил смъртоносно, тя успя да го цапардоса със собственото му оръжие и той изпадна в безсъзнание за кратко. Време достатъчно за бавачката да избяга с детето и да се скрие.
Когато той не можа да я открие, реши, че вероятно се е свряла в някоя дупка и е умряла. Тялото й така и не беше открито. Неговият работодател обаче не беше доволен. Ставаше въпрос за много пари и човекът беше толкова вбесен от провала на Тайръс, че освен дето не му плати нищо, но и едва не го застреля. За щастие беше предвидил опасността, успя да се изплъзне от куршумите и да избяга.
Тайръс беше ядосан на себе си години след това. Беше свършил работата само наполовина. Още повече, че от този момент нататък, късметът го беше изоставил, все едно тази недовършена задача го беше урочасала. С каквото и да се захванеше, все нещо се объркваше и в резултат го бяха уволнявали толкова пъти, че вече не им помнеше броя.
Но ето, че сега късметът му се усмихваше отново. Не си въобразяваше. Сигурен беше, че е така. Трябваше да помисли. Не искаше да направи нещо прибързано и да оплеска нещата отново. Вече знаеше къде живее тя. Кой би си помислил, че се е крила в този беден квартал през всичките тези години. Той щеше да се върне…


________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:04

Глава 8


Беше прекалено да се надява, че Дагър още не е станал. Слънцето вече беше изгряло и той седеше на кухненската маса и пиеше чай, приготвен му от Нан. Шест от децата седяха във всекидневната, без да се броят други две, които още спяха. Те всички обърнаха поглед към Дагър, който се взираше в нея през отворената врата на кухнята и тръгнаха да излизат от къщата.
Дани влезе в кухнята и седна срещу него.
Той изглеждаше съвсем обикновено, но дългият белег на брадичката и по-малкият под лявото око му придаваха зъл вид. Дългата му кестенява коса беше разрошена, а очите му кръвясали. В момента имаше измъчен вид. Всъщност изглеждаше толкова изтощен, колкото беше и тя. Сигурно не беше спал цялата нощ и я беше чакал. Но не защото се беше тревожил за нея. Не, след като не се беше прибрала в уречения час, тя просто му беше дала дългоочакваното основание да я изрита от тук. Той не беше глупак и нямаше смисъл да се опитва да го баламосва.
Дани беше твърде уморена, за да измисля лъжи за това, което беше станало. Щеше веднага да се издаде ако опита. Преди още да е казал и дума, тя побърза да извади пачката пари от джоба си и я хвърли на масата към него. Никой досега не беше носил толкова много пари вкъщи. 100 лири за тях бяха цяло състояние. Тя се надяваше това да го умилостиви малко, но не постигна нищо. Той просто хвърли един бегъл поглед на парите, а тя осъзна твърде късно, че току що му е доказала, че нарочно е нарушила правилата.
— Шъ ма изслушаш ли, Дагър? — попита тя. — Ня'ах голям избор след като тръгнах оттук снощи.
— Зная, че са тъ хванали, но също зная и, че ни съ та хвърлили в затвора.
— Туй също беше капан. Трябваше им крадец, който да открадне нещо вместо тях.
— Е, ти си знайш, и що не им отказа?
— И що мислиш мъ извляко'а оттам вързан? — контрира го тя.
— Ама ни си бил вързан през цялото време, нали? — каза той, взирайки се в парите на масата. — Мо'ише да им избягаш по-рано.
Това беше вярно. Уморено тя се зае да му обясни:
— Ама щях да останъ в провинцията и ни знам как щях да съ прибера.
— Бил си извън Лондон?
Тя потръпна от страх при вика му.
— Затуй не съ опитах да избягам по-рано. Никогиш не съм бил извън Лондон преди. Сигур щях да съ скитам седмици, преди да съ прибера. Обачи те съ заклеха да мъ върнат веднага, щом окрада тоз лорд вместо тях.
— Лорд! — той се развика още по-силно. — Сигур точно неговъта проклета къща?
Можеше да го излъже за това. Трябваше да го излъже. Това беше правило номер едно в края на краищата. Но тя знаеше, разбираше го от въпросите, които й задаваше, че това нямаше да промени нищо.
— Събери си нещата и съ махай. Туй правило никой ни мой да го нарушава тук.
Дани не помръдна. Тя знаеше, че ще чуе точно това, че независимо от това, което щеше да му каже той щеше да я изгони. Но въпреки всичко не беше подготвена за стягащото чувство в гърдите си. Дагър беше нейното „семейство” от 15 години насам. Най-много я болеше от това, че той искаше да се отърве от нея.
Нямаше да се разплаче. Плачеха жените, а се предполагаше, че тя не е жена. Не беше и дете. Смятаха я за мъж, а мъжете не плачеха и тя също нямаше да го направи. Обаче й беше много трудно да се сдържи и затова бързо се отдалечи от масата, за да не може Дагър да види издайническата влага в очите й.
Тя се запъти право към сламеника си, постлан на пода във всекидневната. Той си беше неин. Тя го нави и го вдигна, въпреки че нямаше никаква представа къде ще го постели тази нощ. Торбата й стоеше отстрани. Дрехите, с които беше облечена й бяха любими, така че ги носеше непрекъснато и ги сменяше с единствения си друг кат дрехи само, за да ги изпере. Домашният й любимец си стоеше в малката кутия. Тя успя да го напъха в торбата, за да й е по-лесно да го носи.
Двете деца, които спяха преди малко сега се бяха изправили в леглата си и открито плачеха. Тя отиде и прегърна всяко едно от тях. Друг път би им казала нещо да ги ободри, както обикновено, но сега гърлото й се беше свило и тя не можа да промълви нито дума.
Когато отвори вратата обаче, завари останалите деца строени в редица, повечето от тях също разплакани. Явно бяха подслушвали и знаеха, че няма да я видят повече. Сърцето й се късаше. Тя се беше превърнала в техен герой в продължение на толкова много години. Сигурно дори щяха да я последват, ако ги помоли. Но тя не можеше да причини това на Дагър, независимо от това колко грубо се беше отнесъл с нея. Те бяха всичко, което той имаше. Тя извърна лице от тях и тръгна надолу по улицата.
Каква ирония на съдбата? Тя от години копнееше да си тръгне оттук, да намери истинска работа, почтена работа и да не й се налага никога повече да краде. Дагър просто я принуждаваше да осъществи мечтата си по-скоро, отколкото беше очаквала. Надяваше се, че един ден ще му благодари за това, че болката ще отслабне.

Но това, че не спираше да си повтаря, че винаги е искала точно това, не й помогна да се почувства по-добре. Не искаше да си тръгне така. Вярваше, че ще може да се връща тук, може би да помогне на другите деца също да си намерят почтена работа.
— Дани!
Тя се завъртя обратно и ахна, виждайки Дагър да крачи към нея решително. Болката изчезна веднага. Знаеше си, че той не би постъпил така с нея. Само е искал да я изплаши, за да не престъпва повече правилата и да послужи за пример на другите деца.
Обаче когато я настигна тя видя, че изобщо не беше дружелюбен. Малката искрица надежда угасна окончателно. Той все още беше бесен. Ако трябваше да бъде честна, тя никога не го беше виждала толкова ядосан преди.
— Искаш ли да знайш защо, Дани? — изсъска й той. — Твърде си красив за мъж. Разбрах, че тъ желая и туй мъ кара да се чувствам толкоз отвратен от себе си, че шъ са побъркам. По-скоро бих тъ убил отколкот' да те докосна, тъй че най-добре шъ е да съ отърва от теб, нали? Ти шъ съ опрайш. Не се съмнявам в това. Добре съм та научил. Но не и тук. Сега по-добре тръгвай, преди да съм размислил и да напра'я нещо, за коет' посли и двамата шъ съжаля'аме.
Дани можеше веднага да го успокои, че не е необходимо да се презира за това, че я желае. Тя беше момиче в края на краищата. Но ако му признаеше, сигурно щеше да го разяри още повече заради това, че нарочно го бе заблуждавала през всичките тези години. Пък и той току що й призна, че я желае. Ако знаеше, че е жена, отдавна да я е вкарал в леглото си или да я е принудил да проституира, или и двете. Защо в крайна сметка беше крила пола си през всичките тези години, ако не, за да избегне точно такава съдба.
Тя се обърна и закрачи надолу по улицата, преди да е казала нещо, за което после горчиво ще съжалява. Налетя на Луси, след като зави зад ъгъла.
— Брей, къде беши Дани? Търсих тъ къде ли не. К'во има?
Дани се предаде и сълзите се затъркаляха по бузите й. Тя щеше да издържи. Нямаше да се издаде и да избухне в сълзи, ако не беше видяла Луси. Всеки друг, но не и Луси, нейната сестра, нейната майка, нейната единствена приятелка.
— Напрайл го е, нали? — позна Луси веднага, — изритал тъ е? — като видя Дани да кима, тя продължи. — О, скъпа, ни го приемай тъй. Туй е шансът ти знайш, да напрайш нещо в живота. Говореши за съпруг, дъ отгледаш деца, дъ ги възпиташ 'убаво. Нъл туй искаше, но знайш, че няма да стане кат' си тук.
— Знам, — отвърна Дани, почти нечувайки, какво й говорят заради мъката, която я душеше.
— Ами к'во чакаш? — но още докато й говореше, очите на Луси също се напълниха със сълзи.
Тя обърна гръб на Дани, като че ли така можеше да скрие чувствата, които напираха в нея.
— Шъ ти пиша веднага, щом се установя някъде. — обеща Дани.
— Да не забрайш. Шъ умръ от притеснение докат' ми пишеш. Сега върви. Това е добър ден за теб мила, шъ знайш.
Дани опита. Наистина се опита да повярва на думите й, но не успя. Тя забърза покрай Луси. Това сбогуване беше много по-болезнено, отколкото някога би могла да си го представи. И тогава усети ръката на другата жена на рамото си. Спря и се обърна за последен път.
— Винаги бъди себе си, момиче Дани, — прошепна Луси през сълзи и силно я прегърна. — Крайно време беше да съ случи. Просто бъди себе си и 'сичко шъ съ опрай за теб.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:05

Глава 9

— Тря'а да доставя една пратка за лорд Малори. Дали ни знайш къде шъ мо'а да ги открия?
— Говори се, че има едно семейство Малори, които живеят на площад „Гросвенър”.
— И къде ше да е туй?
— Ти май не си оттук, а?
— Толкова ли си личи?
— „Гросвенър” е на север от тук. Тръгни надолу по улицата и после завий на дясно. После пак все направо, докато стигнеш богаташките къщи.
Ако имаше адрес, сигурно щеше да е по-добре, но пък от друга страна — може би не. Дани щеше да има нужда от карта, за да го открие, а нямаше представа как да се сдобие с такава, пък и какъв смисъл, след като въобще нямаше да може да я разчете. Точният адрес би и помогнал, само ако можеше да наеме файтон, а тя не можеше.
Дани се чувстваше толкова не на място, че направо й дожаля за самата нея. Остро усещаше и факта, че й липсваше каквото и да е образование. Сигурно досега щеше да се е отказала, ако не я поддържаше тлеещият в гърдите й гняв.
Беше открила една малка и тиха уличка, за да спи през деня, но всъщност се събуди доста по-рано от глада, който я мъчеше. Главоболието, което изпитваше задето беше толкова гладна, я докара почти до отчаяние.
Тя трябваше да си намери работа, колкото се може по-бързо. Ако й се наложеше да краде, за да яде, то щеше да се върне там, откъдето беше тръгнала. Това беше шанс за нея да стане по-добра, не да затъне обратно в калта, откъдето идваше и да продължи със старите навици. Но тя знаеше, че няма да бъде никак лесно. Знаеше, защото беше опитвала и преди.
Луси я беше прикривала, когато Дани излизаше да търси почтена работа. Обаче проблемът беше винаги във външния й вид и липсата на основно образование. За да наемат един неграмотен мъж на работа, той трябваше да има поне мускули, а тя нямаше. За да кандидатства за работа като жена й бяха необходими женски дрехи, а тя не притежаваше такива. Пък и дори по някакво чудо да успее да намери нещо, пак ще й трябва покрив над главата и някакви пари, докато получи първото си заплащане.
Тя си беше помислила, че това може да се реши, само ако се наеме за прислужница. Работата вървеше в комплект със стая и храна, което беше идеално за човек, който няма пукната пара. Тя зае една от роклите на Луси за интервюто и има щастието да бъде наета в продължение на цели два часа. Икономът се съгласи да я вземе и то само, защото беше очарован от вида й. Обаче в момента, в който се срещна с икономката, тя я уволни. Те бяха семейство от средната класа и се опитваха да се изкачат нагоре по социалната стълбица, което означаваше, че и слугите трябва да са на по-високо ниво или поне не такива, които изглеждаха като най-долнопробна измет, или пък имаха вид на курви.
Дани толкова се беше разочаровала от това преживяване, че спря да търси нещо почтено още дълго време. Накрая пак опита, но просто нямаше късмет.
Като си припомни многото си провали, тя се ядоса. Истината беше, че Дани търсеше работа само от време на време, може би четири или пет пъти годишно. Не беше по-упорита, защото още не се чувстваше готова да се отдели и да заживее сама. Но сега нямаше избор, нито пък време. Трябваше да си намери работа веднага. Още днес. И трябваше да намери някаква храна дори още по-скоро. Фактът, че се беше проклела сто пъти, че не задържа поне няколко банкноти, а хвърли цялата пачка на Дагър, нямаше да я нахрани.
Дани не обичаше да бъде сама. Започваше да осъзнава, че никога не бе обичала. Беше отраснала в дом, пълен с деца и това й липсваше сега. Само че искаше децата да са нейни, за да може да ги отгледа правилно. За това щеше да й трябва и съпруг да й помага, и то добър мъж, с почтена работа. Тя мечтаеше за това от толкова отдавна, но просто не беше възможно да го осъществи, докато се преструваше на момче.
Пък и нямаше да си намери съпруг зад следващия ъгъл. И нямаше как да оцелее без храна, така че трябваше да се погрижи за себе си първо и след това да тръгне да търси съпруг, с когото да създаде бленуваното семейство.
Проблемът с храната, като по чудо беше решен когато откри един от пръстените, взети от Хедингс, скрит на сигурно място в палтото си. Беше паднал през една дупчица на джоба й и си седеше скрит в подплатата на дъното. Дани се страхуваше да го продаде, защото беше сигурна, че ще търсят всички откраднати вещи, но после си спомни как госпожица Джейн беше продала един пръстен, за да купи храна.
Не беше се сещала за госпожица Джейн от години, не и откакто кошмарите спряха. Тя не можеше да си спомни точно кога престанаха. Тормозеха я откакто се помнеше — което всъщност беше от краткото време, което беше прекарала с госпожица Джейн. И беше все едно и също. Писъци и кръв, докато една тояга не я удря по главата, и нищо след това.
Един друг сън, който тя не сънуваше толкова често, беше обаче много хубав и тя се събуждаше стоплена и успокоена. Това беше сън за една млада жена, която тя не познаваше, но която имаше същите сребристо-руси коси като нея, само че подредени в една от онези изящни прически, които беше виждала да носят дамите. Красива жена, облечена елегантно, която като ангел се носеше над поляна, пълна с цветя.
Луси беше решила, че в този сън тя наистина сънува своя ангел пазител, защото трябваше да е мъртва от толкова отдавна, а все още беше жива. Разбира се, Луси си беше фантазьорка. Но самата Дани беше още по-смела във фантазиите си, защото си представяше, че красивата жена е самата тя, такава, каквато много й се искаше да бъде. Този сън й даваше надежда.
Точно сега тя наистина имаше нужда от надежда. Пръстенът й беше осигурил по-малко от една лира. Много разочароващо, но единственото, което можа да изкопчи от един странник на улицата, който само си даваше вид, че ще й даде повече пари.
Затрудненото й положение беше изцяло по вина на онзи млад лорд. Ако не беше толкова самонадеян и я беше послушал да потърси някой друг, който с радост би му услужил, тя нямаше сега да се тревожи, кога отново ще намери храна.
Беше й длъжник. И проклет да е, ако не си плати или тя щеше да разкаже на лорд Хедингс, къде се намират всичките му откраднати бижута. Е, вярно, че не би стигнала чак до там, но Малори нямаше как да го знае.
Тя довърши яденето си, което беше поръчала в един хубав ресторант и благодари на сервитьора и за храната, и за упътването. Не обърна внимание, обаче, на намръщеното му изражение. Ако го беше направила, щеше да осъзнае, че е защото не му е оставила бакшиш. Понякога невежеството може да се окаже и благословия, или по точно би могло.
В този случай обаче сервитьорът беше толкова вбесен, че нямаше никакво намерение да остави нещата така и затова я последва на улицата и се разкрещя:
— Ти, мръсно копеле, и то след като ти обясних най-подробно къде да идеш, което въобще не ми е работа.
Дани се извърна, разбирайки, че той крещи на нея, въпреки че нямаше ни най-малка представа защо.
— За к'во ста'а въпрос? Платих си проклетото ядене.
— Толкова ли си тъп, бе? Да не мислиш, че обслужването е безплатно? Знаех си аз, че не трябва да пускам вътре такива като теб.
„Такива като нея”? Заболя я и бузите й поруменяха. Тя беше влязла в първия ресторант, който й се беше изпречил на пътя и въобще не беше обърнала внимание, че се намира в богат търговски квартал и хората наоколо бяха много добре облечени. Крясъците на сервитьора привлякоха вниманието на минувачите и те започнаха да се струпват около нея. Тя можеше съвсем ясно да чуе мърморенето им:
— Без съмнение е крадец.
— По-добре внимавайте за джобовете си, сигурно работи в района.
— Не, по-добре да проверим неговите джобове.
— Аз само исках да се нахраня — каза Дани на сервитьора. — И си платих. Ако не е било достатъчно, мо’ише да ми кажеш вместо да мъ обиждаш.
Човека изглежда разбра, че е прекалил, но наоколо имаше твърде много редовни клиенти, за да се извини и да отстъпи.
— Махай се веднага и кракът ти да не е стъпил повече тук. — предупреди я той. — Това е уважаван квартал. Връщай се обратно в канавката, от която си изпълзял.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:07

Глава 10


Дани излезе от ресторанта, опитвайки се да държи главата си високо изправена, въпреки че й беше ужасно трудно. Искаше й се да се затича и едвам се сдържаше да не го направи, но беше сигурна, че някой веднага ще я подгони, защото ще я сметне за виновна, а тя просто искаше да открие някое тайно местенце, където да се скрие, за да се наплаче на воля. Чувстваше се толкова наранена и унизена. И преди се беше сблъсквала със същото отношение, докато търсеше работа и не разбираше, защо сега се засегна толкова. Случката просто ясно показваше колко трудно ще й бъде да си намери почтена работа.
Отне й още известно време да се съвземе, но когато най-накрая се успокои онова необяснимо чувство, че някой я следи се завърна отново. Можеше и да е някой от онези хора, които просто искаха да са сигурни, че се е махнала от квартала. Но когато се огледа не видя нищо необичайно. Поне не и наблизо. Виждаше един лорд, който влезе в офис сграда наблизо, момче, което разнасяше поръчки, лейди заедно с прислужницата си, затрупана с покупки, няколко двойки, вървейки рамо до рамо и още много хора, всички забързани по собствените си дела. Тя измина няколко пресечки, но усещането не я напускаше и колкото и пъти да хвърляше поглед през рамо, тя не можа да разпознае преследвача си. Имаше толкова много хора по улиците в тази част на града.
Накрая се вмъкна в един магазин, но когато собственикът я видя да се запътва към задната част на магазина, която беше само за работниците му, се разкрещя след нея. Тя се затича и излетя през задната врата. После продължи да тича в продължение на 10 минути, като непрекъснато сменяше посоката, докато най-накрая усети, че е успяла да се измъкне. Дори и някой да я беше преследвал, я беше изгубил и тя бе много доволна от себе си.
Площад „Гросвенър” се оказа доста далеч и нощта падна преди да успее да стигне до там. В тази част на Лондон, където се намираше сега почти нямаше малки закътани улички, подходящи да преспи, но пък имаше много паркове. Някои бяха толкова големи, че тя се уплаши да не е излязла извън града, без да разбере. Накрая си избра няколко ниски храсти, сви се зад тях и зачака утрото, за да може да се ориентира накъде да върви.
Изгревът на слънцето върна и глада. Тя още повече се ядоса, от това, че е изпаднала в това положение. Но когато се огледа наоколо, бързо забрави яда си. Тя познаваше този парк, въпреки че не си спомняше някога да е била в тази част на града. Снощи не можа да види почти нищо, защото беше много тъмно, но сега виждаше добре. Виждаше пейките отстрани на пътеката и огромния дъб, който хвърляше плътна сянка върху тях. Видя и едно дете да тича към ято гълъби, опитващо се да ги подплаши, заливайки се от смях. Тя премигна няколко пъти и детето изчезна, там нямаше никой. Беше просто спомен.
Дани се свлече на земята разтърсена до дъно. Това беше първия й спомен от времето преди да се събуди до госпожица Джейн, вероятно защото за първи път се намираше на място, където явно беше идвала като дете. Дали родителите й са живели някъде наблизо, или пък просто са посещавали квартала. От тази страна на парка имаше хотел, както и малко кварталче, населено от средната класа лондончани. Когато прекоси парка, обаче, тя видя дори още по-хубави къщи по пътя си.
Дани се опита да си спомни още нещо, да разпознае още някое място, но нищо не се получи. Само я заболя главата още повече. Не, това беше заради глада, затова тя ускори крачка. Трябваше да попита още няколко пъти за посоката и накрая успя да стигне до къщата на Малори около обяд.
Това си беше истински палат. Наоколо нямаше други къщи, но имението беше оградено, а в двора имаше дори трева и разцъфнали цветя и храсти. Тя не очакваше такъв разкош. Стоеше отпред толкова уплашена, че не посмя да влезе, особено след случката с ресторанта вчера. Зачака някой, който прилича на слуга да се появи от къщата. След известно време една млада жена излезе, облечена в униформа на прислужница — е не точно униформа, но не приличаше и на господарските модни рокли, затова Дани се престраши да я поздрави.
— Добър ден госпо'ице, 'убавеца Малори тук ли живей?
— Много смешно, драги. — отвърна жената добродушно. — Те всичките са хубавци.
— И колко лордове Малори има?
— Тук живеят трима.
— С черна косъ и…
— Не графа живее тук с двамата си сина, но никой от тях не е с черна коса. Сигурно имаш предвид брат му сър Антъни. Той живее на „Пикадили”. Или пък племенника му Джереми. Тези двама Малори имат черни коси.
— Трябва да доставя таз' пратка. — каза Дани, като вдигна торбата с животинката си. Това беше най-доброто, което й хрумна за да се докопа до адреса на Малори. — Той беши млад лорд, дет' ми поръча, сигур' около 25.
— Трябва да е бил Джереми тогава. Живее с баща си на площад „Бъркли”
Дани се изчерви, но се насили да продължи с лъжите, за да получи адреса.
— Аз съм отскоро в градъ. Шъ мъ упътите ли как дъ стигна до там?
Жената й каза и тя бързо успя да намери мястото, което се оказа претъпкано с хора по това време на деня. Имаше много пешеходци, но и карети паркирани отстрани на тротоара, чакащи техните собственици да напуснат луксозните си къщи. Тя попита още един-два пъти, но сравнително лесно успя да открие къщата. Тази не беше чак толкова внушителна и от опита си в търсене на работа тя знаеше как да открие входа за слугите.
Определено днес късметът я беше изоставил. Това започваше да я плаши. Джереми не живееше вече тук. Преди седмица се беше преместил в свое собствено жилище на Парк Лейн, близо до къщата на братовчедка си. Като че ли на Дани й пукаше за всичката тази излишна информация, с която я засипа дружелюбния помощник-готвач и то само защото веднага й беше хвърлил око. И пак още обяснения, още ходене. По дяволите! Тя не беше ходила пеша толкова дълго през целия си живот. Накрая стигна улицата, която й се стори доста хубава, между впрочем, защото от едната страна се простираше парк целия потънал в зеленина. Но, въпреки че, пристигна бързо й отне още един час да открие търсената къща, защото Малори беше нов в квартала и слугите още не знаеха кой точно е неговия дом. Сега, след цялото това обикаляне, тя се съмняваше, че ще завари Малори вкъщи. Като имаше предвид късмета си до сега, най-вероятно беше да го намери утре или дори вдругиден. Това означаваше още една или две нощи да спи в парка. Слава богу, че беше толкова близо. Тъй като тя не очакваше да го открие скоро, беше оставила гнева си към него да тлее под повърхността, но в момента, в който го зърнеше тя щеше да му даде да се разбере.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:09

