Да откриеш себе си (СасуСаку)

Go down

Да откриеш себе си (СасуСаку)

Писане  sSandy on Пет 03 Фев 2012, 10:00

Глава 1
Младо красиво момиче с дълга розова коса, спускаща се на вълни до кръста й и с изумителни зелени очи, вървеше из улиците на един напълно непознат за нея град. Лицето й бе бледо, замислено и угрижено. Лявата й ръка бе превързана с бинт при китката, а по краката й имаше множество драскотини. Тя бе толкова увлечена в своите мисли, че напълно забравяше огромната болка в главата си. Момичето едва сдържаше напиращите сълзи в очите си. „Къде съм? Как се озовах тук? И преди всичко... коя съм аз?” – тези въпроси я задушаваха. Дали защото нямаше отговор, или защото нямаше представа как да постъпи и тя самата не знаеше. Единственото, което и беше известно е, че един дървар я намерил да лежи в безсъзнание на брега на една река. Той я завел в къщата си и жена му се погрижила за нея. Момичето лежало непробудно цели 6 дена. Когато се събудила, не помнела нищо от миналото си. Все пак беше много благодарна на доброто семейство. За съжаление не бе успяла да им даде нищо в замяна. Беше си обещала, щом възвърне паметта си, ако това някога станеше, да ги посети. И ето я отново. Вървяща без посока. Погледът й спираше на много щастливи лица, чуваше веселите викове на играещите си дечица. Сърцето й се сви. „Дали имам родители и приятели, които се тревожат за мен, или съм напълно сама...?” – тази мисъл тормозеше съзнанието й .
Малко по-надолу по улицата вървяха двама мъже на около 20 години. Те бяха доста различни един от друг. Единият бе много красив. С черна коса и също толкова тъмни очи, които ти дават усещането, че погледнеш ли в тях, ще се изгубиш. Лицето му бе бледо, всяка извивка по него - изваяна до съвършенство.Усмивка обаче липсваше. Облечен бе в бяла риза, чиито горни копчета бяха разкопчани. Носеше черен панталон, а на кръста си – странно лилаво въже. На гърба му бе окачен сравнително голям меч. Другарят му бе белокос. Очите му – с интересен виолетов цвят, излъчваха някаква дяволитост. За разлика от приятеля си, той бе широко усмихнат. Дрехите му не правеха особено голямо впечатление, колкото голямото оръжие закачено на гърба му. Нинджите вървяха спокойно, а в ръцете си, белокосият носеше торби, в които имаше хранителни продукти. Както ходеше с ръце в джобовете и поглед вперен някъде напред, внезапно чернокосият младеж спря. Вниманието му бе привлечено от бледата розовокоса девойка, която се отличаваше от тълпата забързани хора. Той нямаше да забрави това детско и невинно лице и тази оригинална за себе си коса, макар и да бяха минали цели 4 години, от както зърна за последен път бившата си съотборничка. Чудеше се какво ли прави тя толкова далеч от Коноха. Стъписването му се удвои, когато тя го забеляза и го отмина като поредният непознат. Това ли бе момичето, което го обичаше толкова много и бе готово да направи всичко за него?
- Ъъ... Саске, какво ти става? Хайде да вървим, че умрях от глад. – промърмори приятелят му . Но чернокосият бе сигурен, че нещо не беше наред и тряваше да разбере какво подяволите става. Вместо да продължи пътя си, той се обърна и настигна момичето.
- Сакура? – провикна се, но тя не реагира по никакъв начин. Момчето направи още няколко опита, но когато видя, че няма резултат, я хвана за ръката. Тя се стресна и се обърна.
- Какво искаш от мен? – попита плахо розовокоската.
- Не ставай глупава. Аз съм Саске Учиха. Не вярвам да съм се променил толкова, че да не ме познаеш. – каза хладно той, а очите му бяха впити в нейното лице, на което сега бе изписано голяма доза объркване.
- Съжалявам... – прошепна девойката и сведе поглед към земята – но не те помня. Не помня нищо.
- Какво?! – продума невярващо той и се усмихна недоверчиво – Шегуваш се нали?! – но по погледът, с който тя го прониза ясно си личеше, че е напълно сериозна. Младежът бе потресен. След една-две минути мълчание прошепна.
- И по-добре, че не ме помниш. Ако не знаеш къде да отидеш, твоят дом е в Коноха. Там имаш приятели, които сигурно се тревожат за теб. Не казвай на никого от тях, че си ме срещала, ясно? – момичето кимна леко, а очите и все още не можеха да се откъснат от неговите.
Без да казва нищо повече, чернокосият й обърна гръб и отиде при другаря си, който бе доста учуден от случилото се.
- Да вървим, Суйгетсу. – каза хладно Саске и двамата продължиха надолу по улицата.
Розовокосото момиче остана загледано в отдалечаващите се фигури, докато те не се изгубиха сред тъплата.