Глава 11


Той си беше вкъщи! Не само това, но и пуснаха Дани през входната врата. Едно момиче приблизително на нейната възраст й позволи да влезе. Тя беше леко закръглена, а кафявата й коса беше безжизнена и след като й хвърли бегъл поглед просто каза:
— Чакай тук и недей да пипаш нищо, ако ти е мил животът. — и после изчезна по стълбите нагоре.
Дани зачака напрегнато, все още не можейки да повярва, че са й позволили да влезе. Тя прокара ръка през гъстите си къдрици да ги оправи малко. Луси винаги се беше грижила за косата й, когато останеха само двете. Поддържаше я късо подстригана. Вярно, че Луси не беше много сръчна с ножицата и затова къдриците й обикновено бяха доста неравни.
Но Дани не се интересуваше особено от косата си, пък и нали непрекъснато я криеше под шапката си. Шапката, която й липсваше толкова много в момента. Тя не мислеше да пипа каквото и да е, дори не се огледа. Изведнъж се почувства ужасно неспокойна. Идеята май не беше добра. Не беше ли решила още преди да се разделят, че Малори е опасен и че няма да може да се справи с него. Гневът й я беше накарал да забрави за това, но сега си спомни и това я разтревожи още повече.
Обърна се да си върви, така беше най-добре, но се закова на място при вида на огледалото на стената непосредствено до вратата. Не беше много голямо и висеше над една малка масичка, върху която имаше поднос с две визитки. Видът й в огледалото я стресна и обърка. Рядко беше имала възможност да се огледа в някое. Къщите, които Дагър наемаше не разполагаха с такова, а стаите в които влизаше да краде в онази страноприемница също нямаха — но дори и да имаха, какъв смисъл след като тя влизаше по тъмно и нищо не можеше да види. На това огледало можеше да се види от кръста нагоре и без любимата си мъжка шапка, дори тя не можеше да отрече, че наистина е много хубава. Учудващо, че все още я мислеха за момче и че един чифт панталони можеше да създаде такова погрешно, но трайно впечатление. Е, трябваше да признае, че и плоските й гърди също бяха допринесли.
Това беше един от най-старите й страхове, да не се развие прекалено много, защото нямаше да има никакъв начин да го скрие. Обаче тя извади късмет. Гърдите й бяха малки и стегнати и благодарение на Луси умело прикрити. Не беше много трудно, защото един от заможните клиенти на Луси си беше забравил корсета при нея. Двете доста се посмяха на това, че един мъж носи такова нещо, но после на Луси и хрумна, че може да им свърши работа и наистина се оказа така. Вместо да го носи на кръста, както се предполагаше, тя пристягаше гърдите си с него. Беше се научила да го закопчава отпред, за да не се налага никой да й помага.
В началото й беше доста неудобно с тази корава измишльотина, но корсетът беше изработен от най-висококачествена материя, която не дразнеше и с времето толкова свикна, че дори забравяше за него. Важното бе, че той прикриваше гърдите й много добре. Това, както и изкуствено прегърбената й поза беше достатъчно никой да не се усъмни, че е момче.
Звукът от стъпки откъм стълбите припомни на Дани за решението й да си тръгне и тя разбра, че се е забавила твърде много, любувайки се на образа си в огледалото. Но не се обърна да види кой е и посегна бързо към дръжката на вратата.
— Тръгваш ли? — каза момичето. — По-добре. Той не може да те приеме веднага, така или иначе. Забавлява се горе с една дама. Не съм ги чула да влизат, но пък и аз не стоя често в тази част на къщата. Още не ни достигат хора, иначе нямаше аз да ти отворя вратата.
Дани се обърна. Не искаше да чува всичко това, но разбираше, че прислужницата си търси някого, на когото да се оплаче. По тона й разбираше, че е много недоволна.
— Вие прислужницата ли сте?
— Не, нямаме прислужница още, нямаме дори и портиер да отваря вратата, нито пък иконом. Аз работя в кухнята. Ти по-добре тръгвай сега и се върни по-късно следобед. Приятелката му сигурно ще си е тръгнала дотогава.
Дани възнамеряваше да я послуша, но усети как стомахът й закъркори обезпокоително. Значи така, тя да обикаля улиците няколко часа умираща от глад, а той да се въргаля в леглото с някаква си дама. Тая нямаше да я бъде.
— Ще почакам тук, ако не възразяваш. Важно е да го видя колкото се може по-скоро.
— Както искаш. Ако искаш иди в салона тогава. Ето от тук. Но няма да има къде да седнеш. Къщата не е напълно мебелирана още.
Момичето се отдалечи към другия край на къщата. Дани не помръдна. Беше изумена от начина, по който проговори преди малко. Така говореше преди Луси да я накара да го промени, за да оцелее сред другите от бандата. Научи се да говори като тях и то толкова добре, че не беше говорила правилно от години. Изглеждаше й толкова странно и нямаше понятие, какво я накара да го направи току-що. Може би, защото беше в изискана къща? Или защото прислужницата говореше така? Каквото и да беше, явно й помогна защото момичето се успокои достатъчно, за да я остави сама в къщата.
Колкото до Малори тя щеше да му даде точно десет минути да си довърши забавленията. Беше прегладняла толкова от последните няколко дни насам, че нямаше никакво намерение да чака повече този арогантен млад лорд.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:12

Глава 12


— Бях толкова приятно изненадана да те срещна тази сутрин, — каза Мери Къл, отпуснала се мързеливо в един тапициран стол точно до леглото на Джереми, — беше толкова неочаквано. Мислех си, че всички вие, отявлени женкари, се излежавате в леглото до късно, след като по цяла нощ се забавлявате.
Джереми се усмихна на дамата и коленичи в краката й да й свали обувките. Мери беше доста млада за вдовица. Всъщност беше най-младата, която той беше прелъстявал. Старият лорд Къл беше умрял през първата им брачна нощ. „Твърде изморително за неговата възраст” си бяха казали всички, когато научиха.
Мери не беше красавица, но беше доста хубавичка с тези нейни кръгли сини очи и дълга руса коса. И определено обичаше да прави любов, защото няколко джентълмена я посещаваха най-редовно в дома й. Джереми не беше от постоянните посетители, въпреки че беше откликнал на поканата й цели три пъти до сега и се беше забавлявал много през цялото време. Днес, когато налетя на нея, те се намираха по-близо до неговия дом, отколкото до нейния и това им даде готовото извинение, че уж бил искал да й покаже новата си къща. Разбира се, че не това бе целта им затова, щом пристигнаха, веднага се качиха направо в неговата стая.
— Имах малко работа с чичо Едуард тази сутрин. — каза й Джереми.
— Нещо във връзка със семейството?
— Всъщност не. Управлявам няколко семейни инвестиции, включително и една собствена.
Тя беше изненадана:
— Ти се занимаваш с бизнес? Шегуваш се.
— Ами не съвсем. Открих, че ми допада да се занимавам с ръководна дейност. Не бих си и помислил сам да търся инвестиции. Оставили сме това на чичо ми, защото всички знаят, че той е най-добрият.
— Изумяваш ме, Джереми. Честно. Ти си един от най-красивите мъже в този град и си го знаеш. Твоето семейство е невъобразимо богато. Изобщо не е необходимо да работиш. Защо, за Бога, ще го правиш?
— Пепел ти на езика, скъпа моя. Аз изобщо не го възприемам като работа. Просто ми харесва да го правя. Има голяма разлика, не мислиш ли?
— Не, не мисля, — ухили се тя насреща му, — но щом така ти харесва…
Това последното не биваше да го казват на изпечен женкар като Джереми, ако имаха намерение само да си говорят с него. Изражението на лицето му веднага стана изключително чувствено, а ръцете му се плъзнаха под полата й и започнаха да я вдигат нагоре. Сърцето на Мери започна да бие по-бързо. Но като хвърли поглед към леглото му, където всъщност щяха да се озоват след малко, тя се намръщи.
— Тази стая е ужасно хм… ергенска. Има ли въобще такава дума, скъпи? Няма значение. — тя въздъхна. — Щяхме да се чувстваме много по-удобно в моята спалня.
Полата й се вдигна до бедрата след като ръцете на Джереми достигнаха до хълбоците й и я придърпаха плътно към него. Тя почти лежеше на стола, а краката й бяха обвити около кръста му.
— Представи си, че това е твоето легло.
Тя се засмя.
— И как да стане, като изобщо не прилича на моето? Къде са сатенените чаршафи, пухкавите възглавници, всички онези неща, които те карат да не излизаш от леглото? Това тук определено е легло на ерген, ако въобще знам как изглежда такова легло.
— Не би могла да знаеш дали е удобно, докато не го пробваш, нали? Обещавам ти, мила, че няма да имаш никакви оплаквания от моето легло.
Последното беше прошепнато с такъв дрезгав глас, че Мери се разтопи и придърпа главата му към гърдите си. И точно тогава някой затропа по вратата и се чу глас:
— Гледайте да сте облечени, щото влизам.
Беше Дани, настръхнала от другата страна на вратата. Тя беше дала на Малори неговите десет минути, въпреки че нямаше часовник и не знаеше точно. Страхуваше се, че той ще се окаже от онзи тип любовници, които Луси толкова възхваляваше и ще се забавлява с тази проститутка цял ден, а тя нямаше намерение да го чака толкова дълго. Затова най-накрая измарширува нагоре по стълбите и започна да се ослушва пред всяка врата, докато не чу гласове от едната.
Почти веднага след като тя потропа, вратата рязко се отвори и Малори застана пред нея. Раздразнението му веднага бе заменено от изумление в мига, в който я разпозна.
— Ти?
— Пра'илно, аз. — сопна му се тя. Уличният й жаргон се беше върнал в яда й.
Тонът й го накара да се намръщи отново.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
— Отърви се от тая и шъ говорим.
Изглеждаше, че като че ли за момент беше забравил за дамата зад него, а тя пък се беше обидила от думата „тая” и сковано оправяше полите си, докато се оглеждаше за чантичката си. Когато я намери я грабна и закрачи към вратата.
Джереми побърза да й каже:
— Няма нужда да си тръгваш, Мери. Това ще ми отнеме само минутка.
— Всичко е наред, скъпи. — спря се тя за миг и го потупа по бузата, за да му покаже, че не е разстроена от неочакваното прекъсване. — Ела по-късно у дома и аз ще се погрижа да не ни безпокоят. — и като хвърли един последен свиреп поглед в посока към Дани, излезе от стаята.
Лордът прокара ръце през черната си коса, а лицето му издаваше колко е объркан от всичко това. Той се обърна и влезе в стаята, като се насочи направо към полицата над камината и бутилката бренди с двете стъклени чаши върху нея. Дани го последва, но замръзна на място, когато видя леглото. Къде й беше акъла, за Бога? Не биваше да дръзва да влиза в спалнята му.
— Шъ тъ чакам долу. — каза тя неспокойно и се обърна към вратата.
— Как ли пък не! — когато това не я спря той добави. — Не ме принуждавай да те довлека собственоръчно обратно тук. Може и да ми хареса.
Това определено я спря. Тя замръзна неподвижна като статуя. Дали би могла да му избяга отново?

Той явно четеше мислите й, защото добави.
— Ще те хвана, преди да си стигнал коридора, можеш да бъдеш сигурен в това. Затова по-добре затвори вратата и ми кажи, какво правиш тук!
Тя не затвори вратата, но се обърна да го погледне. Почувства раздразнение, защото той изобщо не беше близо до нея. Всъщност се беше облегнал на стената до камината с кръстосани ръце и крака и позата му бе толкова отпусната, както и тогава в онази гостилница. Отпуснат, как ли не. Тя знаеше, че това беше само привидно.
Той повдигна едната си вежда и каза:
— Е, не вярвам да си дошъл да ме обираш. Иначе нямаше да чукаш на вратата. Или бъркам? За толкова добър ли се мислиш?
Тя усети, че се изчервява, но заедно с това се върна и гневът и той й даде сила да му отвърне.
— Зарязах кражбите. Изхвърлиха ме, благодарение на твоята арогантност.
— Така ли? Е, това е лошо, наистина, — но лицето му не показваше и грам съчувствие към нея, докато го казваше. Той даже се усмихваше и тази усмивка я удари право в стомаха и ускори пулса й. Очите му я хипнотизираха и разсеяха мислите й. Как щеше да му даде да се разбере, като мозъкът й не функционираше нормално в негово присъствие?
— Трябваше да ми позволиш да те изпратя до вас и да обясня всичко. — добави той с леко назидателен тон.
— Ня'аше дъ помогни. — измърмори тя. — Той отдавна искаши да мъ изгони. Ти само му дади удобно извинение.
— Той? Това шефа ти ли е?
— Нещо таквоз.
— Значи си очаквал да те изхвърли, така ли?
— Не и толкоз скоро, не и преди да съм си намерил работа, или да съм намерил няк'ви пари. — озъби му се тя.
— Какво стана с парите, които изкара онази нощ? — попита той със слабо любопитство.
Дани пак се изчерви.
— Дадох му ги. Надя'ах се, че това ще помогне, но не стана.
— Значи сега си търсиш нова банда крадци, към които да се присъединиш. Мили боже, нали не си мислил, че ще ги откриеш тук?
Тя присви очи насреща му и откри, че той изглеждаше точно толкова ужасен, колкото звучеше. Трябваше да му отговори положително и да му изтъкне поне няколко причини защо смята, че той би се справил идеално с тази роля. В края на краищата не беше нейна идеята да ограбят лорд Хедингс. Тя обаче предпочете да се върне на най-важното.
— Казах ти, зарязах краденето. Никога не ми е 'аресвало и съ надя'ам никогиш повечи да ни го пра'я. Търся истинска работа.
Можеше да види ясно, че го е заинтригувала.
— И каква точно работа?
— Няма значение, — сви рамене тя, — каквато и да е почтена работа, която шъ ми осигури покрив над главъта и хранъ на масата. Спя на открито, откак мъ изритаха и тъй кат’ ти си виновен за туй, смятам, че си ми длъжник.
— Считам за похвално, дето си предпочел да спиш на улицата, вместо да се заемеш с това, което умееш най-добре.
Тя се изчерви за трети път, но това не я спря да се озъби насреща му.
— Не е това. Ти беше за предпочитане, ‘щото ми го дължиш и щях да цъфна тук още по-рано, ако не ми беше отнело толкоз време да тъ намеря.
Той се подсмихна.
— Независимо, че си решил, че аз съм виновен за окаяното ти положение, не си мисли, че ще си тръгнеш оттук с пълни джобове, без дори да знам, дали това ще ме оневини пред теб. И преди въобще да си го споменал, не ти вярвам и не искам да ме посещаваш отвреме-навреме и да ме осведомяваш как я караш.
Тя изпъна гръб.
— Щях да ти искам пари, но момичето долу каза, че не ви стига персонал тук. Реших, че шъ е по-добре да мъ вземеш на работа.
— Решил си? — той избухна в смях. — И каква работа искаш, като прислужница или като портиер?
Тя го изгледа кръвнишки. Явно изобщо не я вземаше на сериозно. Но после си припомни какво я попита и едва не падна. Той знаеше. Иначе не би споменал работата на прислужница. Вече нямаше смисъл да отрича.
— Кога разбра? — попита го тя без заобикалки. Той се отблъсна от стената и тръгна към нея с небрежна походка — като вълк, който дебне плячката си, помисли си разтревожено тя. Той спря пред нея, и вдигна ръка да докосне бузата й. Тя се наклони назад въпреки, че той спря точно преди да я докосне и усмихнато каза:
— Нямаше нищо за разбиране, мила моя. Аз имам набито око за красивите жени, независимо как са облечени. Въпреки, че ако трябва да съм честен, ги предпочитам голи.
Тя нервно се отдръпна от него.
— Мен ня'а да мъ видиш гола.
Той повдигна вежда.
— Не? Е, това е много жалко. Тогава няма какво да обсъждаме повече, нали?
— Как ли пък не! Ще обсъдим работата, която шъ ми дадеш.
Той въздъхна.
— Вече го направихме и ти ми отказа, без дори да се замислиш.
— Да са съблека гола! — ахна тя възмутено. — Ти наричаш туй работа?
Той се засмя.
— Ами горе долу. Смятах да те направя своя любовница. Намирам те доста забавна и нямам нищо против да си го призная. Сигурен съм, че ще ни е много добре заедно за известно време.
Бузите на Дани се обагриха в тъмночервено, този път не от притеснение, а от гняв.
— Няма да стане, приятел. Аз търся почтена работа и ти шъ ми дадеш такава или шъ отида да посетя лорд Хедингс. Сигурна съм, че той шъ ма наеме в замяна на това което шъ му кажа, за туй къде да търси бижутата си.
Сега и лицето на богаташа почервеня от гняв.
— Това е абсурдно. Ти не знаеш нищо за домакинстването, нито пък как се работи в къща като тази. И говориш като гамен. — каза той презрително.
— Мога да говоря и правилно. — отвърна Дани бавно.
Обаче щеше наложи да се замисля по-сериозно, тъй като отдавна не беше говорила така. Нямаше да й бъде лесно, особено ако е изнервена или ядосана, което й се случваше постоянно в компанията на Малори. От петнадесет години насам тя говореше само на жаргон.
Дани успя да го изненада, но само за миг.
— Значи можеш да се преструваш, че си по-изискана. Но ти не знаеш как да се държиш като такава. Какво мислиш ще стане, след като ако останеш тук със сигурност ще изложиш първо себе си, а после и цялото домакинство?
— Ще се науча. Да, добре ме чу. Ще се науча да си върша добре работата, както и как да се държа правилно.
— Защо? — настоя той с раздразнение. — Защо ти е да си правиш труда, след като можеш…
Тя замахна да го удари. Той се наведе и избегна удара и очевидно разбра, че на нея й беше писнало да я обиждат за днес. Но просто за да е сигурна тя изстреля.
— Защото искам да си намеря уважаван съпруг и да имам много деца. Това искам, господинчо, добра работа, съпруг и голямо семейство, точно в този ред. И ти шъ ми помогнеш с първото или, кълнъ съ, шъ си платиш.
— Триста дяволи! — озъби се той насреща й. — И какво искаш да работиш тогава? Предполагам като портиер.
Този проклет лорд пак се опитваше да я обиди и очевидно успяваше. Или просто се опитваше да й покаже колко трудно ще й бъде да се справи? Дали наистина щеше да успее да се приспособи към този аристократичен свят, дори и само като прислужница?

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:13

Глава 13


Джереми беше толкова побеснял, че едва се сдържаше. Бе необичайно за него да е ядосан на жена, но тази го изнудваше! По дяволите, това би накарало и светец да се вбеси.
Изненада се, че тя прибягна до това, но би трябвало да го очаква. Тя беше умна, все пак. Не би предположил това за всеки, дошъл от бедняшките квартали, но тя го доказа в нощта на грабежа, когато ги измъкна от неприятната, дори донякъде опасна, ситуация.
Припомняйки си, че й е длъжник за това, гневът му понамаля, но само малко.
Това беше абсурдно. Той знаеше как да се справя с жените. Къде се беше изпарил прочутия му финес точно с нея? Трябваше да гледа откъм добрата страна. Сега, когато щеше да живее под покрива му, той не се съмняваше, че накрая ще я вкара в леглото си.
Не му липсваше увереност, що се отнасяше до жените. А тази беше уникална, очарователна в момчешките си дрехи, удивителна с височината си, невероятно завладяваща с тези големи виолетови очи и ни най-малко не се поддаваше на прелестите му — все още.
Въпреки това, тя беше привлечена от него. Дяволски добре знаеше кога една жена го харесва. Но тя не даваше никакви признаци това да е от значение. „Не ме докосвай, дори не се доближавай до мен.” беше едва доловимото послание, което му отправи. Беше ли това отчасти причината за гнева му? Отново нещо ново за него. Не, просто не му се нравеше да бъде изнудван и то от жена, с която би искал да се люби. По дяволите!
Той въздъхна. Звукът я изтръгна от замисленото й състояние и тя го информира:
— Ще приема работата на прислужница.
— Много жалко. Би било забавно да наблюдавам как оплескваш всичко като портиер.
Тя го изгледа свирепо. Той повдигна едната си вежда.
— Не си съгласна? И между другото, не гледай намръщено работодателя си! От теб се иска само да казваш „Да, сър.”, „Не, сър.”, „Много добре, сър.” с усмивка или най-малкото без да показваш чувствата си. Когато ми станеш любовница, може да ми се мръщиш колкото си искаш.
Тя понечи да му се сопне, но вместо това му обърна гръб. Позата й беше вдървена, изпълнена с възмущение и гняв.
— Броиш до десет, нали? — каза сухо Джереми.
Тя се обърна отново към него, усмихна се нервно и процеди през зъби:
— Да, сър.
Той избухна в смях. Просто не можа да се сдържи. Това окончателно прогони гнева му, поне засега. Явно щеше да се окаже доста забавно да проследи опитите й за самоусъвършенстване. Предполагаше, че може да допусне да го изнудват, ако в крайна сметка изнудвачът му станеше любовница.
Все още ухилен, той каза:
— Нека те настаним тогава. Ще започнем ли с името ти?
Тя се отпусна достатъчно, за да отговори:
— Дани.
— Не, имах предвид истинското ти име. Ако беше искрена, когато каза, че ще обърнеш нова страница, а ти беше, тогава не би ли искала да започнеш на чисто?
— Това е истинското ми име — отговори тя с леден глас.
— Наистина ли? Не е съкращение от Даниел или…?
— Това е единственото име, за коет' имам спомен. Дори да са ми дали друго по рождение, няма как да го знам.
Джереми се почувства леко засрамен. Разбира се, един сирак можеше и да не знае истинското си име. А тя очевидно нямаше дори и фамилия. Какъв лош късмет, да живееш без фамилно име.
Той я попита колебливо:
— Би ли имала нещо против, ако те наричам Даниел?
— Да, бих. Аз ни съм Даниел. Приятелите ми ми викат Дани. След кат' ти не си един от тях, мож' да ми казваш Дан.
Тя беше възхитително забавна в упоритостта си да остане резервирана. Той предполагаше, че не би отстъпила и на инч. Навик, беше сигурен. Но допускаше, че й се е налагало да се държи отбранително там, където е израснала.
— Но ние ще бъдем приятели, скъпо момиче. Така че, мисля, ще трябва да свикна с Дани. Всъщност това е хубаво име, мелодично е.
— Преживей го, приятел… — отвърна кисело тя, но когато едната му вежда се повдигна, добави — … сър.
Той се ухили.
— Много добре. Да преминем на следващата тема тогава. Имаш ли някакви рокли в тази торба, която пазиш с цената на живота си?
Тя поклати глава.
— Само моя домашен любимец и дрехи за преобличане.
— Още панталони, предполагам?
— Разбира са, че панталони. — каза тя кратко. — Бях момче цели 15 години.
— Мили Боже, наистина ли?
Тя се изчерви цялата.
— А осъзнаваш ли, че си избра работа, която изисква женски дрехи? Баща ми би се отнесъл с пренебрежение, що се отнася до това, но аз не съм баща си. Въпреки това, не изисквам униформа. — увери я той. — Наистина. Това е ергенско жилище и като такова, очаквам служителите ми да се наслаждават на работата тук. Да не се притесняват дали якичките им са колосани достатъчно, намачкани ли са им полите или нещо подобно.
— Очаквах, че шъ нося рокля. — каза тя хладно. — Споменах ли, че ня'ам пари?
— Спомена вече. — Той се ухили отново. — Не се притеснявай. Икономката ми ще ти помогне що се отнася до това, а също така ще те настани и инструктира. Хайде. Колкото и да ми е приятна компанията ти, предполагам, че вече е време да те оставя в нейните ръце.
Тя го последва, но спря, когато стигнаха до подножието на стълбите и го попита:
— Ще й кажеш ли, че ти си ме наел, така че да не може да ме уволни? Последния път, когато опитах да бъда прислужница, веднага щом се срещнах с икономката, ме уволниха. Тя не хареса начина, по който говорех и изглеждах.
— Мога да си представя. — каза той сухо.
— Не, не мо'еш. — изсумтя тя. — Никогиш не си съ опитвал да бъдеш прислужница.
— Е, не, предполагам, че не.
— Ня'а да ми съ смейш пак, Малори. Ня'а да го допусна. И туй стана в по-бедно домакинство, не като туй, в дяволски богатата част на града.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Значи и преди си опитвала да си изкарваш честно прехраната?
— Ама не ми дадоха никакъв шанс. Или ме уволняваха бързо или въобще не мъ вземаха. Не мога да чета, нъл знайш, а туй не ми дава голям избор за работа.
— Искаш ли да се научиш да четеш? — попита той с любопитство.
— Разбира се, че искам, но вече съм дяволски стара за училище.
— Никога не е късно да започнеш да учиш. Въпреки това, не е нужно да се притесняваш, че някой може да те уволни тук. Все пак не беше наета при нормални обстоятелства, нали?
Той беше изненадан, че тя всъщност изглеждаше засрамена при това напомняне. Нямаше да е лесно да се справи с нея. Мина му през ума, че ще върви по тънък лед. Да се защитава от всички и всичко й беше вродено. Толкова лесно се обиждаше, а и не умееше да се подчинява. Наперено гаменче, това беше тя. Съвсем нормално за някой, на който не му се е налагало да си има вземане даване с благородници преди — освен, за да ги ограби.
— Хайде! — предложи Джереми. — Г-жа Робъртсън вероятно е някъде в задната част на къщата. Ще я харесаш. Много мила жена е. Тя…
Той не можа да продължи, тъй като входната врата се отвори и братовчедка му Реджина влетя вътре. Реджи имаше лошия навик да не чука. Разбира се, тя живееше само през няколко къщи надолу по улицата и знаеше, че още не си е намерил иконом.
Тя се изненада от присъствието му в антрето.
— Боже мой, не очаквах да те намеря толкова бързо. Накъде си се запътил? Излизаш ли?
— Не, просто настанявам новия си служител.
Тогава тя погледна към Дани и й хвърли кратка усмивка, а на Джереми каза:
— Е, това решава въпроса.
Той повдигна въпросително вежда към нея.
— Смея ли да попитам, кой въпрос?
Реджи въздъхна.
— Дойдох, за да ти предложа един от портиерите си. Билингс се завърна от отпуск. Трябваше да го наемем отново, разбира се. Той е като част от семейството. Но новото момче, което го заместваше, също върши прекрасна работа. А аз не се нуждая от трима портиери, само от двама. Така че, се надявах ти да наемеш новото момче. Но не ти трябват двама, един ще ти е предостатъчен. И…
— За Бога, Реджи, изплюй камъчето.
Тя му отправи укорителен поглед.
— Щях да стигна дотам. Този приятел тук е прекалено млад, за да бъде иконом, така че е очевидно, че току що си наел портиер. Което е перфектно…
Този път Дани я прекъсна.
— Наета съм за прислужница, госпожо. Реших, че работата като портиер, ще е прекалено лесна.
Реджи премигна насреща й и завъртя очи към Джереми.
— Много смешно. Разбирам защо си го наел. Той ще те забавлява непрекъснато с шеги като тази. Сега трябва да вървя. Имам да върша стотици неща днес. И не забравяй, че си поканен на вечеря.
— Поканен ли съм?
— Забравил си! — възкликна тя ужасена.
Той й се ухили.
— Не, бих казал, че ти си забравила. За пръв път чувам за това.
— Но Никълъс щеше да се отбие да… чудесно, предполагам, че е забравил. Е, както и да е. Сега вече знаеш, така че не закъснявай. Вуйчо Тони и Рос ще дойдат. И Дрю, Дерек и Келси — също. Поканих дори Пърси.
— Дрю е в града? — попита с изненада Джереми.
Тя кимна.
— Корабът му акостира тази сутрин. И след като баща ти и Джордж са на гости на вуйчо Джейсън в Хаверстън, предполагам, че Дрю ще е свободен като птичка. Все пак очаквам, че Джордж ще побърза да се върне в Лондон, веднага щом разбере, че брат й е тук.
— И мислиш да го развличаш през това време?
— Разбира се. Баща ти може още да мрази шуреите си, но ние останалите ги харесваме предостатъчно.
Джереми се подсмихна.
— Знаеш, че той не ги мрази. Просто… е, не ги харесва. Въпрос на принципи, нали знаеш?
— Да, точно както не харесва съпруга ми. — нацупи се тя.
Джереми се засмя.
— Е, старият Ник се опита да го обеси.
— Както и братята на Джордж, но на кой ли му пука. — изпухтя тя на път към изхода.
Джереми почти остана без дъх след тази кратка визита. Но Реджи си беше такава, вихрушка от бърборене. Хвърли поглед към Дани и забеляза, че тя също изглежда малко замаяна. Представи си как цялото това бръщолевене й се е сторило съвсем безсмислено.
Имайки предвид заключението, до което Реджи бе стигнала, и Пърси също, Джереми я попита с любопитство.
— Аз ли съм единственият, който вижда жената в теб?
Устните й се свиха с отвращение.
— Точно така. Заради панталоните е. Обикновено ми служат добре, но теб не те заблудиха въобще.
Той се приближи крачка напред, но трябваше да погледне само няколко инча надолу, за да срещне очите й.
— Не, бих казал, че е заради височината. По-висока си от повечето мъже. Това е рядкост.
Тя увеличи разстоянието помежду им отново, преди да каже:
— Сякаш мога да направя нещо за туй.
— Не ставай враждебна. Няма лошо да си висок. Въпреки че, като се замисля, г-жа Робъртсън вероятно ще се затрудни да ти намери дрехи по мярка. Ще се наложи да оправяш леглата, носейки своите…
Той прекъсна рязко тази мисъл. Беше пагубно за него да си я представя близо до легло.
— Туй сестра ти ли беше?
Безопасна тема, слава Богу.
— Не, братовчедка ми — Реджина Идън. Тя и съпругът й, Никълъс, имат градска къща по-надолу по улицата, въпреки че прекарват повечето време в Силвърли, неговото провинциално имение.
— Личи си, че сте роднини. Цялото ти семейство ли си приличате тъй?
— Не, повечето Малори са огромни и руси, като баща ми. Само някои сме се метнали на прапрабаба ми, включително и аз. Приличам толкова много на чичо си Тони, че повечето хора, като ни видят мислят, че той ми е баща.
— Май ти е забавно от туй.
— Ама то си е забавно.
— Бас ловя, че баща ти не мисли така.
Той се изкикоти.
— Разбира се, че не, но точно заради това е толкова забавно.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:14

Глава 14


Вечерята беше много приятна тази вечер. Обикновено беше така, когато се събираше само семейството и най-близките приятели. Разбира се, Антъни подкачи няколко пъти съпруга на Реджи, Никълъс. Това беше едно от малкото неща, за които Джеймс и Антъни бяха на абсолютно едно и също мнение, а именно, че Никълъс Идън, бивш женкар, не беше подходящ за тяхната любима племенница и никога нямаше да бъде. Фактът, че братята също бяха едни от най-прочутите женкари в Лондон, изобщо не променяше нещата.
Реджи беше специална за тях — и четиримата братя бяха взели участие в отглеждането й, след като единствената им сестра бе починала. И независимо, че Реджи обожаваше съпруга си, Джеймс и Антъни никога нямаше да оставят Никълъс да забрави, че ако я нарани по някакъв начин, ще се разправя с тях.
Всъщност, подигравките на Антъни тази вечер бяха по-скоро приятелски, отколкото унизителни и след като жена му Рослин го изрита под масата, за да спре да се заяжда, той насочи вниманието си към Джереми.
— Е, как вървят нещата в новото ти жилище? Успя ли вече да намериш слуги и да го обзаведеш за големия прием, който ще дадеш?
Джереми се прокашля.
— Наех малко персонал, но почти няма мебели, а колкото до приемите, ще трябва да почакат до зимата.
— Сам ли живееш вече, Джереми? — попита изненадано Дрю Андерсън, който беше брат на мащехата му.
Джереми се ухили:
— Съвсем отскоро. Чичо Тони и баща ми решиха, че ми е време да се насладя на истинския ергенлък.
Сега пък Антъни се изкашля:
— Гръм и мълнии! Звучи все едно сме го подтикнали нарочно да се отдаде на пълен разврат.
— Мисля, че той няма нужда някой да го подтиква. — намеси се Реджи с дяволита усмивка.
— Не го окуражавай повече, котенце! — смъмри я Антъни. — Този очарователен дявол имаше нужда да се научи как да управлява имущество, да се справя със собственото си домакинство и да започне да се държи като мъж.
— Аз не мисля, че му трябва помощ за това, — възпротиви се Реджи, — той се държи като мъж от дванайсетгодишен.
— Нямах предвид този вид мъжество.
— Леле Тони, ама ти наистина им се върза! — обади се Рослин с мекия си шотландски акцент. — Всички знаем, че имахте добри намерения. — но после тя самата го подкачи. — Обаче недей да използваш управлението на имота като оправдание. За никого от нас не е тайна, че той помага на брат ти и управлява инвестициите вече от няколко години.
Този път Джереми се притече на Антъни на помощ.
— Да се грижиш за наемите, ремонтите и да внимаваш да не те излъжат агентите е малко по-различно от това да се оправяш със собствено домакинство.
— И е толкова трудно да се намерят добри слуги, особено такива, които да искаш да задържиш. — добави и Реджи. — Между другото, Джереми, как се оправя новият ти портиер?
— Всъщност, ще взема твоя човек. — отвърна Джереми. — Изпрати ми го утре.
— Чудесно! Но се надявам, че не си отпратил онова красиво момче, само защото аз предложих…
— Не, не, нищо такова.
Джереми не си направи труда да обясни на братовчедка си, че бърка пола на неговата нова слугиня. Той направи Дани прислужница на горния етаж, така че нямаше голяма вероятност Реджи да налети на нея отново. А и честно казано, изобщо не му се говореше за нея или да обяснява защо, за Бога, е наел бивш крадец — е, той поне се надяваше, че е бивш — да работи за него.
За щастие, разговорът тръгна в друга посока след това, защото от момента, в който му припомниха за нея, съзнанието на Джереми беше обсебено от мисли за новата му прислужница. Това беше ново, неизпитано от него досега усещане, което го караше да таи две абсолютно противоречащи си чувства свързани с нея — гняв и желание. Той можеше да контролира гнева си, но за желанието не беше толкова сигурен. Гневът би трябвало да е унищожил желанието му да я има, но не, той продължаваше да я иска все толкова страстно.
Да си разсеян в компанията на семейството си имаше и своите недостатъци, разбра Джереми, когато осъзна, че Дрю Андерсън е поканен да отседне при него, докато баща му и мащехата му се завърнат в града. Не беше сигурен защо точно той бе избран да приюти Дрю, но тъй като цялото семейство знаеше, че се разбират добре, и че сега Джереми разполага със собствена ергенска бърлога, бяха предположили, че щяха да си прекарат страхотно заедно. И си беше точно така.
Той харесваше Дрю Андерсън. Наистина се разбираха чудесно и харесваха едни и същи неща, а именно жени и пак жени. Те често се бяха забавлявали заедно, откакто той и братята му започнаха да идват в Англия, след женитбата на единствената им сестра с един от братята Малори. Но точно сега не му беше до гости, особено толкова красиви, колкото Дрю.
Джордж беше казала веднъж, че Дрю има любовница във всяко пристанище, където е попадал и това най-вероятно беше вярно. Предпоследен по възраст от петимата братя Андерсън, Дрю беше най-безгрижния дявол от тях и на 34 години все още беше развратник, който обича забавленията. Нямаше никакво намерение да се обвързва само с една жена, а за сключване на брак и дума не можеше да става. Дори и фактът, че брат му Уорън, закоравял ерген, накрая се ожени щастливо за Ейми Малори, не промени мнението на Дрю. И той като Джереми смяташе, че разнообразието прави живота по-интересен и изповядваше максимата „Колкото повече, толкова по-добре”.
С високия си ръст от почти два метра и отлично изваяното си тяло на борда на собствения му кораб в продължение на дълги години, Дрю определено привличаше погледите на жените, където и да се появеше. С тази кестенява къдрава грива и тези очи — толкова тъмни, че беше невъзможно да се определи точно цвета им — той беше изключителен красавец. Именно за това Джереми не го искаше вкъщи точно сега, дори и за кратко, не и когато под покрива му живееше жена, за която самият той имаше конкретни планове.
Затова когато наближиха къщата Джереми каза:
— Дрю, сигурен ли си, че не предпочиташ да отседнеш в някой хотел за няколко дни? Домът ми още не е съвсем обзаведен. Има легла в спалните, но почти нищо друго. Останалите стаи също още не за мебелирани. И аз самият се храня в кухнята.
Тази стая поне беше добре обзаведена, сега когато имаше готвачка и й беше дал карт бланш да закупи всичко необходимо. А и неговата спалня беше напълно обзаведена, благодарение на Джордж, която настоя той да вземе всичко от старата си стая.
Дрю се усмихна:
— Единственото, от което имам нужда, е легло.
— Не е ли твърде рано за лягане? — намеси се и Пърси. Тъй като живееше само на няколко пресечки от дома на Джереми, и той се беше присъединил към тях. — Няма ли да идем…?
— Не и тази вечер, Пърси. — пресече го Дрю. — Беше тежък ден за мен. Да хвърлиш котва в пристанището винаги си е било разправия. Толкова много кораби чакат да акостират. А после изгубих сума ти време и в офиса на „Скайларк”. И утре сутринта пак трябва да ходя.
— Пързаляш ли ме, старче? Мислех, че първото нещо, което правите вие, моряците, като слезете на сушата, е да си намерите женска компания.
Дрю се ухили.
— Абсолютно правилно, но предпочитам да го направя като се освежа и спра да мисля за леглото само като за място, където да се наспя. Какво ще кажеш за утре вечер?
— Разбира се. Ще чакам с нетърпение. А ти, Джереми, не мислиш ли че…?
Джереми реши да го прекъсне преди да се изкуши.
— И аз искам да се наспя добре, Пърси, особено след онова будуване преди няколко дни.
Споменаването на пътешествието до къщата на Хедингс накара Пърси да се откаже.
— Вярно, сега като го споменаваш леглото наистина изглежда привлекателна идея, нали?
* * *