Ако преди тази среща девойката бе объркана, сега мислите, които напираха в главата й, я подлудяваха.
- Дори не успях да го питам как се казвам... – промърмори тихо. Колко глупаво й звучеше това – да пита непознат за името си. Цялата история беше толкова..толкова жалка! И все пак чернокосият й бе казал много важно за нея нещо. Тя имаше приятели, следователно имаше и дом, в който да се завърне. Това определено я успокояваше. Но нещо я глождеше отвътре. Споменът за черните, студени очи, които не се откъсваха от нейните, я караха да потрепери. Те й бяха толкова непознати и същевременно така близки. Сега поне имаше цел и тя бе Коноха. След 5 часа неспирно ходене, зеленоокото момиче се намираше на широк каменист път, който водеше към така наречения й дом. Небето беше мрачно и едри капки се сипеха по засъхналата земя. Студен и остър вятър караше листата, паднали от клоните на околните дървета, да затанцуват, нарушавайки гробната тишина. Обгърнала се с ръце, за да се стопли, розовокоската правеше опит да игнорира леденият дъжд, който се стичаше по тялото й и вятърът, който със своя леден дъх правеше усещането още по-неприятно. „Саске Учиха... защо това име не ми говори абсолютно нищо? Може би преди сме били приятели, щом той веднага ме позна.” – мислеше си тя. „Или пък не? Защо не искаше да казвам на никого, че съм го срещнала? Защо искаше да го забравя?”
- Този път няма да ми избягаш!- студеният глас, изрекъл тези думи, накара момичето да замръзне на място.
- Мислех, че съм те убил, но за мой „късмет” явно си оцеляла.. Е, ще се наложи да прекратя живота ти сега. – пред нея седеше мъж, чието лице бе покрито с маска. На гърбът му бе окачен меч, а в ръцете си той държеше два куная.
- Чакайте.... аз не знам за какво говорите... – говореше уплашено тя, като пристъпваше назад. – Да ме убиете? Но какво съм ви направила? Недейте, моля ви! – до слуха й стигна ужасяващ смях, след което непознатият с невероятна скорост се озова до нея и я ритна в корема. Момичето бе отхвърлено настрани и падна, удряйки си гърба в едно дърво. Докато се осъзнае, се намираше във въздуха. Нападателят й я бе хванал за блузата и я бе издигнал над себе си. От това тя не можеше да си поеме дъх.
- Този път няма да се съпротивляваш, така ли? – изсъска той с ехидна усмивка и я захвърли на другия край на пътя. Момичето се претърколи няколко пъти и остана да лежи на земята. „Какво се случва? Защо иска смъртта ми?” – мислеше си тя и едвам се надигна . „Толкова съм слаба... Какво бих могла да сторя?”

През това време , не много далеч от този каменист път, на малка поляна, млада червенокоса жена обикаляше притеснено напред-назад. Голяма тревога се четеше по пребледнялото и лице.
- Къде са... минаха цели 4 часа! Ами, ако им се е случило нещо? – момичето не можеше да си намери място.
- Успокой се, Карин. – каза със спокоен глас рижавокос мъж на горе-долу същата възраст. Той седеше на земята. В очите му, замислени и леко тъжни, се отразяваха пламъците на горящия огън пред него. Заради дъждът, изсипал се преди малко, момчето беше положило доста усилия да го поддържа в добро състояние.
- Как да се успокоя! Нали знам, че навсякъде АНБУ издирват моя Саске! Смятат го за долен престъпник!
- Карин! – обади се отново съотборникът и. – знаеш, че някакви си АНБУ не могат да му навредят. Той е много по-добър от тях.
- Вероятно си прав.. – успоки се малко жената и седна до него. – Но все още не усещам чакрата му...



- Саскее, ама защо трябваше да минаваме по толкова заобиколен път... Ужасно съм дехидратиран и краката ме болят! – измрънка Суигетсу, докато се влачеше след Учиха.
- Много добре знаеш, че ни следят – беше хладният отговор.
- Искам да те попитам нещо. – обади се пак белокосият – Коя беше онази, с която говореше в града?
- Никоя.
- Ама, Саскеее... ти очевидно я познаваш и..
- Млъкни – като каза това, чернокосият спря. Лицето му от безразлично стана напрегнато. Той си затвори очите и когато ги отвори пак, те вече бяха червени, а в тях се завъртаха три черни точки. Като видя случващото се, другият нинджа пристъпи няколко крачки назад и каза с лека тревога в гласа.
- Добре... съжалявам. Да използваш Шаринган срещу мен? О, хайде Саскее... Няма да я споменавам по-- , но той не довърши, тъй като съотборникът му бе изчезнал