Джереми не си легна веднага. Още щом показа стаята на Дрю, той се прибра в своята и дръпна рязко шнура на звънеца за слугите. Надяваше се, че икономката беше обяснила на Дани, какво се очаква от нея, ако звънне звънецът в стаята й. Съмняваше се да си е легнала толкова рано, но пък можеше и да е в леглото.
Всъщност, ако я събуди, това ще му даде предимство. Представата за Дани, мека и сънлива в ръцете му, отклони мислите му в посока, съвсем различна от намерението му да й покаже какво означава един мързелив господар. Планът беше да я накара да му угажда на всеки каприз, но нямаше да се получи, ако тя се поддаде на чара му. Щеше да реши според ситуацията — дали да я накаже, или да й достави огромно удоволствие.
Явно беше будна, и не й се беше наложило да се облича, защото дойде много бързо. Джереми тъкмо беше успял да си смъкне жакета, когато тя похлопа доста силно по вратата. Той отвори и бързо я издърпа да влезе, преди Дрю да е чул шума.
— Тука съм, де! — възпротиви се тя и се освободи от ръцете му.
— Тихо. Имам гости в другия край на коридора.
Тя повдигна вежда невярващо.
— К'во искаш тогаз?
Очевидно фактът, че има сигурна работа, покрив над главата си и храна по всяко време, не беше подобрил необщителния й характер въобще. Но явно и тя съжали за думите си, защото започна да отстъпва към вратата.
Джереми много добре знаеше, че ако сега й каже какво наистина иска ще сбърка, затова бързо отговори.
— Искам нова бутилка бренди. Ще намериш няколко в килера.
— И ма викна зарад' туй? — попита невярващо тя. — След кат' мо'ише да си я 'земеш и сам?
Той я изгледа невинно.
— И защо да го правя, след като вече си имам прислужница?
Тя понечи да му изръмжи нещо, но после бързо затвори уста и тръгна да търси брендито. Джереми едва се сдържа да не избухне в смях, но успя да се овладее, преди тя да се върне с брендито в ръка.
Беше се настанил удобно в един стол до камината. Тя приближи и му подаде бутилката. Той просто кимна към полицата, където стоеше празната бутилка.
— Налей ми една чаша, докато си там. — каза Джереми и после продължи с насмешка. — И се надявам, че ще се сетиш да ми я донесеш.
Тя изсумтя сърдито и доста шумно, но изля в чашата почти една трета от съдържанието на бутилката, много повече отколкото трябваше. Чашата беше широка и тумбеста като за коняк. Явно не знаеше колко да налее.
Той въздъхна, давайки й да разбере, че е раздразнен от нейното невежество. После се зае да я поучава.
— Следващия път не наливай повече от един пръст.
Тя вирна брадичка, докато се обръщаше към него с чаша в ръка. Цяло чудо беше, че не изля брендито върху него, толкова грубо го тикна в ръцете му. Лошо. Би могъл да я накара да го изчисти. Мисълта за Дани, приведена над него да прокарва кърпата по гърдите му беше възхитителна.
— Сега, след като си тук, оправи леглото за лягане. — предложи той. — Госпожа Робъртсън ти обясни задълженията ти, нали?
— Не още, но съм сигурна, че опра'янето на леглата е едно от тях.
— Разбира се, и очаквам да го правиш всяка вечер. Сигурен съм, че бързо ще се научиш. Между другото, как мина днес с госпожа Робъртсън? Имаше ли някакви проблеми? Помня, че се безпокоеше за това?
Тя изглежда леко се отпусна от смяната на темата и като сви рамене се отправи към леглото и дръпна покривките.
— Дъртата е странна птица, но е добра. Накара мъ да повтарям по няколко пъти докат' ме разбере, но явно ня'аше нищо против.
— Дани, Дани! — въздъхна той. — Виж какво направи. Когато оправяш леглото за спане, само отмахваш завивките, не ги събираш на топка все едно ще ги сменяш. Искам да мога да се пъхна между чаршафите, а не да се боря с тях, докато се завия.
Тя се изчерви при тази забележка, но не се поколеба, а продължи да оправя леглото. Това го изненада. Тя го беше изнудила да я вземе на работа, не мислеше, че го е приела за господар насериозно. Явно беше така, което му отвори очите за безброй възможности, да се забавлява. На нея, обаче, едва ли щеше да й е забавно.
— Не забравяй да бухнеш възглавницата! — нареди той.
Тя потръпна точно преди да забие юмрука си право в средата на възглавницата му. Джереми преглътна още един пристъп на смях и си каза, че отмъщението може да бъде много сладко.
— А сега ботушите ми.
Тя го изгледа нервно и пак го обърна на жаргон:
— К'во за тях?
— Помогни ми да ги сваля.
Тя не помръдна и тревогата ясно личеше в гласа й, когато попита.
— Ня'аш ли си човек за таз' работа? Как му викаха на туй?
— Камериер. И не, нямам, не ми трябва такъв, не и когато имам теб да се погрижиш за тези маловажни подробности.
Тя притвори очи. Стори му се, че чу лек стон, но не беше сигурен. Може и да си бе въобразил, защото в стаята беше тихо. Но дали само си въобразяваше, че й въздейства, та тя се държеше толкова враждебно? Кръвта му кипна. Искаше я в леглото си, а не изправена до него.
— Ела тук! — каза той с чувствен глас.
Очите й се разшириха още повече, но не посмя да го приближи. Той предположи, че я е изплашил наистина.
За да я успокои и да прогони страха й, той се взря в краката си и й припомни.
— Какво стана с ботушите ми? Иска ми се да поспя все пак тази нощ и определено няма да си легна с тях. — тя все още стоеше замръзнала насреща му, така че той продължи рязко. — Трябва ли да ти припомням, че ти настояваше да ти дам тази работа?
Това я отрезви и тя буквално прелетя през стаята, сграбчи един от ботушите му и го задърпа енергично. Обаче не се оказа толкова лесно. Не можеше да измъкне ботуша и това е. Тя го дърпа, извива и се бори с него мъжки още известно време, но без никакъв резултат.
Накрая Джереми сухо каза:
— Предполагам, че и това не знаеш как се прави?
— Знам. — защити се тя. — Просто се надявах, че вие, богаташите, носите ботуши, които се свалят по-лесно.
— Не се срамувай да възкачиш крака ми, мило момиче, просто го извади този проклет ботуш.
И тя го направи, обръщайки му гръб, сигурна че ще опре другия си крак на гърба й, за да й помогне да измъкне ботуша. Но сега Джереми се парализира. Тя се беше качила горе без палтото, само по риза, панталони и чорапи, така че нищо не прикриваше добре оформеното й дупе, което изведнъж изскочи пред него и беше толкова близко, че ако се пресегнеше, щеше да го докосне. Това сигурно беше едно от най-трудните неща, които някога беше правил. Вместо да я обхване с ръце, той сложи крака си на задника й, за да й помогне.
Ядосан, че пак го е накарала да я желае, той я ритна малко по-силно от необходимото. Тя се препъна няколко пъти, но ботуша изхвърча. Тя обаче не видя нищо нередно в това, защото се върна веднага и се зае със другия.
Опитвайки се да охлади страстта си, той отбеляза небрежно:
— Виждам, че още си със старото си облекло. Госпожа Робъртсън не ти ли намери подходящи дрехи?
Тя го погледна сърдито, но ядът й не си пролича, когато проговори:
— Намери ми. Заведе ме при шивачката на сестра си. Каза, че щяло да бъде загуба на време да ми търси нещо готово. Нямало да ми стане, а тя каза, че не иска да ми се виждат глезените.
— Лошо, да ти се виждат глезените звучи много интересно.
Тя изсумтя като видя, че се усмихва.
— Първата рокля ще я изпратят по някое време утре, а другата — вдругиден.
— Само две? Не са достатъчни.
— Нямам нужда от повече и им го казах.
— О, разбира се, че имаш. Не можеш да ги переш всеки ден. Това ще е чиста загуба на време. Ще наредя да ти набавят още. Хареса ли ти стаята? Доволна ли си?
И вторият ботуш беше измъкнат, и тя успя да се обърне към него и да повдигне вежди.
— А щеше ли да я смениш, ако не ми харесва?
Той стана, наклони се към нея и прошепна заговорнически:
— Моята стая е на разположение ако искаш, а знам че аз искам.
Тя отново изпъна гръб.
— Няма начин, приятел.
Той се изправи и въздъхна като я чу.
— Дани, няма нужда да се засягаш така от един безобиден флирт. Наистина, аз не хапя — е, освен за да доставя удоволствие, както обикновено става. Имам предвид да те гризна по вратлето. — Гласът му стана дрезгав. — И ушенцето… и може би наистина е време да тръгваш.
Тя побягна, като че ли дяволът беше по петите й.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:14

Глава 15


Дани забърза по коридора към кухнята. Беше се успала. Това не беше добър начин да започнеш първия си работен ден, а работата беше толкова хубава. Тя още не можеше да повярва, че ще живее и работи в такава изискана къща. Дори и коридорът в крилото на прислугата беше постлан с килим. Но въпреки че, имаше нужда от персонал, Малори нямаше да я наеме на работа, ако не го беше изнудила. Чувстваше се зле заради това и се закле, че ще се реваншира, като стане най-добрата прислужница — по-добра даже от онези, които той би наел при нормални обстоятелства.
Мисълта за него я накара да се развълнува отново, но тя бързо потисна това чувство. Нямаше да е лесно да пренебрегне привличането си към този мъж, но трябваше да го направи, иначе той щеше да се превърне в олицетворение на нейното падение.
Когато Дани стигна кухнята, готвачката — госпожа Апълтън — вече беше там. Тя беше общителна жена на средна възраст, ниска и набита. Обичаше да пее, докато готви и го правеше на висок глас.
Вчера, когато госпожа Робъртсън представи Дани като „прислужницата от горния етаж”, тя избухна в смях и не спря цели десет минути. Спираше и после пак започваше само като погледнеше към Дани. Сигурно беше заради дрехите. Поне Дани се надяваше, че това е причината за тази нейна реакция. Сигурно никога преди не беше виждала жена да носи панталони.
Помощничката й Клеър също беше в кухнята. Това беше нацупеното момиче, което вчера й отвори вратата. Тя не се забави да отбележи веднага след като Дани влезе:
— Закъсня.
— Знам. Много съжалявам.
— Храната вече изстина.
Каза го така, сякаш Дани беше виновна за това. Клеър определено беше мрачно същество. Имаше трътлеста фигура, ходеше прегърбена и изглежда беше непрекъснато намръщена или поне Дани не беше видяла друго изражение на лицето й. А може би просто биеше на очи заради вечно усмихнатото лице на готвачката.
— Сега ня'а да има време да ям. — обясни Дани с тъжна въздишка, вперила поглед в богатия асортимент от блюда по масата. Беше много гладна.
— Защо не? — настоя Клеър. — Къде смяташ да ходиш? Ти закъсня само за закуската.
— О, значи ни съм окъсняла за работа?
Клеър изсумтя насреща й:
— Аз започвам рано работа, не ти. Ти ще трябва да изчакаш господаря да стане и да освободи стаята за да я изчистиш. Не може да вдигаш шум горе и да го събудиш по-рано.
— А ако проспи целия ден? Тогаз к'во?
— Тогава ще работиш през нощта. Трябва също да поработиш и върху говора си. — добави Клеър с отвращение. — Кълна се, звучиш като някой уличен хулиган. Откъде си?
Дани не й отговори. Беше твърде заета да се изчервява. Тя можеше да се опита да говори по-правилно, но това щеше да изисква цялата й концентрация и щеше да й е много трудно, ако е ядосана или нервна, както сега. Пък и фактът, че си спомни, че е говорила така преди, не означаваше непременно, че ще си възвърне умението пак ей така изведнъж, след като не го беше правила цели 15 години.
Готвачката изшътка на помощничката си да млъкне и каза на Дани:
— Не се тревожи за това, скъпа. Госпожа Робъртсън ще те научи на всичко, което ти трябва да знаеш, но всяко нещо с времето си. Изпълнявай каквото ти каже и ще видиш, че всичко ще бъде наред.
Въпросната госпожа влезе в кухнята и веднага забеляза Дани.
— А, ето къде си. Нахранихте ли се вече? Последвай ме.
Значи нямаше да й се карат. Просто беше закъсняла за закуска. Облекчението й беше огромно, но също толкова огромен беше и гладът й.
Тя хвърли един последен поглед към масата, отрупана с храна, успя да отмъкне две кифлички и ги напъха в джобовете си. След това послушно забърза след икономката. Готвачката обаче я видя и пак избухна в смях, докато Дани излизаше през вратата.
Госпожа Робъртсън я заведе на горния етаж и я въведе в една от още незаетите стаи. После тя започна в детайли да обяснява на Дани какви ще са задълженията й. Въпреки че, стаята беше все още полупразна, това щеше скоро да се промени и затова госпожа Робъртсън й разясни подробно какво ще трябва да прави, когато стаята бъде напълно обзаведена.
Не трябваше да има и прашинка в цялата къща. Това беше правило номер едно на Госпожа Робъртсън. Дани трябваше да се грижи за прането, подовете, прозорците, въобще всичко на горния етаж трябваше да е безупречно чисто.
Горният етаж щеше да е нейната територия, наблегна госпожа Робъртсън. Дани се зарадва като чу това. Но междувременно, докато намерят прислужница и за долния етаж, Дани трябваше да помага и в почистването на стаите долу. Клеър се грижеше за кухнята, повечето от другите стаи бяха все още празни, така че нямаше да отнема много време да се подържат чисти.
— Ще трябва да чакаш, докато господарят Джереми излезе от стаята, преди да влезеш да я почистиш, освен ако той няма нужда от нещо, а тогава той сам ще ти позвъни да идеш при него. Ако в къщата има гости, отново ще трябва да ги изчакаш да слязат долу, преди да влезеш. Никога не безпокой гостите горе, докато спят. В момента един член от семейството му е отседнал тук, така че две от стаите са заети. Не е важно в какъв ред ще вършиш задачите си стига всичко да е направено до края на деня.
Госпожа Робъртсън продължи да изрежда още неща и Дани се помъчи да запомни всичко, но все още й се струваше, че това няма да запълва целия й ден и тя каза:
— А кат' свърша 'сичко по-рано?
— Ще си на разположение на господаря Джереми, ако си е вкъщи и иска нещо. Ако го няма, можеш да правиш каквото пожелаеш — да си почиваш, да четеш, да се виждаш с приятелите си, каквото искаш. Неделята ти е почивен ден, веднага щом се погрижиш всичко на етажа да е наред. Можеш също така да прекарваш всеки ден по-малко време да работиш и върху говора си.
— Ъ?
— Точно това имам предвид. Правилният отговор би бил: „Какво не е наред с говора ми?” или „Какво означава правилен говор?”, или дори „Харесва ми да си говоря, както до сега, благодаря.”
— Ами и аз туй казах, само че с една дума.
Изненадващо жената се засмя.
— Момиче Дани, това не е нищо лично. Наистина. Аз дори намирам начинът, по който говориш за доста очарователен. Напомня ми на младежките ми години. Да знаеш, не винаги съм работила само за благородници. Но ти ще видиш, че ако започнеш да говориш правилно, това ще ти е само от полза. Освен, ако не предпочиташ да се срамуваш, защото не можеш да изразиш правилно мислите си?
Дани беше шокирана от това, че икономката я нарече „момиче Дани”. Това й върна някакъв смътен спомен, че е заобиколена от много играчки, някой я държи за ръката и й казва: „Избери си, момиче Дани. Баща ти каза, че можеш да вземеш всяка играчка, която ти харесва за рождения ти ден.”
Наистина ли животът й е бил толкова хубав, преди някой да я откъсне грубо от всичко с опита си да я убие? Или беше просто сън, който е сънувала преди? Главата я заболя, докато се напрягаше да си спомни още, но нищо друго не изскочи от паметта й, за да й подскаже дали е било само сън — или реален спомен. А и госпожа Робъртсън чакаше отговор на въпроса си.
— Аз… Аз може и дъ знам как да говоря по-добре. — започна тя колебливо. — Просто от толкова отдавна не съм го пра'ила, че почти всичко съм забра’ила. Моята приятелка Луси искаше да говоря както сега. Тя не се отказа докат' не мъ научи.
— Колко странно, но при всеки случай, аз нямам нищо против да те поправям, ако и ти нямаш нищо против. Господарят Джереми също спомена, че ще ти помогне за това.
— Тъй ли е рекъл?
— Да, той очевидно проявява голям интерес към теб. Това е дом на истински благородник. Ако беше попаднала в къщата на някой търговец, нямаше да има особено значение, но слугите на аристократите могат да бъдат същите сноби като своите господари, а ти не искаш да си по-долу от тях, нали?
Дани размисли за момент и после каза:
— Не мисля, че бих искала да съм сноб, определено не искам.
Госпожа Робъртсън отново избухна в смях.
— Ти наистина си много забавна, дете. Не съм се смяла така от години. Нямах предвид да се превърнеш в сноб. Мили Боже, разбира се, че не. Аз и себе си не смятам за такава, а господарят Джереми определено не е. Но е сигурно, че ще ти се наложи да срещаш и други слуги по улиците, пък и не сме попълнили персонала тук още. Това, което исках да кажа е, че е много вероятно да се натъкнеш на такива хора и не би искала да изглеждаш смешна в очите им, и да ти се подиграват, нали? Разбира се, че не. Никой не обича да му се подиграват.
Дани не очакваше такъв вид напътствия, но след като това съвпадаше напълно с намерението й да стане по-добра, тя изпита благодарност към нея за предложението й и й го каза.
— Благодаря, госпожо. Ще съм ви много признателна за помощта.
— Чудесно. Искаш ли да отделяме по половин час всяка вечер на това? Ще видиш, че ще изгладим речта ти за нула време.
Дани се ухили.
— Туй съ петнайсе' години, все тъй съм говорила. Сигур' ще отнеме малко повечко.
— Вероятно, но ти не си тръгнала да си ходиш, нали? Ще имаме достатъчно време, за да се справим с това.
Не е тръгнала да си ходи? Част от тежестта, която сковаваше сърцето й изчезна. Ако можеше само и с Малори да се справи веднъж завинаги.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:15

Глава 16


— Ехо, къде са всички?
Дани чу гласа на жената и подаде глава иззад ъгъла на горния етаж да види, кой вдига този шум. Три жени стояха във фоайето, облечени по последна мода. И трите бяха красавици. Тя позна едната — братовчедката на Малори — Реджина Идън, която се беше отбила вчера. Е, това обясняваше как са влезли, след като никой не им беше отворил.
Дани нямаше никакво намерение да отговаря на въпроса на дамата. Тя ясно си спомняше какви са задълженията й, и те не включваха отварянето на вратата и посрещането на гости. Знаеше също, че все още няма иконом или портиер, но Клеър беше наоколо и можеше да ги посрещне, точно както беше направила вчера с нея.
Дани се дръпна назад, за да не я видят, но явно не беше успяла да се скрие достатъчно бързо.
— Ей, ти там. Ела долу, моля те.
Дани не помръдна. Изглеждаше, сякаш жената говори на нея, но можеше и да не е така. Сигурно Клеър се бе появила. Все някой трябваше да дойде при целия този шум.
— Знам, че ме чу. Затова не бягай, а ела долу, моля те.
Дани подаде глава иззад ъгъла отново. Абсолютно сигурно беше, че Реджина Идън гледаше право към нея и й махаше с ръка да слезе. Нямаше спасение. Грубостта не беше част от задълженията й.
Тя се понесе надолу с обичайната си енергична походка в стил „ще се справя” и едва не се приземи по задник върху мрамора, след като се подхлъзна на последното стъпало. Проклет хлъзгав под! Тя се изчерви, но почти веднага пребледня, след като вече можеше да види жените от по-близо. Те не бяха просто красиви, те бяха пленително красиви.
Едната от тях имаше огнена златисточервена коса и сивозелени очи. Тя беше дребничка, с цели десет сантиметра по-ниска от Дани, и изглежда беше в началото на тридесетте. Другата беше по-млада, може би около двадесет и пет годишна и имаше естествено къдрава черна коса и меки сиви очи. Тя също беше малко по-ниска и Дани определено се почувства като някакъв великан, стоейки до тях.
Реджина беше роднина на Малори, но останалите две? Той беше казал, че останалите от семейството са руси, значи тези двете не бяха част от него. И щом такива красавици го посещаваха, значи може би все пак нямаше да иска да я вкара в леглото си. Сигурно само си играеше с нея. Тя изобщо не можеше да се сравнява с тези елегантни дами, а те определено бяха дами. На челото им пишеше, че са благороднички.
— Харесва ли ти новата работа, момче? — питаше Реджина. — Портиерът ми ще дойде по някое време по-късно днес. Сигурна съм, че ще се разбирате чудесно. Той е много добро момче. Междувременно, явно си единствения, който може да ни помогне да се доберем до Джереми. Мога да си представя как е продължила нощта за него и Дрю, след като си тръгнаха снощи от нас. Не че Джереми по принцип става рано. Все още ли спи?
Беше още рано. Едва десет сутринта. Дани определено можеше да каже, че все още е в стаята си, тъй като я беше държала под око цяла сутрин, за да е сигурна, че ще е добре скрита зад някоя друга врата, когато той излезе. Не смяташе да превръща в ежедневие срещите с Малори из коридорите на къщата.
— Не съм го виждал днес, тъй че най-вероятно още спи.
Това трябваше да ги накара да си тръгнат, но Реджина каза:
— Ами тичай горе и го събуди. И му кажи да побърза. Чакат ни толкова много магазини и складове да обиколим днес, ако искаме да обзаведем това място.
— Шъ го водите дъ пазарува?
— Налага се. Ако чакаме да го направи сам, никога няма да видим това място такова, каквото трябва да е. Ще му се наложи да даде поне един прием, но как да го направи, като няма един свестен диван да седнеш на него.
Дани се зачуди дали Джереми знае, че ще дава прием. Тя се ухили самодоволно, докато се качваше по стълбите. Братовчедка му изглеждаше доста нахакана. Дани нямаше да се изненада, ако идеята за приема беше нейна, а не на Джереми.
Тя се спря малко преди да стигне стаята му, осъзнавайки, че ще трябва да го събуди. Беше се надявала да не го види цял ден. Искаше й се да посвикне малко с работата, преди да й се наложи да се изправи пред него. След това, което й каза снощи… дъхът й секна, само като си припомни думите му и начина, по който я гледаше.
Тя продължи напред и потропа на вратата викайки:
— Ставай, господинчо. Имаш гости.
После се затича по коридора да се скрие в някоя празна спалня. Но не успя. Вратата срещу неговата стая се отвори и един рус гигант пристъпи напред и изръмжа насреща й.
— Ако така ще будиш хората, изпрати някоя прислужница следващият път или ще те хвърля надолу по стълбите.
На Дани й се доплака. Тъкмо беше започнала да свиква и сега оплеска всичко. Да разгневи така член на семейството му, че да я хвърли надолу по стълбите? Тя се обърна, готова да се извини, но думите веднага изхвърчаха от главата й. Той беше голям, рус и великолепен. И също толкова изненадан, като нея, когато се огледаха.
— Проклет да съм, ако не си жена. Готов съм да изям целия си кораб дъска по дъска, ако това не е вярно.
— Стомах, пълен с трески, не ми съ стру'а мно’о вкусно. — призна му тя.
Той се ухили.
— Предполагам, че ти си прислужницата? Или нека да го кажа така: Надявам се, че ти си прислужница, а не една от любовниците на Джереми.
— Ни съм ничия любовница.
— Значи днес е моят щастлив ден.
— Ъ?
— Тоест, си на разположение, скъпа.
Дани изсумтя:
— Нищо таквоз ни значи.
— Не ме сразявай така толкова рано сутринта. Може и да не мога да се съвзема.
Тъй като изобщо не й изглеждаше сразен, а по скоро самоуверен и жизнерадостен, тя отговори простичко:
— Шъ го преживейш.
Дани се обърна отново да си върви. Не беше свикнала мъжете да флиртуват с нея. Жените — да, през цялото време, където и да отидеше. Толкова беше привикнала с това, защото все пак те я мислеха за красиво момче. Беше наизустила няколко изтъркани фрази, за да не ги обиди, но ясно да им покаже, че не се интересува от тях. Но с мъже… и как по дяволите и той я беше разкрил толкова бързо?
Пусто да остане! Права беше да се тревожи, че няма да може да се прави на мъж още дълго. Бяха я разобличили на два пъти само за няколко дни.
Не можа да направи и две крачки когато чу Джереми да казва:
— Слугите ми са забранена територия, Дрю.
— А, така ли? Не съм изненадан. Заради такова личице си струва човек да се откаже дори от плаването по море.
— Нещо, което ти нямаш намерение да направиш, никога.
Той се подсмихна.
— Прав си. Никакъв шанс.
Една от вратите се затвори, но Дани не можеше да каже коя. Тя хвърли поглед през рамо, надявайки се да е на стаята на Джереми. Естествено, че не беше. Той си стоеше там и я гледаше. Не беше съвсем облечен още. Всъщност беше обул само панталоните си.
Тя замръзна. Забрави дори да диша за момент. Стоеше като хипнотизирана. Изглеждаше още по-мускулест без дрехите и твърд като скала. Кожата му беше също толкова тъмна и по гърдите, което подсказваше, че това е естествения й цвят. А косата му, разбъркана от съня, му придаваше такова неустоимо секси излъчване, че тя се почувства като пеперуда, неумолимо привлечена от пламъка на огъня.
О, Боже! Тя се втурна към най-близката стая и се скри вътре. По дяволите! Озова се в килера, където държат чаршафите и материалите за почистване. Беше тъмно и нямаше почти никакво разстояние между вратата и рафтовете зад нея, но тя нямаше никакво намерение да се върне обратно в коридора при този полугол мъж.
Той затропа по вратата и тя изстена вътрешно.
— Махай съ. Не си облечен.
— Ще трябва да свикнеш с това.
— Да бе, как ли пък не.
Тя го чу как се смее и стисна зъби.
— Имаше ли някаква конкретна причина почти да разбиеш вратата, за да ме събудиш?
Тя се изчерви. Сега, когато той постави нещата по този начин тя си призна, че можеше и да не думка толкова силно по вратата. Явно щеше да и се налага да го събужда от време на време и това определено щеше да бъде най-трудната част от работата й. Трябваше да измисли някакъв начин да го избягва. Сигурно щеше да успее да се договори с портиера, когато дойде. Тя се почувства по-добре, но после си спомни, че Джереми стои от другата страна на вратата и чака отговора й. И при това беше полугол.
— Много добра при това. Долу те чака цяла орда жени.
Дъхът й секна. Той беше отворил вратата. Стоеше пред нея, облегнат на рамката с ръце кръстосани на гърдите. А това бяха много широки гърди, в контраст с тесния му кръст. Ето защо беше толкова самоуверен. Много добре си знаеше, че е удивително красива гледка.
В момента беше напълно отпуснат… и явно се забавляваше. Тя впери поглед в сините му очи, за да спре да го зяпа в гърдите.
— Да си говорим през вратата е доста глупаво, не мислиш ли? — попита я той.
— Глупаво е туй, дето въобще говорим след кат' та чакат гости долу.
— Кой ме чака?
— Брад'четка ти и две други дами.
— Предполагам, че не са се отбили само за да кажат „здрасти”? — каза той с надежда да не е прав.
Тя поклати глава, но дори и животът й да зависеше от това, не би могла да обясни злорадството, което се прокрадна в гласа й, когато му отговори.
— Искат да та влачат да пазарувате.
Сигурно защото беше очевидно, че той не обича да ходи на пазар, иначе досега да е обзавел къщата сам.
Той въздъхна нещастно.
— Проклятие! Ще ми се Реджи да ме предупреждава, когато прави планове, свързани с мен. Но пък разбира се, тогава нямаше да е нашата сладка Реджи. Бъди добричка и ми донеси няколко пасти, докато се обличам. Братовчедка ми едва ли ще има търпението да ме изчака докато закуся като хората.
Каквото кажеше, само да се махне оттук.
Но той не се помръдна. Тя трябваше да се промуши покрай него и, разбира се, го закачи за ръката. Същата тази ръка се стрелна и се уви около кръста й да я спре.
— Следващия път, когато решиш да се скриеш в килера, — той се приведе към нея и зашепна, — можеш да ме извикаш, за да не си сама. Ще се учудиш колко много удоволствие може да се открие в едно такова уютно местенце.
Дани не му отговори. Не беше в състояние да изрече и дума, дори и да се беше сетила какво да му каже. Тя го отблъсна от себе си и полетя надолу по стълбите. Последното, което чу беше въздишката на Джереми. Цяло чудо бе, че успя да стигне до кухнята, без да се разпадне от вълнение, задето се беше оказала толкова близо до него.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:16

Глава 17



— Изобщо не виждам как ще успееш. Той е заклет ерген и женкар на всичкото отгоре. Посещава такива места само за да угоди на семейството си.
Емили Баскъм слушаше приятелката си само с половин ухо, докато наблюдаваше Джереми Малори, който стоеше в другия на стаята. Не би могла да го сбърка в тълпата, не само заради неговия ръст, но и защото беше толкова греховно красив, че всяка жена в залата го беше забелязала в момента, когато пристигна. Черното му вечерно облекло му стоеше превъзходно. Косата му, която падаше на гъсти черни вълни до врата му беше само малко по-дълга от общоприетото, точно колкото да му придаде леко екстравагантен вид.
И двете момичета бяха дебютантки този сезон, въпреки че Емили определено жънеше небивал успех с несравнимата си красота. Дженифър беше свикнала с това още докато бяха у дома в провинцията. С русата си коса и светлосините си очи, с дребната си, но изящна фигура, Емили предизвика фурор и се радваше на обожанието на всички.
Но от момента, в който зърна Джереми Малори, миналата седмица, тя беше запленена от него и твърдо реши, че той ще бъде неин. Не беше очаквала никаква съпротива и беше доста озадачена, че той почти не й обърна внимание по време на кратката им среща, когато му я представиха миналия път, а сега, когато се виждаха отново, напълно я пренебрегваше, все едно не се познаваха.
Това вече беше прекалено. Тя беше сигурна, че може да завърти главата на всеки млад лорд този сезон, всеки освен Малори. Но тя не искаше никой друг… само него.
Още преди години беше чула слуховете, за това колко е красив, но тъй като живееше в провинцията със семейството си и много рядко идваше в Лондон, не бе имала възможност да установи сама, дали това е истина. Вярно беше. Той изглеждаше наистина умопомрачително.
Приятелката й Дженифър все още се опитваше да я вразуми.
— И единствените жени, на които той обръща внимание са… — тя направи пауза и продължи шепнешком, — тези, за които знае, че може да ги заведе в леглото си, без да застраши статута си на ерген.
— Джен, ти не разбираш! — възрази Емили нетърпеливо. — Ние ще се оженим, дори и да се наложи първо да преспя с него, за да го постигна. По един или друг начин, той ще бъде мой.
— Емили Баскъм,ти не би посмяла! — ахна Дженифър.
Емили сви нацупено красивите си устни и дръпна приятелката си настрани шепнейки:
— Разбира се, че не, но никой няма да се изненада, че още един ерген е бил завлечен до олтара заради неподходящи слухове по негов адрес, нали?
— Какви слухове?
— Дай ми няколко минути и ще измисля нещо. Но преди това ще му дам един последен шанс да поправи грешката си. Ела с мен. Трябва да му припомним, че вече сме му представени.
— Аз не съм. — отбеляза Дженифър, която изобщо не искаше да се въвлича в плановете на приятелката си.
— Тогава аз ще те представя.
— Не можеш да направиш това. — изписка Дженифър, дърпайки се. — Ти самата съвсем отскоро го познаваш.
Емили й изшътка да замълчи и я пусна.
— Как очакваш да постигнеш това, което искаш в живота, като си такава страхливка? — въздъхна тя. — Както искаш. Отивам сама. Няма нищо неприлично в това да заговориш мъжа, за когото ще се омъжиш.
— Но ти… няма да…
Дженифър затвори уста, притеснена, че е останала сама, тъй като Емили вече я беше изоставила. Приятелката й беше доста дръзка, но така ставаше, когато си най-красивата жена в цяла Англия. Това й създаваше самочувствие като на кралица.
Джереми я видя, че се приближава и се извърна рязко към първия най-близък изход да избяга, но Дрю неочаквано препречи пътя му.
— Това не беше точно представата ми за прекарване на вечерта. — започна той. — Много по-добре се оправям със социалните сбирки, ако първо съм преспал с няколко проститутки.
— Всички сме така. — ухили се Джереми и задърпа Дрю към вратата. — Е, хайде, какво чакаме? Този бал беше идея на Пърси и той каза, че трябва само да се появим за малко. Е, направихме го, така че…
— Джереми, не е възможно да си тръгваш толкова скоро. Все още не си ме поканил на танц.
Той можеше да се престори, че не я е чул, но щеше да е изключително грубо от негова страна, затова вътрешно въздъхна тежко и се обърна.
— Лейди Емили, колко хубаво, че се виждаме отново. — каза Джереми с учтив, но издаващ лекото му раздразнение тон, надявайки се тя да разбере, че той не се интересува от нея.
Тя не разбра. Лицето й грейна в усмивка насреща му. Определено беше изумително красива, когато се усмихнеше така с тези нейни блестящи сини очи, помисли си той. Беше си сензацията на сезона, но си търсеше съпруг, което автоматично я поставяше в категорията „неподходящи” за него.
— И аз много се радвам. — каза тя с престорена скромност. — Не можахме да си поговорим повече, когато се видяхме миналата седмица.
— Закъснявах за среща. И се страхувам, че и днес е така. Ние тъкмо…
Дрю го сръчка в ребрата и каза:
— Няма ли да ме представиш?
Джереми въздъхна отново.
— Лейди Емили, запознайте се с Дрю Андерсън, брат на мащехата ми.
— Нарочно ме изкара по-възрастен, нали? — оплака се Дрю, поемайки ръката, която Емили беше протегнала към Джереми и я разтърси леко за поздрав, но не я пусна веднага. — Удоволствието е изцяло мое, особено ако сте тук, без съпруга си.
— Съпруг? Но аз не съм омъжена… още.
Дрю се изкашля осъзнавайки веднага грешката си, въпреки че не беше чудно, защо се беше заблудил. Дори и американците знаеха, че неомъжените дебютантки, от едната и от другата страна на океана, не заговаряха сами ергените, без подходящ придружител.
— Съжалявам много за това. — отвърна Дрю, хвърляйки в смут младата дама.
Джереми за малко да избухне в смях. Дрю беше доста впечатлен, до момента, в който разбра, че тя е млада и невинна.
Той спаси Дрю от необходимостта да обяснява, какво има предвид като каза:
— Съжалявам старче, но ще трябва да продължиш разговора си с младата лейди някой друг път. Наистина трябва да тръгваме вече. Доста закъсняхме.
— Колко жалко! — каза Дрю. — Но ние наистина… — и този път той задърпа Джереми към вратата.

* * *

Независимо от новите мебели, които пристигнаха днес, настроението на Дани си остана мрачно през целия ден и не се беше променило, когато тръгна да си ляга. Но не можеше да заспи. Не можеше и да разбере каква е причината да е толкова унила. Би трябвало да е на седмото небе от щастие. Беше изкарала цял ден на работното си място, на такава хубава работа и не я бяха уволнили. Трябваше да се гордее, че е успяла да тръгне по правия път. Работата не беше трудна и останалите слуги бяха доста приятни. Икономката дори искаше да я научи да говори правилно. Имаше си и чудесна собствена стая. Би трябвало да подскача от радост.
Новите й дрехи бяха пристигнали по-рано през деня. Бяха съвсем обикновени и много удобни за работа. Бялата блуза беше с дълги ръкави и малки къдрички на маншетите, с висока затворена яка, но не толкова стегната, че да я задушава. Полата беше чисто черна. Имаше и една къса престилка, която беше поръбена отново с малки къдрички, но иначе си беше определено престилка за прислужница с дълбоки джобове от двете страни и дори един по дълбок и тесен, който явно беше за пръчката с пера за бърсане на прах.
Тя се полюбува известно време на вида си в огледалото. След като затъкна буйните си къдрици зад ушите, за да ги укроти тя реши, че е доста красива. Сметна даже, че по нищо не отстъпва на тези дами, които сутринта дойдоха при Малори. Това ли виждаше и той когато я погледнеше?
Новият портиер се беше появил около обяд, горе-долу когато пристигнаха и новите мебели. Казваше се Карлтън. Беше млад, може би няколко години по-възрастен от Дани, и изглеждаше съвсем обикновено, но имаше топли кафяви очи. Беше приказлив и добродушен. Дани му обърна доста голямо внимание, докато го представяха на персонала и това го накара да се изчерви няколко пъти. Не че беше точно привлечена от него, но осъзна, че той е от типа мъже, от които би излязъл почтен съпруг и реши да го опознае по-добре, ако има възможност.
Все още не можеше да заспи. Накрая стана и обиколи пак втория етаж, за да е сигурна, че всичко е наред. Беше, като изключим факта, че двамата богаташи още не се бяха прибрали. Вероятно обикаляха града в търсене на жени за забавление.
Така обикновено правеха богатите, нали? Това ли я безпокоеше? Че Малори беше излязъл да търси някоя фуста, на която да запретне полите, защото тя го беше отблъснала? Би трябвало да се радва, ако е така. Това значеше, че ще я остави на мира. Тази мисъл, обаче, въобще не й хареса.
Тя слезе на долния етаж все така начумерена. Тъкмо зави зад ъгъла в края на коридора, когато входната врата се отвори и тя успя да чуе края на разговора между двамата мъже.
— Ами тогава какво чакаш? Тя е само една проститутка. — казваше Дрю.
— Не, не е. — отвърна Джереми. — И не искам да говоря за нея.
— О, така ли? Ами тази красавица, малката Емили Баскъм, на която й изтекоха очите по теб тази вечер на бала? Не ми казвай, че не си заинтригуван.
— Приличам ли ти на заинтригуван?
— Не, въобще. И точно затова те питам. Защо не си?
— По същата причина, поради която и ти си плю на петите в момента, в който чу, че не е омъжена. Знаеш, че избягвам дебютантките през първия им сезон, втория им сезон или който и да е проклет сезон. Повече от очевидно е, че Емили ми е хвърлила око, но тя иска да се омъжи, а аз не. Сигурен съм, че знаеш за какво говоря.
— Да, сватба или нищо. — въздъхна Дрю. — Колко жалко. Тя е една малка сладурана, а и ми се струва, че има много какво да предложи.
Имаше нотка на пренебрежение в тона на Джереми когато отвърна:
— О, не се и съмнявам. Някои имат дори склонността да слагат каруцата преди коня, но само защото са достатъчно самоуверени да мислят, че накрая ще постигнат това, което са си наумили. Познавам не един лорд, който е попадал в капан като този.
— Ъ? — и след като размисли известно време. — О, имаш предвид, да ги принудят да се оженят. Е, това вече наистина е много депресиращо. Смятам да си остана при сервитьорките в кръчмите и прислужниците.
— Някой казвал ли ти е досега, че дрънкаш много, когато се натряскаш?
— Не съм се натряскал. Само съм леко пиян. И защо вие проклетите англичани не говорите английски. Понякога ми трябва речник, та да ви разбера.
Джереми се изсмя тихичко.
— Езикът доста се различава в някои части на страната, но ти сигурно имаш предвид жаргона. И това ще отмине, старче. Сигурно никой няма да използва този израз след година или две.
— И ще го замени с нещо още по-неразбираемо. — оплака се Дрю.
— Все едно вие американците не говорите на жаргон?
— Не и толкова неразбираемо. — каза Дрю усмихнато.
— Разбирате си го само вие, старче. На мен ми звучи като чужд език.
— Опитай се да не звучиш толкова логично, когато съм пиян, Джереми. Ще ме заболи глава.
Джереми се изсмя. Дори и Дани се подсмихна лекичко, което й напомни да побърза да се прибере в стаята си, преди да са я открили в коридора. Сега, когато Малори си беше у дома, тя заспа веднага.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:17

Глава 18


— Ще има парти на вечеря днес. — обяви госпожа Апълтън на Дани и Клеър. — Госпожа Робъртсън ще ви каже всичко, което се очаква от вас. Аз самата научих едва снощи. Едва ще смогна да изготвя менюто за толкова кратко време.
— Толкова скоро? — попита Дани, докато пълнеше чинията. Днес нямаше намерение да пропуска закуската си. — Не трябва ли първо да се разпратят поканите?
— Обикновено е така, — съгласи се госпожа Апълтън, — но днес ще бъде само семейството.
— О, — възкликна Дани, изгубила интерес, — ами ще гледам да не им се пречкам довечера.
— Няма да можеш. Ти и Клеър ще сервирате. Също и Карлтън.
Дани се справяше чудесно с правилния си говор… до този момент.
— Шъ сервирам к'во?
— Храната и напитките, разбира се.
— Туй не ми е работа. — отбеляза Дани с основание.
— Ще се наложи. Както знаеш не ни достига персонал. — контрира готвачката за голямо учудване на Дани. — Ще трябва да помогнат всички, след като ни чака вечеря за 15-20 човека.
— Значи все пак няма да е само семейството.
— Само те. Малори са голямо семейство. Но не всичките са в Лондон сега. Маркизът на Хаверстън, главата на семейството, рядко идва в града, доколкото знам. И дъщерите на графа също са в провинцията — в именията на съпрузите си. Едната е женена за херцог, нали знаеш.
Кралска особа, помисли си Дани. Проклетият богаташ беше сроден с кралския двор. И госпожа Апълтън явно беше много горда от този факт.
— Мисля, че ще повърна. — каза Дани.
— Нищо такова няма да правиш. — изсумтя готвачката. — Това ще е добър тест за твоите способности, мила. С малко напътствия ще се справиш чудесно.
Дани се съмняваше, но не каза нищо повече по въпроса. Закуската обаче не й се услади и тя не изяде всичко в чинията си. Остави храната и се заизкачва по стълбите, за да започне със задачите си за деня. Може би, ако успееше да отбягва икономката днес, тя нямаше да може да я инструктира и на Дани нямаше да й се наложи да сервира на тези кралски особи довечера.
Дани беше толкова изнервена, че успя да изчисти целия горен етаж още до обяд, освен стаята на Джереми. Той още не беше излязъл и тя гледаше да стои по-далеч от стаята му.
Госпожа Робъртсън я намери по някое време сутринта и я заведе в голямата трапезария за обещаните напътствия. Нямаше кой знае какво за запомняне, само на кого да сервира първо, как да долива чашите, без да натрапва присъствието си, да следи чашите да са пълни непрекъснато. Мъжете сигурно сами щяха да се обслужат с питиетата си преди вечеря. Тя трябваше да донесе чай на дамите, ако я помолят. Но беше задължително да стои в салона през цялото време, в случай, че им потрябва. И трябваше да се държи така, че да не привлича вниманието към себе си.
— И те искам в изрядно облекло. — предупреди я госпожа Робъртсън, преди да я изпрати обратно да чисти.
Дани се изчерви. Клеър вече й се беше присмяла сутринта заради измачканите дрехи. Явно щеше да се наложи да се отучи от навика да спи с дрехите си.
— Дани, ела тук, моля те.
Дани въздъхна вътрешно. Толкоз по въпроса с отбягването на Джереми. Само той беше все още на горния етаж и не беше излязъл от стаята си. Очевидно обаче беше буден. Беше отворил вратата да я извика и я беше оставил така.
Тя подаде глава иззад рамката. Той беше все още в леглото с ръце, кръстосани зад главата и изглеждаше отпуснат и дяволски спокоен. Не беше напълно облечен. Носеше единствено бяла ленена риза, закопчана само донякъде и светлобежови бричове. Беше бос, дори не беше обул чорапи.
Явно имаше намерение да се излежава цял ден. Същото правеше и тя, преди да си намери истинска работа. И как щеше да изчисти стаята, след като той не искаше да излезе от нея?
Всъщност само си търсеше извинения за раздразнението си, а истината бе, че като го зърна в леглото и пулсът й се ускори. Господи, искаше й се да не е толкова дяволски хубав. Ръцете я засърбяха от желание да го докосне.
— Нямаш ли някаква работа, та да се разкараш от стаята? — каза тя по-остро, отколкото трябваше.
Гласът й привлече вниманието му и кобалтовите му очи се разшириха от изненада. Той дори скочи и седна на ръба на леглото.
— Мили Боже, та ти си красавица! — възкликна той.
Дани би се зарадвала да чуе нещо такова от Карлтън, но ласкателствата на Малори не я интересуваха, защото много добре знаеше какво цели. Пък и не беше в най-добрия си вид, така че само изсумтя.
— Проклет лъжец! Вече два пъти днес ми казаха, че съм отвратително измачкана.
— Това не може да прикрие истината. Дрехите ти не могат да скрият изящната ти фигура и да променят уникалния цвят на косата ти или виолетовия блясък на очите ти. Но тъй като това не беше тайна за мен и преди, сигурно трябваше да кажа: „Мили Боже, какви хубави гърди!”
Лицето й пламна. Но този път не можа да го обвини, че е лъжец. Не и след прекараните вчера 30 минути пред огледалото да се възхищава на това, колко добре й стоеше блузата.
Тя се намръщи насреща му, смутена дотолкова, че пак го обърна на жаргон.
— Ни е пра'илно да говориш за гърдите ми.
Той се ухили нагло и я увери.
— Само ако не сме сами.
Тя стисна устни.
— Значи тъй говориш и на 'сички останали слуги, ъ?
— Не, само на тези, с които смятам да стана много близък. Между другото това легло е много удобно. Не би ли искала да го пробваш по-скоро, вместо да отлагаш — искам да кажа — сега?
Знаеше си, че не трябва да го провокира с тези въпроси. Само го окуражаваше да бъде още по-прям.
— Единственото, което ще направя с това легло е да оправя завивките, след кат' станеш оттам.
— Сразен съм. — въздъхна той.
— Не, мързелив. Иди свърши нещо, та да мо'а да оправя стаята.
— Но аз върша нещо. Възстановявам се от снощните развлечения и събирам сили за довечера. Пък и никой не казва, че стаята трябва да е празна. Можеш да си чистиш наоколо. — Той се обърна на една страна, подпря глава на лакътя си и се ухили отново. — Представи си, че ме няма.
Да бе, като че ли беше възможно. Но тя се опита да не го поглежда. Триста дяволи, така нямаше да стане, защото тя много добре знаеше, че я наблюдава. А дори и да не беше така, тя щеше да се чуди, дали го прави и да му хвърля погледи скришом, за да провери, и…
— Ще почакам.
— Не, няма. — той изглеждаше щастлив да я уведоми. — Ще си почивам до довечера.
Тя стисна зъби, извади пръчката за прах от джоба на престилката си и се отправи към малкото писалище, готова да го атакува с перата. Вместо това ахна, когато видя шапката отгоре. Вчера я нямаше там.
— Мойтъ шапкъ! Що я пазиш още?
— Ами, спомен ми е от едно… интересно преживяване. — отвърна той незаинтересовано.
— Липсваше ми.
— Лошо. Сега е моя.
Тя го изгледа с любопитство.
— Защо? Ти не би я носил за нищо на света.
— Нямам намерение да я нося, но няма и да ти я върна. Така че, ако открия, че липсва, ще знам къде да я търся, нали?
— Вече не крада.
— Радвам се да го чуя. Значи шапката ми е на сигурно място. — с това си спечели един свиреп поглед, който го накара да се подсмихне. — По-весело, любима, и без туй няма да отива на полите. По-подходящи ще са шапчиците с връзки и къдрички. Да, от такива ще имаш нужда.
Тя изпухтя.
— Ще нося проклетите поли, но тези глупави дамски шапки не са за мен.
Той изцъка:
— Пак мислиш като мъж.
— И какво, ще ме застреляш ли?
Тя отново се обърна към бюрото, но то беше почти празно и нямаше много прах, която да вдигне във въздуха в яда си. Внимаваше много да не пипа нейната… неговата шапка. Имаше чувството, че той тихичко й се смее, че така се разстрои заради шапката. Не й пукаше.
Тя спря за момент да огледа стаята и с удоволствие установи, че вчера я беше изчистила толкова добре, та днес почти нямаше какво да се оправя. Само да събере дрехите, които беше хвърлил на пода. Тя го направи и тръгна да излиза с тях, като внимаваше да не поглежда към леглото.
— Дявол го взел, Дани, не мислиш да ме лишиш от чудесната си компания толкова скоро, нали?
Той наистина звучеше разочарован. Преструваше се без съмнение, но тя се спря на вратата и отвърна.
— Довечера ще имаш гости. Има още много неща да се свършат, преди те да пристигнат.
Той въздъхна.
— О, да, моя първи опит да се правя на домошар и да давам приеми. — после добави леко подигравателно. — Пак ли се правиш на перфектната прислужница?
Тя се скова, осъзнавайки че той има предвид начина й на говорене.
— Не, всъщност госпожа Робъртсън започна да ме поправя.
— Мили Боже! И ти свикна толкова бързо?
Тя усети иронията му и реши да не му обяснява, че и преди е говорила така и сега си го припомняше все по-бързо, въпреки че все още правеше доста грешки, когато беше нервна или ядосана. Нямаше да й повярва, затова побърза да смени темата.
— Изненадана съм, че организираш вечеря толкова скоро. Едва успях да изчистя мръсотията и прахта от новите мебели.
— Уверявам те, че не беше моя идея.
Тя повдигна вежда.
— Нека позная — на братовчедка ти?
— Разбира се.
Тъй като той звучеше ядосан в момента, настроението на Дани значително се подобри. Тя дори му се усмихна весело.
— Горе главата, господинчо! Казаха ми, че ще е само семейството ти. Тях няма да има нужда да ги впечатляваш.
— Точно обратното. Хич не ми пука за другите ми познати, но семейството ми трябва да се убеди, че се справям добре или ще обединят усилия да разберат на всяка цена какво не е наред и дружно ще се заемат да го оправят.
— Ти си голям мъж вече. Защо не те оставят да се оправяш сам?
— Защото ме обичат, разбира се.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:17

Глава 19


„Защото ме обичат, разбира се.” Дани не можеше да си избие тези думи от главата. Сигурно беше хубаво да имаш такова семейство. Нейното „семейство” всъщност не беше истинско. Членовете на групата непрекъснато се сменяха. Идваха на възраст между 5 и 10 години, и нямаше кръвна връзка, която да създаде истинска близост между тях. Пък и обикновено си тръгваха, когато станеха на 14 до 17 години, за да поемат по свой път. Рядко се случваше някой да се отбие да ги види как са след това. Веднъж тръгнали си, не се обръщаха назад.
Дани обичаше да помага на по-малките и дори си имаше няколко любимци през годините, но така и не ги почувства като братя и сестри. Люси беше единствения й близък човек. Беше й като сестра. Но след като започна да проституира, тя нямаше вече много време за Дани.
Затова тя беше твърдо решена да създаде собствено семейство. Тази идея се беше родила преди няколко години и оттогава мисълта за това не напускаше Дани. В началото не го мислеше сериозно, с този маскарад щеше да й е трудно да търси съпруг, след като сама се правеше на мъж. Но сега тя беше себе си. Или поне се опитваше да бъде, така че нищо нямаше да я спре да се омъжи, когато открие подходящия мъж. И тогава щеше да има истинско семейство.
Семейство Малори не се появиха наведнъж. Точиха се в продължение на няколко часа преди вечерята. Първи пристигнаха Реджина Идън и съпругът й Никълъс, може би защото живееха през няколко къщи надолу по улицата.
Реджина спря рязко, когато видя Дани облечена в новата си тъмносиня пола и бяла блуза. Светлосинята престилка, вързана отпред, й придаваше дори още повече цвят. Но тя каза само:
— Не може да бъде! Да не би зрението ми да е отслабнало? Обикновено веднага разпознавам представителките от моя пол, независимо как са облечени.
— Сигур' е заради косата, госпожо. С тази шантава пострижка, нали разбирате!
— Предполагам. — въздъхна Реджина. — Просто не мога да повярвам, че съм допуснала такава огромна грешка.
— Хубаво момиченце! — чу Дани забележката на Никълъс Идън, докато се отдалечаваше с жена си да се присъединят към Дрю в другия край на просторния салон.
— Не би трябвало да го забелязваш! — сгълча го Реджина, но не звучеше сърдита. — сигурна съм обаче, че и Джереми не го е пропуснал.
После запристигаха още и още членове на семейството. Карлтън ги въвеждаше навътре. Дани трябваше да сервира чай за дамите за втори път с напредването на вечерта. Тя научи и имената на гостите от това, което дочуваше от разговорите. Усети също, че доста от тях я гледаха с любопитство.
Двете дами, които вчера придружаваха Джереми на пазар, се оказаха братовчедка му и съпругата на един от чичовците му. Тъмнокосата братовчедка се казваше Келси и беше омъжена за Дерек, огромен рус красавец, който пък се оказа син на Джейсън, маркизът дето рядко идваше в града.
Червенокосата красавица беше Рослин, съпругата на чичото на Джереми — Антъни. Този човек направо я срази, когато го видя да влиза. Антъни и Джереми толкова си приличаха, че чак я побиха тръпки. Просто Антъни беше по-възрастната версия. Сигурно беше много странно усещане да знаеш точно как ще изглеждаш, с напредването на годините, но пък от това, което виждаше тази по-възрастна версия беше толкова дяволски хубава, че нищо чудно дето Джереми преливаше от такова самочувствие. Просто знаеше, че още дълги години ще запази своето удивително секси излъчване.
Пристигна и още един от чичовците — графът, който госпожа Апълтън беше споменала. Едуард Малори беше весел и приветлив представител на русокосите мъже в семейството. Около десетина години по-възрастен от брат си Антъни, Едуард имаше голямо семейство. Съпругата му Шарлот също беше тук, както и двамата му сина — Травис и Маршъл. Имаха и три дъщери още, явно всичките вече омъжени, но никоя от тях не се очакваше да присъства тази вечер. Две от сестрите живееха в провинцията, а най-малката — Ейми — беше отпътувала за Америка със съпруга си Уорън, който пък беше един от братята на Дрю Андерсън. Чакаха ги да се върнат по някое време през лятото, но никой не знаеше с точност, кога ще си дойдат.
Тъй като беше само семейна вечеря, малката дъщеря на Рослин и Антъни, Джудит, също беше тук. При такива красиви родители нямаше нищо чудно, че Джуди, както я наричаха всички, също беше красавица. Наследила беше златисточервената коса на майка си и кобалтовосините очи, които имаха баща й, Реджина и Джереми. Беше много будна за възрастта си и доста пряма в оценките си, каквито обикновено бяха децата.
Тя се приближи до Дани, преди още вечерята да бъде сервирана и след като я огледа в продължение на няколко минути, обяви без заобикалки:
— Много си красива.
— Ти също.
— Знам. — но го каза с въздишка, все едно въобще не е доволна от това. — Казват, че ще създам много главоболия на баща ми като порасна.
— Защо?
— Заради всичките ухажори, които ще имам.
— Толкова много?
— Да, стотици. Чичо Джеймс мисли, че татко няма да може да се справи с тях. Той мисли, че татко ще се превърне в абсолютен задник като опре до това.
Дани преглътна смеха си.
— А ти какво мислиш?
— Мисля, че чичо Джеймс сигурно ще се окаже прав.
Дани не можа да се сдържи и избухна в смях. Обаче веднага съжали, защото всички в стаята обърнаха поглед към нея. Щеше да се съвземе, въпреки че ужасно се притесни, ако не беше привлякла вниманието и на Джереми.
От началото на вечерта той обикаляше гостите си, бъбреше с всеки новодошъл и много добре се справяше с това да пренебрегва присъствието й до вратата. Но вече не. Направо я изпиваше с поглед в момента. А всички останали бяха почнали да шушукат по неин адрес. Знаеше го, усещаше го, дори подочу някоя откъслечна дума. Беше й ужасно неудобно, че изведнъж се превърна в тема на разговор за всички.
В другия край на стаята Антъни шепнеше на Джереми.
— Намери й собствено жилище. Слугите ще почнат да недоволстват, когато разберат, че спиш с нея. На Джейсън може и да му се размина през всичките тези 25 години, но той си имаше таен вход към стаята на икономката си Моли. Сигурен съм, че тук няма такива удобства.
— Не спя с нея, това е.
— Каква опашата лъжа! — подсмихна се Антъни. — Не би подминал такова първокласно парче като нея.
— Нямам и намерение. — измърмори Джереми. — Просто още не съм успял да я вкарам в леглото си.
Антъни повдигна вежда.
— Да не би да губиш уменията си, момче?
Джереми се намръщи.
— Започвам да вярвам, че има нещо такова. Непрекъснато трябва да си повтарям, че е несравнима.
— Несравнимо красива, не мога да не се съглася. Но ти имаше друго предвид, нали?
— Да, изглежда в нея няма нищо обикновено. Произхода й, навиците й, нищо свързано с нея не е такова, каквото би очаквал, по дяволите!
— Не вярвам да е чак толкова странна, младежо. — възрази Антъни.
— Ще те изненада. Вчера говореше като уличен хлапак, а днес вече реди думите като домашна възпитателка. А и мисли като мъж. Всъщност до вчера е носила панталони почти през целия си живот. Но щом навлече полите и започна да иска съпруг. — смутолеви Джереми накрая.
Антъни се закашля.
— Теб?
— Не, знае, че ще си остана ерген и не иска да има нищо общо с мен. Иска почтен съпруг.
Антъни избухна в смях.
— Признавам, че с панталоните донякъде ме заблуди, но другото си е съвсем типично. Повечето жени това искат — почтени съпрузи.
Джереми повдигна вежда:
— След като самата тя не е почтена?
— А, разбирам. Иска да се издигне в обществото, нали? Ами след като явно нямаш голям шанс да я спечелиш, защо просто не се отървеш от нея и не спреш да се тормозиш.
Джереми най-накрая се ухили широко.
— Мъжете от семейство Малори не се отказват толкова лесно.
В другият край на стаята Едуард попита жена си:
— Прислужницата не ти ли се струва позната?
— Не бих казала. — отвърна Шарлот.
Едуард сбърчи вежди.
— Не мога да се сетя откъде, но мисля, че я познавам.
— Може да си я видял на улицата или в някой магазин. Красиво момиче като това не може да не направи впечатление.
— Предполагам. — въздъхна той. — Но сега няма да се успокоя, докато не се сетя къде съм я виждал.
До камината Травис се обърна към брат си въздишайки почти като баща си.
— Предполагам, че Джереми вече й е хвърлил око.
Маршъл се ухили.
— Разбира се. Но, проклет да съм, ако я оставя да се преструва на прислужница в дома ми.
— На нея може би й харесва.
— По-вероятно, още не е осъзнала, че няма нужда и пръста си да помръдва, освен да прави нашия братовчед щастлив. Този проклет кучи син е такъв късметлия. Откъде ги намира всичките тези красавици? Няма събиране, на което да съм бил и всички красиви дами да не се надпреварват за вниманието му. Емили Баскъм също е лапнала по него, разбира се, а аз направо щях да падна като я видях. Наистина. Мислех да я ухажвам, дори успях да привлека интереса й, докато не се появи нашият мил братовчед и… край. Тя вече нямаше очи за никой друг.
— Знам какво имаш предвид. — отвърна му Травис. — Иска ми се Джереми да се беше оженил вече. Нямаме никакъв шанс с красивите дами, когато той е наоколо. Същото беше и преди да се ожени Дерек.
— Ще остареем и посивеем, преди Джереми да реши да се ожени. Проклет да съм, и аз не бих го направил, ако изглеждах като него и жените се хвърляха сами в ръцете ми.
А в средата на стаята, седейки на един от двата нови дивана, Реджина каза на Келси:
— Не мога да разбера, какво си мисли Джереми, като я държи в къщата си. Смятам, че чичо Джеймс ще трябва да проведе един разговор с него и да му припомни обществените порядки.
— Мила, това е ергенско жилище.
— Да, знам, и ако иска да държи любовницата си тук, слугите едва ли ще се учудят. Само трябва да внимава да бъде дискретен и да не тръгнат слухове. Но той я е направил част от персонала и това ще създаде проблеми между слугите. Той може и да не се интересува, но горкото момиче ще трябва да търпи последиците.
Келси потупа Реджина по ръката.
— Мисля, че трябва да го оставим сам да се оправя. Досега не е имал собствена прислуга. Ще свикне. Чичо му и баща му определено нямаха проблем. Колкото и прочути развратници да са били, сигурна съм, че са се справяли с домакинствата си прекрасно.
Ако Дани знаеше, че всеки член от семейството в стаята я мислеше за любовница на Джереми, тя щеше ужасно да се притесни, щеше да побеснее… и да направи такава сцена, че със сигурност щяха да я изхвърлят, независимо от изнудването. Но тя беше в блажено неведение по въпроса и не знаеше до какви заключения бяха стигнали Малори. Но въпреки, че всички в стаята я обсъждаха и това я караше да се чувства ужасно неудобно, пристигането на Пърси успя да я разсее.
Той се спря при нея като влезе, намръщи се за момент и после каза.
— А, разбирам. Близнаци. Познавам брат ти. Страхотен тип. Направи ми услуга, за която ще съм му вечно благодарен.
Дани не беше сигурна как трябва да отговори. Да го осведоми за грешката, която прави той и да обяви на всички, че е носила панталони само до преди няколко дни?
Джереми я спаси от необходимостта да каже каквото и да било. Явно знаеше какво може да изтърси Пърси всеки момент и очевидно не искаше да му позволи да го направи пред цялото му семейство.
— Закъсняваш, старче. Почти не остана време за питие преди вечеря. Ела да ти налея малко все пак.
— Остави! — отвърна Пърси. — Но с нетърпение очаквам да проверя, дали е проработил късмета ти с готвачката. Между другото, къде успя да откриеш сестрата близначка на нашия джебчия. Не ми казвай, че си се осмелил да навлезеш по-навътре в онзи ужасен квартал от кръчмата, където бяхме онази нощ.
Тъй като Джереми и Пърси бяха стигнали вече до средата на стаята почти всички успяха да чуят, това което той каза. Джереми закри очите си с ръка и изпъшка.
Дани реши, че това е идеалния момент да отиде да провери дали вечерята е готова.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:19

Глава 20



Късметът на Тайръс Дайър определено се беше подобрил. Той обмисли добре ситуацията няколко дни и реши, че ако ще убива момичето, то ще трябва да му платят като хората този път. Нямаше да бъде алчен. Фактът, че късметът му се беше върнал, беше по-важен. Но след като ще я убие така или иначе, защо да не измъкне добри пари от това, разсъждаваше той.
Затова той реши да потърси лорда, който го беше наел миналия път. Още помнеше къде живее. Първоначално не беше сигурен дали това е мястото, защото беше идвал само два пъти, но когато видя къщата, веднага я позна. И лордът си беше вкъщи.
Определено късметът му се беше подобрил, защото бъбривият слуга каза, че господарят му живеел в провинцията сега и много рядко идвал в Лондон, може би един или два пъти годишно. Каза още, че е пристигнал само преди няколко дни за кратко, защото имал някаква работа. Тайръс не можа да повярва, че е такъв късметлия. Фактически лордът трябваше да се върне в провинцията утре сутринта. Ако се беше колебал дори само още един ден, щеше да го изпусне.
Разбира се, благородникът можеше и да не иска да го приеме, когато чуеше името му. Предишния път се бяха разделили доста бурно, заради провала на Тайръс. Мъжът можеше да се опита да го убие отново. Но Тайръс реши, че лордът беше реагирал така от ярост и че за 15 години сигурно е успял да успокои гнева си.
Накараха го да чака почти 3 часа. Беше сигурен, че е нарочно. Но той нямаше никакво намерение да се отказва, ако това си е мислил лордът. Беше дошъл да иска доста пари, за да довърши работата, за която беше нает преди толкова много години. Заслужаваше си да почака малко.
Наближаваше почти полунощ, когато слугата най-накрая дойде да го отведе при господаря. Той беше в кабинета си в дъното на къщата и седеше зад бюрото. От двете му страни стоеше по един мъж. И двамата приличаха на улични главорези. Дланите на Тайръс започнаха да се потят.
Зачуди се дали не се е заблудил. Май фактът, че беше сварил лорда у дома, не беше чак такъв късмет, както си мислеше. Дали затова не го накараха да чака толкова? Да довтасат тези гангстери и да го убият.
Преди лордът да отвори уста и да нареди да го очистят, Тайръс изтърси.
— Ня'аше да дойдъ тук, ако ни мислех, че шъ искаш да чуйш туй, дет имам да казвам.
— Седнете, господин Дайър.
Тайръс въздъхна облекчено и се ухили самодоволно, докато сядаше от другата страна на бюрото. Двамата мъжаги го следяха неотклонно с поглед, въпреки че лицата им бяха безизразни.
— Помните ме, нали?
— За съжаление да, поне името ти. Трябва да призная, че не бих те познал. Доста си се променил, нали?
Тайръс сви устни от яд. Този богаташ имаше предвид косата му, разбира се. Той беше на 42 години и нямаше нито една бръчка, но косата му беше побеляла напълно още преди няколко години, докато този тип почти не се беше променил. Сигурно наближаваше петдесетте, но изглеждаше много по-млад.
— По наследство ми е. — излъга той. — Вие добре ли я карате?
— Много добре… но не благодарение на теб.
Тайръс не беше сигурен, че се радва да чуе това. Ако този благородник не се интересуваше повече от момичето, едва ли щеше да се навие да плати, за да я убие. Но от друга страна, ако джобовете му бяха пълни в момента, можеше да се съгласи да плати дори повече, отколкото Тайръс беше намислил да иска, за да свърши работата.
— Късно е. — каза лорда уморено. — Казвай, каквото имаш да казваш, господин Дайър.
Тайръс кимна.
— Открих момичето. Онова дето успя да избяга. Още е жива.
— Аз знам, че е жива.
Надеждите на Тайръс помръкнаха.
— Знайте?
— Имаше някаква суматоха на улицата онзи ден, близо до моята банка. Бях съвсем наблизо и видях за какво става въпрос. Не можах да повярвам на очите си, като видях момичето, което беше предизвикало всичко.
— Знам к'во имате предвид. И аз се усъмних в зрението си.
— Почти бях забравил за нея. Трябваше отдавна да съм я обявил за мъртва, след като тялото така и не беше открито, но ме убедиха, че това няма да е добро решение.
— И ни сте я последвал?
— Разбира се, че го направих, но я изгубих след няколко пресечки.
— Аз обаче я проследих. Знам къде живее.
До този момент лордът си седеше облегнат на стола и не даваше вид, че се интересува от темата, но сега се изправи рязко и това възроди надеждите на Тайръс.
— Къде?
Тайръс се усмихна
— Не мислите, че ще ви кажа просто ей така, нали?
Лордът се облегна отново и махна с ръка на мъжете до себе си, които веднага се раздвижиха. Тайръс почти преобърна стола си от бързане да им избяга. За малко да падне, но бързо се изправи, този път с пистолет в ръката си. Главорезите замръзнаха на място, докато той размахваше пистолета в лицата им. Вече не изглеждаха безразлични. Бяха доста ядосани.
Самият Тайръс беше много нервен, но настоя:
— Ако още искаш да я убия, шъ го напра’я, но шъ ми платиш два пъти повече от преди. Пол'вината сега и пол'вината кат' ти кажа къде е тялото. Тоз' път искам да съм сигурен.
— Мъжът се разсмя.
— Нищо няма да ти платя, докато не видя резултати. Вече ми доказа, че лесно се проваляш, господин Дайър. Ще си получиш парите, но само ако свършиш работата този път.
Тайръс нямаше нищо против. Да, късметът му определено се беше върнал.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:20

Глава 21


Госпожа Апълтън беше във възторг от това, че първата й вечеря беше преминала с такъв успех и си наля чаша вино, за да го отпразнува. Наля също на Дани и на Клеър, но Клеър отказа. Тя още миеше чиниите. Дани обаче трябваше само да провери трапезарията и салона още веднъж, за да е сигурна, че всичко е наред, преди да си легнат, така че изпи чашата си на един дъх.
Готвачката поклати глава с неодобрение, като я видя.
— Това си беше чисто прахосване и не искам да го виждам повече. Така ли си пила досега? Или просто не знаеш, че хубавото вино трябва да се отпива бавно, за да се усети вкуса му?
Дани не се изчерви, е поне не много. Но наистина съжали, че е изпила виното на един дъх и усети вкуса му чак, когато вече го беше изпила. По принцип беше свикнала с евтини вина, които нямаха този изтънчен аромат.
Госпожа Апълтън се засмя.
— Е, предполагам, че си го заслужи. Справи се страхотно, момиче, наистина страхотно. Нищо не разля, нищо не изпусна. Добрата прислужница е тази, която не се забелязва. Разбира се, ти не би могла да го постигнеш, заради начина, по който изглеждаш, но все още можеш да станеш най-добрата прислужница в квартала, ако се постараеш още.
— И к'во ми е на начина, по който изглеждам? Госпожа Робъртсън ми избра тез' дрехи, дъ знайш.
— Бог да те благослови, дете, сигурно знаеш колко си красива. Това твое лице винаги ще привлича внимание. Нищо не може да се направи за това. Но, ако си вършиш работата добре, ще преодолееш този недостатък. Сега бягай. Заслужи си почивката, а утрото ще дойде много бързо.
Дани излезе от кухнята с усмивка на лице. Кой, ако не една домашна прислужница би решил, че красивата външност е недостатък?
Последният гост си беше тръгнал преди известно време и Дани беше успяла да разчисти трапезарията на спокойствие, така че когато влезе отново да провери за последен път всичко, не очакваше да има някой в стаята. Обаче завари Джереми на масата с гарафа вино пред него и полупразна чаша в ръката му. Не изглеждаше щастлив. Напротив, изглеждаше направо нещастен и дори не забеляза, че е влязла в стаята.
Дани се поколеба, дали да го попита какво има, или да се измъкне през вратата, преди да я забележи. Избра по-разумното и тръгна обратно.
— Значи не искаш да останеш?
— Не.
— Толкова пряма. — каза той. — Не би трябвало да си толкова откровена с мъж в такова ужасно настроение, не знаеш ли? Всяка лъжа, дори и най-прозрачната, би свършила работа.
Дани се опита да се концентрира, за да не сбърка, докато му отговаря, но виното, което беше изпила й пречеше.
— Значи искаш да тъ лъжа?
Той се замисли за момент, после й каза:
— Всъщност не, предполагам, че не. Но извиненията не се смятат за лъжи, нали? Смятат ги за опашати лъжи.
— Да не си пиян, Малори?
Той премигна насреща й, после се изправи олюлявайки се и зае отбранителна поза.
— Разбир' се, че не. Досега не си спомням някога да съм бил пиян.
— 'сички така приказват. — изсумтя Дани. — И тъй, к'во ти е извинението? Партито ти беши успех. Трябваши да са радваш, а не да съ давиш в алкохол.
— Щях, ако не бях сигурен, че трима, не — вероятно четирима — от семейството, и аз знам точно кои, ще изприпкат право при баща ми и ще му извадят душата, докато не го убедят, че напълно съм се провалил в това да управлявам собствен дом.
— Партито беше фантастично, а ти мислиш, че си се провалил. Да, натряскал си се до козирката.
Джереми допи виното си, стовари грубо чашата на масата и призна.
— Не е заради вечерята, скъпо момиче. Заради Пърси и проклетатата му голяма уста е. И ако познаваше баща ми, нямаше да искаш да ти е ядосан.
— Имаш много хуба'о семейство. Дори и аз можах да го видя. Баща ти не мож' да е по-лош от другите.
Той се засмя. Тя зачака, но явно това беше единственият му отговор. Тогава тя поклати глава и му каза:
— Лягай си, приятел, и се наспи добре.
Той се намръщи за момент.
— Щях, само дето не мога да открия леглото си.
— Ъ?
— Опитах. Наистина опитах, но все попадах на легла, които не са мои. Мога да си позная леглото, да знаеш. Затуй се върнах тук да си намеря стол.
Дани извъртя очи, измарширува до него, сграбчи го за ръката и го задърпа към стълбите. Обаче той се отпусна, когато ги заизкачваха. Тя го погледна и видя, че се мръщи.
— Не мисля, че ще мога да се кача пак. — призна. — Не и без помощта ти.
— И к'во според теб се мъча да напра'я?
— Но, ако ме изпуснеш без да искаш, ще се пребия. Разбира се, ако си счупя врата, баща ми сигурно ще се умилостиви.
На Дани започна да й става смешно. Явно пиян, Джереми беше наистина забавен. И безобиден. Липсваха чувствените погледи, които можеха да я погубят и безпокойството, което изпитваше, когато беше около него, беше изчезнало напълно. Нямаше нищо против, дори да го докосва в момента.
— Да не би да искаш да спиш на дивана тогава?
— При положение, че си имам превъзходно легло горе? — каза той с възмущение. — Не! Ако се хвана за теб, може и да успеем да се качим по стълбите.
Виолетовите й очи се присвиха подозрително.
— Да се хванеш за какво?
— За рамото ти, разбира се. Какво, за Бога, си мислеше?
Тя се изчерви леко, промуши ръка през кръста му и издърпа ръката му върху рамото си.
— Така по-добре ли е?
— Много по-добре.
Успяха да се качат по стълбите благополучно. Той почти се беше отпуснал върху нея, но въпреки че имаше крехка структура, тя беше доста силна и успя да го издържи. Не я пусна, когато стигнаха коридора горе, даже изглежда, че я поведе по него. Тя реши, че ще стигнат стаята му по-бързо, ако просто си замълчи и го заведе дотам. Но той не я пусна и когато влязоха вътре, очевидно очакваше да му помогне да стигнат до леглото.
Подозренията на Дани се върнаха веднага щом той стана изключително тромав, когато стигнаха до леглото и се тръшна отгоре му, завличайки и нея със себе си. За съжаление, тя се озова под него и не можа да се измъкне бързо. Отпуснат, както сега, Джереми беше ужасно тежък. Тя започна да го блъска и бута, но усилията й бяха напразни.
— По-добре не заспивай сега, господинчо! — изръмжа тя. — Пусни ме, или…
— Стой мирна! — предупреди я той пъшкайки. — Мисля, че ще повърна.
Дани замръзна — беше забравила, че е пиян. Почувства се виновна, че е толкова подозрителна… за цели пет секунди. Той беше обърнал главата си към нея, когато проговори и сега я беше навел леко за да положи устни точно върху нейните.
Дани извърна глава. Искаше да му даде възможност да размисли, но тогава устните му се спуснаха по врата й и изпратиха тръпки по гръбнака й. Тогава тя го чу:
— Знаеш, че те искам. Никога не съм се преструвал. Сигурен бях, че удоволствието ще е незабравимо, любима. Не се бори повече.
Преди да се предаде — отчаяна, защото думите му вече я бяха размекнали — тя обърна глава да му каже какво да направи със своето удоволствие и отново попадна в капан. Опита се да устои, наистина опита, но всички причини защо не трябваше да му позволява да я целува, излетяха от главата й. Винаги се беше чудила какво ли ще е. Луси й беше говорила за онези блудкави и лигави целувки. Също за пиянските. Беше й разказала обаче и за хубавите, тези редките, които могат да предизвикат сексуален копнеж.
Дани разбираше, че тази беше от последните. Дори знаеше защо. Той беше Малори в края на краищата и тя беше привлечена от него повече, отколкото към който и да е мъж до сега. Може и да беше пиян в момента, но това не се отразяваше на целувката му въобще, напротив. Нямаше да се изненада, ако тази нейна първа целувка си останеше най-главозамайващата, която някога щеше да получи, ако никога не изпиташе тази силна и чувствена магия отново.
Тя трябваше да прекрати това веднага, преди да й се е усладило. Иначе щеше да е загубена завинаги. Сигурна беше. Как би приела някой друг, след като се беше докоснала до най-добрия. Но да спре сега беше последното, което би направила. Вече нямаше сили, не и когато така майсторски манипулираха сетивата й, когато единственото, което искаше да направи, беше да обвие ръце около него и никога да не го пусне.
Странно — помисли си — ако така целува, когато е пиян, как ли би я целунал, ако не е?
— Господи, толкова си вкусна!
И тя си мислеше същото за него. Устните му бяха кадифено меки. Или може би нейните бяха такива и съединяването им сътворяваше удивителна комбинация. Дъхът му не беше пропит с алкохол въобще, имаше упойващ аромат. Вкусът му беше екзотичен, тя дори не би могла да го опише. А усещаше и друго освен целувката. Възхитителни тръпки, всичките нови и изключително приятни.
Единият му крак се беше плъзнал между нейните. Натискът предизвикваше силна възбуда, защото той не спираше да го движи, а го търкаше в слабините й по най-еротичен начин. И я беше придърпал толкова близо до себе си, държеше я толкова здраво. Едната му ръка притискаше гърба й, а другата беше обхванала дупето й и тя се беше прилепила плътно към него. Огънят, който се разгаряше диво в тях, щеше всеки момент да експлодира…
— Дявол те взел, Джереми! — оплака се Дрю откъм коридора, а тонът му беше също толкова раздразнителен, колкото и думите. — Можеше поне да затвориш проклетата врата.
След което вратата към стаята на Дрю се затвори с трясък. Дани вече можеше лесно да се измъкне. Тя не само го изблъска, ами сви юмрук и го удари по ухото. Той изрева от болка и се изтърколи от нея веднага.
Тя скочи от леглото и без да си прави труда да го погледне, изсъска:
— Следващия път кат' са натряскаш, не чакай помощ от мен, приятел. Мо'иш да си спиш на пода.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:20

Глава 22


На другата сутрин, докато Дани слизаше по стълбите да изчисти стаите на долния етаж, защото горе не беше останало нищо друго за чистене, освен стаите на двамата мързеливци, тя чу някой да хлопа по вратата. Карлтън го нямаше да отвори. Знаеше, защото беше излязъл с госпожа Робъртсън да й помогне за някакви поръчки и не ги беше чула да се връщат. Въпреки всичко не отвори веднага. При настроението, в което се намираше в момента, нямаше да се справи добре в ролята на вежлив портиер.
Тя не беше сърдита на Джереми заради това, което се случи миналата нощ. Алкохолът си беше алкохол в края на краищата и караше хората да вършат глупости. Не, тя беше ядосана на себе си. Нямаше извинение за това, което беше допуснала да се случи. Би могла да измисли дузина начини да се освободи веднага и да се измъкне от целувката снощи, но тя не беше опитала дори, чисто и просто, защото не искаше. И точно това я вбесяваше. Това, че разбираше, че знаеше докъде може да доведе тази целувка, нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен неописуемото удоволствие, което Джереми Малори можеше да й достави.
Клеър не се появи да отвори вратата. И тропането се беше засилило, за да покаже нетърпението на посетителя.
Ядосана, Дани отиде до вратата, отвори я рязко и изстреля:
— Всички още спят. Елате по-късно.
— Не ви разбрах? — тонът на мъжа беше язвителен и показваше, че няма никакво намерение да си тръгне.
Дани започна да се поти. Огромният мъжага, който стоеше на прага, беше най-заплашителния мъж, който беше виждала някога.
Беше огромен, наистина огромен, с яки ръце и удивително широки мускулести гърди, но не беше много по-висок от нея, някъде към метър и осемдесет. Тя предполагаше, че е в средата на четиридесетте, но не можеше да отгатне дали е благородник, или не. Фигурата му подсказваше, че е такъв, но беше облечен доста обикновено: без шалче, само с бяла ленена риза, отворена на врата, черно палто, светлобежови панталони и беше обул черни ботуши за езда. Русата му коса също беше много по-дълга, отколкото беше модерно сега сред членовете на висшето общество. Падаше чак до раменете му на гъсти вълни и му придаваше вид на пират. Изражението му ясно показваше, че е по-добре да не му противоречат. Той целия излъчваше усещане за опасност и тя изведнъж се притесни. Никога досега не беше срещала мъж с такова излъчване и не се съмняваше, че той можеше да бъде безмилостен, ако го провокират… и смъртоносен.
Изкуши се да му тресне вратата под носа и сигурно щеше да го направи, но той се промуши покрай нея и влезе в антрето, където стоеше сега с ръце, скръстени на гърдите.
Тя се сви от страх, тъй като щеше да й се наложи да го отпрати.
— Те наистина спят още. Кой от двамата искати да видити?
— Джереми.
— Не ми се вярва точно тоз' да стани рано. Снощи са натряска до козирката и сега спи кат' заклан.
Златната му вежда се повдигна в учудване.
— Каква невъобразима глупост! Джереми пиян? Това е невъзможно. Той е закърмен с алкохол. Този младок не е в състояние да се напие, уверявам те, така че тичай горе да го събудиш и му кажи да си довлече задника тук веднага.
Дани се втурна по стълбите, но забрави да повдигне полата си и се препъна леко, после я запретна високо и продължи да тича, докато не изчезна от погледа му. Вече горе, на сигурно място, тя въздъхна дълбоко, за да се успокои и тогава си припомни думите на непознатия. Малори никога не се напиваше? Значи цялата тази глупост снощи е била хитрост, за да я завлече горе и най-вече в леглото си. Този проклет кучи син! Как смее да си играе така с нея?
Тя не почука по вратата, беше твърде ядосана. Влезе направо и го завари в леглото, напълно събуден. Просто си лежеше там с онази негова самодоволна, надута физиономия. Тя го стресна, като влетя в стаята така и той рязко се изправи. Дори изражението му стана бдително, след като я изгледа внимателно.
Тя се спря пред него с ръце на хълбоците и изкрещя:
— Ти, кучи сине, ако още веднъж ма изиграеш тъй, за да ма вкараш в леглото си, шъ тъ удуша! И хич не ми пука, че шъ ма уволниш.
— За какво говориш, за Бога?
— Дет' си бил пиян. Не си бил пиян снощи. Ти не мо'иш да са напиваш.
Нахалникът се ухили широко.
— Казвал съм ти го, нали? Определено си спомням, че съм ти го казвал преди.
— А дет' не мо'ише да си откриеш проклетото легло? За туй помниш ли?
Той се усмихна.
— Дани, любима, не оставяш голям избор на мъжете. Започнах да се отчайвам и реших да се възползвам от погрешното ти заключение. Е, послъгах за някои дребни неща, но си заслужаваше, за да опитам вкуса ти най-накрая.
— Заслужаваше ли си? — изръмжа тя и юмрукът й се стрелна към бузата му.
Тя очакваше той да го избегне. Беше се справял чудесно с това преди. Беше изненадана, когато усети как кокалчетата на пръстите й изтръпват от удара, но изпита истинско удовлетворение от това.
— Още ли мислиш тъй? — попита тя доволна от себе си. — Леко ти са размина, приятел. И си дръж проклетите целувки за себе си отсега нататък.
Тя изхвърча обратно навън в коридора, но се блъсна в една тухлена стена. Е, поне така и се стори. Заплашителният мъж, който беше оставила в антрето, се беше качил горе. Явно беше изгубил търпение.
— Тичай долу, момиче! — каза й той. — Аз ще довърша това, което започна, можеш да разчиташ на това.
Това прозвуча направо зловещо. Малори щеше да си го получи — много повече от едно насинено око — бас ловеше. Точно това заслужаваше този негодник.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:21

Глава 23


Джереми се отпусна обратно в леглото пъшкайки, защото беше разпознал гласа пред вратата. Надяваше се да има поне още ден-два на разположение, преди баща му да се върне в града. Нямаше съмнение, че Джордж го е повлякла насам, веднага щом е разбрала, че корабът на брат й е пристигнал. И като чу какво каза баща му, разбра, че снощи е бил прав, дето чудесните му роднини са прекалено загрижени за неговото поведение, та да си замълчат. Сигурно веднага са му докладвали какво каза Пърси или, че спи с прислужницата си. Най-вероятно и двете. Чудеше се как всичко беше стигнало толкова бързо до Джеймс.
— Криеш се зад насиненото си око, а момко?
Джереми седна в леглото и посочи бузата си.
— Я провери. Уцели ме с юмрука си тук, но мисля, че окото ми се отърва. Как мислиш, ще посинее ли?
— Мисля, — каза баща му, — че е съвсем сигурно, че си си изгубил ума, щом си се забъркал с момиче, което раздава юмруци вместо плесници.
Джереми се ухили.
— Изобщо не мислиш това. Вече я видя и знаеш много добре защо я искам, независимо какво раздава.
— И това също. — каза Джеймс, но приближи леглото и хвана Джереми за брадичката, килна я на една страна и огледа бързо посиняващата му страна.
— Не е кой знае какво, но може и да свърши работа да отблъсне момичето на Албърт Баскъм и тя да насочи вниманието си другаде.
Джереми потрепери и възкликна.
— Дявол го взел! И за нея ли знаеш?
Джеймс настани удобно огромното си тяло в един от тапицираните столове в стаята.
— Нека да ти кажа как премина сутринта за мен, скъпо момче. Успях да стигна до дома някъде до средата на утрото за радост на Джордж, само за да открия братчето Еди да прави дупки в килима на кабинета ми от нетърпение да ме види. 30 минути по-късно старият си тръгна, изключително недоволен, разбира се, от това, което му отговорих.
— Естествено. — ухили се Джереми.
Баща му беше различен от останалите Малори. Винаги си е бил. Правеше каквото си иска и нарушаваше всички обществени порядки, както му скимне. Беше черната овца в семейството. Братята му го бяха обезнаследили за цели 10 години, когато той стана пират и отплува в открито море. Сега го бяха приели обратно в лоното на семейството, но това не значеше, че той се е променил. Още не се съобразяваше с никого.
Джеймс просто обожаваше да се държи различно. Дори и имената, с които наричаше близките си бяха различни. Почти всички в семейството наричаха Реджина „Реджи”, но Джеймс не спираше да й вика „Рийгън”, с което вбесяваше братята си. Дори собствената си дъщеря — Джаклин, той наричаше „Джак”, което също не се харесваше на чичовците й, разбира се.
— После цъфна Тони с убеждението, че прислугата ти ще напусне кораба, защото спиш с една от тях. — продължи Джеймс.
— Мислех си, че поне той ще разбере. — каза Джереми.
— О, той беше доста забавен през повечето време. Обаче на брат ми явно много му харесва това с бащинството и сега е решил да се прави и на твой баща, ти не знаеше ли?
— Искаш да кажеш, че е забравил какво е да си млад и свободен?
— Именно.
— Но ти не си…
— Ще стигна и до това, момко. — прекъсна го Джеймс. — После и Рийгън, милото котенце, се появи преди още Тони да си е тръгнал и побърза да добави още един проблем — за лейди Баскъм, за да съм точен — към безкрайния списък от тревоги за твоята особа.
— Как, за Бога, е успяла да научи за това момиче. Споменах за това само на Пърси и на Дрю… забрави. Пърси и проклетата му голяма уста.
— Всъщност, момичето на Баскъм сама разпространява тези слухове, че ще се омъжи за теб до края на годината. Както излезе, Рийгън е успяла да я чуе да казва на приятелката си, че ще те има, така или иначе.
— Така или иначе? — намръщи се Джереми. — Какво, по дяволите, означава това?
— Ти какво си мислиш, че означава? Винаги ще се намери някоя гнила ябълка в кошницата, която да лъже и манипулира, само и само да постигне своето. Ти ухажвал ли си дамата?
— Тя е дебютантка и това е първия й сезон. Бягам от такива като от чума.
— И аз така си помислих. Съветвам те да продължиш да стоиш далеч от нея, много надалеч, въпреки, че не знам дали това ще помогне. Лъжливите слухове могат да те провалят също толкова бързо, колкото истината.
— Мога да стоя настрана от светския живот за известно време, докато тя се заинтересува от някой друг. Младите, искащи да се омъжат на всяка цена, дами не се славят с особено търпение. Напротив, търсят начин да си намерят съпруг още през първия си сезон, а това намалява шансовете им да уловят най-добрия за толкова кратко време. Пък и сега, когато Джордж се върна, тя може да заведе брат си на няколко бала. Всички дебютантки ще се втурнат към него, щом го видят.
— Пепел ти на устата, младежо. Това значи и мен да ме влачат по балове.
Джереми се подсмихна. Ако имаше нещо, което баща му наистина да ненавижда, то това бяха лондонските светски събития.
— За щастие и Дрю предпочита моя начин на забавление и местата, където със сигурност може да си намери някое момиче за през нощта. Той със сигурност ще измисли някакво извинение за пред Джордж, както досега.
— Да, но след като вече е станало, както тя иска и то няколко пъти. Моята скъпа съпруга винаги постига това, което си е наумила, знаеш. Няма значение, аз също вече обмислям няколко извинения да не придружа жена си и зет си. Сега…, — мълчанието се проточи достатъчно, та Джереми да се досети какво ще последва и изстена вътрешно, — какво, по дяволите, си търсил в самото леговище на най-опасните престъпници в града?
— Не съм ходил там. — побърза да го увери Джереми. — Е, само в покрайнините, но каузата си заслужаваше. — и той побърза да обясни проблема на Пърси и как го бяха разрешили.
Когато свърши Джеймс се ухили.
— Откраднали сте ги пак, а? Не знам дали аз бих се сетил.
— Не, ти щеше да извикаш Хедингс на боксовия ринг за един или два рунда.
Джеймс сви рамене.
— Ами, върши доста добра работа, нали знаеш? Обаче не ми харесва това, че е взел едно от бижутата на Даяна. Да откраднеш от племенницата ми е все едно да откраднеш от мен, проклет да съм, ако не е така.
— Е, ние взехме всичко, или по-точно нашият крадец го направи. Успях да върна тези бижута, които разпознах на собствениците им, а останалото предадох на съдията. Надявам се той да знае на кого да ги върне.
— А не искаш ли да накажеш Хедингс заради това?
— Няма начин, без да призная как сме намерили бижутата и че всъщност сме го обрали.
Джеймс се засмя.
— Прав си. Сигурно ще искат да знаят как си открил откраднатите неща. Е, може пък той да осъзнае грешката си и да спре да краде, сега когато и друг знае за престъплението му.
— Едва ли. Сигурно си мисли, че го е обрал обикновен крадец и нищо няма да се появи на бял свят. Не вярва, че крадецът ще разпознае някое бижу, а още по-малко, че се е досетил, че нещата вече са били крадени.
Джеймс въздъхна.
— Предполагам, че просто ще трябва да го убия този, за да съм сигурен, че няма да краде от семейството ми повече.
Джереми се закашля като чу това.
— Няма нужда да се забъркваш и ти. Имам намерение да го държа под око. Ще открия любимите му местенца и ще започна да ги посещавам и аз. Не съм много сигурен как точно го прави, но ще го хвана. И след това вече ще мога да го предам на властите.
Джеймс замълча за момент. Следващите му думи показаха, че е оставил случая засега.
— Между другото, как успя да наемеш сестрата на крадеца, след като не си се връщал в онзи квартал?
На Джереми му се прииска да може да излъже баща си поне веднъж. Но досега никога не го беше правил и не искаше сега да започва.
— Новата ми прислужница е нашия крадец. И нямаше нужда аз да я търся. Тя ме намери, защото ме смята отговорен за това, че са я изритали от бандата й.
Джеймс повдигна вежда.
— Да разбирам ли, че твоят приятел Пърси не знае за това?
— Не, тя беше преоблечена като мъж. Преструвала се е откакто е в бандата, което е почти през целия й живот. Пърси така и не я разпозна, че е жена, затова когато я видя снощи реши, че познава брат й и че са близнаци.
— Разбирам. Проклятие… не, не разбирам. Пуснал си най-обикновен крадец в къщата си?
Джереми потръпна, като чу баща му да повишава тон.
— Няма нищо обикновено в това момиче. Ти успя ли да огледаш лицето й? Има такива фини кости, че би могла и да е принцеса. Говори като улично хлапе, но и как иначе, след като е израсла на улицата. Освен това е сирак. Не знае кои са родителите й и не знае дори името, с което е родена. Обаче иска да се издигне в обществото и аз нямам съмнение, че ще успее, защото е много умна. Само за няколко дни започна да говори по-правилно. Всъщност, тя ме потърси просто защото ме обвинява, задето е изгубила дома си.
— А ти виновен ли беше?
— Очевидно. Не й дадох голям избор онази вечер. Оказа се, че малката им тайфа се подчинява на строги правила, а тя трябваше да ги наруши всичките заради нас.
— Значи си я наел защото мислиш, че й го дължиш?
— Разбира се, че не. — отговори Джереми и леко се изчерви. — Наех я, защото ме заплаши, че ще каже на Хедингс. Просто не ми остави избор.
Джеймс се намръщи.
— Я, чакай да видя дали съм разбрал правилно. Вместо да се опита да ти измъкне пари за мълчанието си, тя е поискала да й дадеш работа? Ти не каза ли, че е умна?
— Умна е. Да си намери работа е част от плана й да се издигне в обществото.
— И с пари щеше да го направи. — отбеляза сухо Джеймс.
— Знам. И на мен ми е странно, че не избра този път. Но честно казано започвам да мисля, че само е блъфирала.
— Вероятно. Ако е толкова умна, колкото казваш, сигурно знае, че ако отиде при Хедингс, ще издаде и себе си.
— Именно. Но пък се справя доста добре като прислужница. В началото не вярвах, че ще се получи, но е така. Пък и все още искам да спя с нея.
— Тогава защо, за Бога, не го направиш и не я отпратиш?
— Защото не мисля, че веднъж ще ми е достатъчно, а пък и тя не е много склонна „да се търкаля в кревата с мен”.
— Господи, само не ми казвай, че една крадла и изнудвачка се пази за съпруга си.
— Не, просто не иска да има нищо общо с мен.
Джеймс извъртя очи.
— Е, това вече е странно. Сигурен съм, че го вярваш щом го казваш, но никой друг няма да ти повярва.
— Истина е. И аз самият още не мога да разбера защо.
— Не си ли помислял да я попиташ?
— И да сваля всички карти на масата?
Джеймс изсумтя.
— От това, че тя те цапардоса така, мога да заключа, че вече си го направил. Попитай я, разбери се с нея и я заведи в леглото. После я махни от тази къща. Освен фактът, че може да те обере до шушка, докато я държиш тук…
— Тя вече не краде.
— Да бе! — не повярва Джеймс.
— Не, наистина. Тя твърди, че никога не е искала да го прави и като се замисля сигурно това е причината да не иска пари от мен. Възприема го като кражба.
— Няма значение. Настани я някъде другаде, щом искаш да се забавляваш с нея, но не я дръж като прислужница. Може дори и да остане тук, но го направи като хората. Да работи като твоя прислужница, докато спиш с нея, ще създаде проблеми с другите слуги.
— Ти ли мислиш така или ти го подшушнаха тази сутрин?
Джеймс се усмихна.
— Ние от семейство Малори не шепнем, докато се оплакваме, младежо. Но ти си прав. Изобщо не ми пука, ако си решил да оплескаш всичко в дома си, като оставиш слугите ти да си съперничат помежду си. Това, за което ми пука е досадните ми братя да спрат да ми дишат във врата. Имам предвид най-вече Джейсън. Така че, достави удоволствие на семейството си и се дръж както трябва, тогава няма да изтърчат при Джейсън и няма да ми се наложи да слушам пак неговите проповеди.
Джереми въздъхна тежко.
— Реджи е единствената, която идва тук често. Чудя се дали не мога да й забраня да го прави. Мислиш ли, че един иконом би успял да я спре да не влезе?
Джеймс се изсмя.
— Никакъв шанс. Не че ти би го направил. Тази сладурана е голяма интригантка и сватовница, но намеренията й винаги са били добри, а и определено доста я бива. Какъв срам, да се ожени за простак като Идън.
Джереми се ухили. Баща му се разбираше доста добре с Никълъс Идън напоследък, особено след като печелеше в словесните им престрелки. Всъщност тези двамата се знаеха още от времето, когато плаваха по море. Джереми беше ранен в една схватка между тях и затова в последствие Джеймс заряза пиратството. Ник беше отплавал невредим и се беше отнесъл с пренебрежение, нещо, което просто не може да остане ненаказано от Джеймс Малори.
Затова после Джеймс го смаза от бой, точно преди да се ожени за Реджи и той едва не пропусна собствената си сватба. В замяна Ник го вкара в затвора, което също се оказа за добро, защото така успяха да инсценират „смъртта” на пирата капитан Хоук. Така го знаеха по моретата. Джеймс успя да избяга и да се върне в Англия благополучно.
— Като спомена иконом, какво ще кажеш да вземеш един от моите?
— Дяволите да ме вземат! Надявах се да го предложиш.
— За малко, момко, не за постоянно. Всъщност Арти го предложи. Тъй като с Анри си поделят работата, както знаеш, не са кой знае колко заети.
— И кой от двамата ще ми пратиш?
Джеймс се изсмя.
— И двамата, разбира се. Ще се редуват, както вкъщи. Тези два стари морски вълка си поделят задълженията от толкова отдавна, че няма да се учудя, ако си мислят, че това е нормалния начин, по който се прави.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  the eternal kid. on Пон 31 Окт 2011, 07:22

Глава 24


Джереми откри Дани в салона да бърше праха на една от масите отново и отново, толкова замислена, че дори не го чу като влезе. Чудеше се дали мислите й са свързани с него и дали още му е бясна. Дали няма да му насини и другото око, ако я обърне към себе си и я целуне.
Вместо това се закашля, за да привлече вниманието й. Тя се обърна и го изгледа изненадана, сякаш въобще не очакваше да го види тук.
Въпросът й обясни защо.
— Жив ли си още?
Джереми се замисли над това за момент.
— Да умра от едно насинено око? Не, не мисля че това е възможно. Аз поне не съм чувал да се е случило с някого.
— Ня'ах предвид дет' та ударих, и окото ти ни е синьо.
— Все още. — поправи я весело и това пак я накара да се намръщи. Той се усмихна.
— Много добре, предавам се. Изплюй камъчето, момиче. Защо очакваше да съм мъртъв?
— Тоз гост дет' дойде при теб… — тя почти шепнеше от притеснение. — Скрих са в кухнята, докат' си тръгне. Изкара ми акъла. Имах чувството, че шъ ти прегризе гърлото без дори окото му да мигне. Не познавам много такива зловещи типове, но тоз' имаше такъв вид, ако ма разбираш к'во говоря. И ти беше бесен.
Джереми избухна в смях и Дани отново се намръщи.
— К'во му е толкоз смешното? — попита го тя възмутена.
— Говориш за баща ми, скъпо момиче.
— Да бе, как ли не! — подигра му се тя. — К'ъв лъжец! Той изобщо не прилича на теб.
— Не, наистина, но ми е баща. Джеймс Малори, виконт Райдинг, четвъртият по ред от братята Малори, бивш женкар, бивш пир… няма значение, но сега е предан съпруг и баща на четири деца, и чакат следващото.
Тя най-накрая му повярва. Даже изпита съчувствие към него.
— Горкичкият. Не бих искала и моят баща да е такъв заплашителен.
Той се ухили.
— Всъщност не е чак такъв, наистина, е поне след като го опознаеш.
Тя му показа ясно какво мисли с едно „Хм”.
— Очевидно ни тъ е разкъсал на парчета, а аз си мислех, че няма търпение да го напра'и. Мно'о жалко, ако мъ питаш.
Гневът й се беше завърнал толкова бързо. Джереми се изкашля.
— Хайде да си побъбрим, Дани.
— Не, благодаря.
— Не се ли научи вече, че трябва да развличаш господаря си през цялото време.
— Няма начин, не и когато господарят ми е едно похотливо магаре и единственото, коет' иска е да съ завре под полите ми.
— Дяволите да те вземат, Дани, трябва да направиш нещо с тази твоя откровеност, наистина трябва.
— Що?
— Защото…
Той млъкна изведнъж. Тя беше права. Това беше още едно от нещата, които я правеха уникална и той не искаше да я променя. А и точно сега целеше точно това — да е откровена с него — не да започне да го увърта. Повечето жени правеха така, ако им зададеш конкретни въпроси, а той вече си беше намислил няколко такива.
— Значи имаш братя и сестри, така ли?
Джереми се обнадежди. Тя не го беше изчакала да отговори на въпроса й, а любопитството й беше ясен знак, че се интересува от него повече, отколкото се опитваше да покаже.
— Всъщност имам двама братя близнаци и една сестра, — отвърна той, — всичките са още мънички.
— И защо не бяха на вечерята? Или по-точно защо баща ти го нямаше?
— Бяха при чичо Джейсън в провинцията. Той е главата на семейството и не идва много често в града, така че ако искаме да го видим, отиваме в семейното имение Хаверстън. Но децата не присъстват на такива събирания, така или иначе.
— Дори и когато се събира само семейството? — попита тя.
Джереми се ухили пак.
— Опитахме един-два пъти, но има много дребосъци в семейството. Когато ги съберем заедно, къщата се превръща в нещо като бойно поле.
Тя се усмихна за момент.
— Мисля, че знам за какво говориш. И аз съм попадала в такава ситуация.
— Така ли? Сигурно е имало доста деца в тази банда.
— Почти всички бяха деца и всичките също като мен сираци. Дагър ни осигуряваше покрив над главите и храна и ни учеше как да се оправяме сами.
— Имаш предвид, че ви учеше да крадете?
— И това също.
— Значи той е бил вашия главатар. Правилно ли схващам, че точно той те е изгонил?
Тя кимна рязко, обърна се и се зае с чистенето отново, доста енергично при това. Явно беше болезнена тема за нея. Беше твърде скоро след като я бяха отлъчили от бандата и тя не искаше да го обсъжда. Изненада се, че му каза толкова много, след като въобще не искаше да говори за това преди.
— Ела да седнеш, Дани. — предложи той любезно. — Има още няколко неща, които искам да те питам. Нека да се настаним удобно.
Той й посочи дивана. Тя обърна поглед натам за момент и каза.
— Не е редно, не мислиш ли? Ти седни. Аз шъ си стоя тук.
— Това, което ще те питам е доста лично. Ще е по добре, ако си седнала при мен.
— Та да започнеш пак с номерата си? Знам та вече, господинчо. Откажи се.
— Никакъв шанс, любима.
Не беше нарочно, но погледът на Джереми стана толкова чувствен, че Дани ахна и бързо отмести поглед. Дори започна да си вее с пръчката за прах, очевидно несъзнаваща какво прави. Когато най-накрая забеляза изпъшка шумно.
От своя страна Джереми беше изправен пред сериозна дилема. Да се възползва ли от това, че толкова я беше възбудил или да продължи с плана си да я опознае по-добре. Въпреки че, не беше в природата му да пренебрегва инстинктите си, той се насили да избере второто. Просто искаше от нея повече от едно мимолетно удоволствие. А беше сигурен, че дори и да му се отдаде напълно сега, по-късно щеше да сметне, че се е възползвал от нея и щеше така да му се вбеси, че да напусне работа и да си тръгне.
Минута по-късно тя каза останала без дъх:
— Добре, ще седна тук, но ти си намери друго място.
Джереми се ухили широко. Това си беше напредък, голям при това. И като приближи дивана, тя седна на самия ръб, възможно най-далеч от него. Той въздъхна и отиде да седне на другия диван срещу нея.
— Това няма да трае много, нали? — попита тя с раздразнение, сега след като вече се беше съгласила. — Имам си работа за вършене.
— Би могло да продължи и по-дълго, но не вярвам. И не се тревожи за работата си, щом аз ти преча да си я вършиш. Ако не успееш да приключиш с всичко днес, ще поема вината.
— Какво искаш да знаеш тогава?
— Да започнем с възрастта ти.
— Нали вече ти казах.
— Да, не беше ли 15?
— Всъщност съм на десет, просто съм по-висока.
Джереми се засмя високо, но тя не изглеждаше развеселена, така че той бързо спря да се смее и каза.
— Значи си останала сирак на колко… две или три години?
— Предполагам, че някъде на четири-пет, може би дори на шест.
— Тоест, сега си някъде на двайсет-двайсет и една?
Тя кимна бързо, даже прекалено рязко. Все още не се беше отпуснала и той не се сещаше как да го постигне, след като точно неговото присъствие я изнервяше така. Надяваше се тя да се успокои и да забрави, че й се иска да е където и да е другаде, освен тук с него.
Той опита да смени подхода.
— Дагър ли беше този, който те научи да крадеш?
— Не, беши Луси. Тя беши тази, дето ме намери и ме заведе там.
Два пъти спомена „беши” и това го подсети, че бе обещал да й помогне да говори правилно.
— „Беше” вместо „беши”.
— Ъ?
— Каза думата грешно два пъти. Правилното…
Тя го прекъсна с възмущение.
— Знам, че не говоря достатъчно добре, за да съм прислужница в такава изискана къща. Госпожа Робъртсън се опитва да ми помогне, но тя лесно се разсейва и все се отплесва към нещо различно.
— Аз ще те науча.
Поради някаква причина думите му я накараха да се намръщи.
— Ще ме научиш? На какво?
Той се усмихна на вечната й подозрителност.
— На всичко, което поискаш, скъпо момиче, но в момента имах предвид начина ти на говорене. Знаеш, че това може да се поправи. И мен тря'аше да ма попра'ат. Не си изненадана? О, разбирам, не ми вярваш.
— И как говореше преди? Като мен? — попита тя сковано.
— Не съвсем, — ухили й се той, — но почти като теб.
Очевидно още не му вярваше, защото изсумтя насреща му:
— Да не са откраднали и теб като бебе и да са те отгледали крадци?
— Отгледан съм в една кръчма, Дани, и ако изпръхтиш пак така, ще седна при теб и ще ти запуша носа. Там работеше майка ми и аз останах, след като тя умря. Аз съм незаконнороден, не знаеше ли? — добави той весело.
— Не ма будалкаш, нали?
— Съвсем не. И да не си посмяла сега да кажеш „Ти?”
Тя се изчерви, но съвсем леко.
— Кога та е взел баща ти тогаз?
— Бях на 16, когато ме откри или по-скоро аз го открих. Той не знаеше за моето съществуване.
— Тогава откъде разбра, че е той?
— Защото майка ми беше толкова запленена, че не спираше да говори за него всеки божи ден и ми го беше описала много добре. Познах го в мига, в който го видях. Щеше да падне, разбира се, когато разбра, че съм му син.
— И той ти повярва, просто така?
Джереми се усмихна.
— Е, имаше момент на колебание, всъщност сериозно колебание, но не дали съм му роднина, а дали той ми е баща. Беше сигурен, че съм му роднина още като ме видя, не можеше да не забележи, че съм, едва ли не, копие на брат му Тони. Но след като му разказах за майка ми, той успя да си я спомни. Спомни си и времето, което са прекарали заедно.
— Да ни съ опитваш да ми кажеш, че не си се родил богаташ и не си живял като такъв, докато не си станал на 16?
— Точно така.
— Ама ти съ държиш кат' проклет богаташ толкоз добре!
— Научих се впоследствие, скъпа моя. И това само доказва, че съм прав, нали?
— Че и аз мога да се науча да говоря като теб?
— Точно така.
— Аз и преди съм го правила. — призна тя.
— Ъ?
Сега тя се засмя. Беше прекрасна гледка — Джереми, изгубил дар слово. Дани реши да не го държи в напрежение и добави.
— Да говоря като теб.
— Наистина?
— Понякога става съвсем естествено, но обикновено трябва да помисля преди това, а когато съм нервна или ядосана направо забравям и да опитвам. Било е толкова отдавна, когато съм говорила правилно, че сега просто ми звучи непознато.
— Да, вече знам, че си много стара.
Тя му се усмихна, но не каза нищо повече, което съвсем изостри любопитството му.
— Значи не си родена в бедните квартали?
Тя сви рамене.
— Не знам къде съм родена. Изгубих паметта си като малка. Както ти казах, Луси ме намери и ме заведе у дома при нея. Тя самата не беше на повече от 12 години. Трудно ми е да си спомня неща от толкова отдавна, но се сещам, че тя каза, че говоря много правилно и че няма да ме приемат, ако не започна да говоря като нея и ме научи — вероятно, както и ти сега го правиш. — довърши Дани с усмивка.
— Къде беше, когато те е открила?
— В една уличка.
— Не помниш ли как си се озовала там?
— Разбира се, че помня. Госпожица Джейн ме заведе там. Обаче тя умря същия ден, когато Луси ме откри.
— Коя е госпожица Джейн? Майка ти?
— Тя каза, че не ми е майка, а бавачка. Тя беше с мен след кръвта. Мисля, че тя ме отведе оттам.
Джереми се наведе рязко напред и възкликна.
— Мили Боже, каква кръв?
Дани се намръщи.
— Тази част не я помня добре. И от преди това също нищо не помня. Имах дълбока рана отзад на главата. Луси каза, че ми е останал белег. Аз самата никога не съм го виждала.
— Значи изобщо не помниш родителите си?
— Не. Но имам сънища. Един от тях е за една много хубава лейди. Тя е толкова красиво облечена, като ангел. Казах на Луси за това и тя реши, че сънувам ангела, който ма пази, защото иначе трябвало отдавна да съм мъртва.
— Ме пази. — поправи я той почти машинално. — Ангелът на теб ли приличаше?
Дани премигна.
— Откъде позна? Не казах на Луси за това. Но да — наистина приличаше на мен, поне в лицето. И косата й е почти бяла, като моята, но има много хубава прическа. И не е стара, въобще.
— Дани, това сигурно е майка ти.
Тя изръмжа.
— Да бе! Твърде красиво е облечена. Аз мисля, че е по-вероятно да е това, в което искам да се превърна.
Той размисли за момент и после призна.
— Може би, — усмихна й се, — и в никакъв случай не е невъзможно. Чудя се, как ли би изглеждала в коприна и със сложно фризирана прическа… Господи, няма значение. Мога да си те представя, как сигурно ще ме накараш да се влача по корем, да целувам краката ти и да ти обещая цялата вселена.
Тя избухна в див смях. Джереми отново затаи дъх. Виолетовите й очи искряха, като се засмееше. Цялото й лице засияваше и ставаше още по-красива. Той не вярваше, че това е възможно. Тя по начало си беше до болка красива.
— Треперя от ужас, само като си го помисля, така че не разбирам защо се смееш? — настоя той с престорена строгост.
— Защото, когато решиш да се правиш на глупак, нямаш равен. Да ми целуваш краката, ха! Ще трябва ли да си събуя обувките преди това?
Той премигна и погледна надолу към краката й.
— Проклет да съм! Ти си още с ботушите! Да не би госпожа Робъртсън да е забравила за тази съществена част от гардероба ти? Трябва да носиш удобни домашни пантофи, скъпа моя. В края на краищата, работата ти го изисква. На крак си по цял ден. Сега, като се замисля, предпочитам да си по гръб по цял ден. Дали случайно не си размислила да си смениш работата?
— Проклета да съм, ако го направя!
Той повдигна вежда.
— И дори не си любопитна какво предлагам?
— Живяла съм сред момчета цели 15 години и аз самата съм са преструвала на мъж, тъй че много добре знам к'во си мислиш. — тя се изправи сковано, докато говореше и преди да изхвърчи от стаята, добави: — Ни го забра'яй, приятел, когат' следващия път решиш да ма обиждаш.
— Чакай сега… Не исках…
Джереми се предаде. Тя беше изчезнала. Мътните да го вземат, как успя да обърка всичко само за един миг? Само допреди минута тя се смееше.
Той въздъхна, после усмивка пробяга по устните му. Разговорът им не завърши както искаше, но определено беше постигнал много. Накара я да се успокои в негово присъствие и я разсмя. Следващата стъпка бе да продължи да се шегува с нея, да я дразни, да я разсмива. Накрая… да започне да си краде целувки… Е, може би първо ще изчака да избледнее синината на бузата му. Не трябваше да забравя, че тя раздаваше юмруци, вместо шамари.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Да се влюбиш в негодник

Писане  Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 3 1, 2, 3  Next

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите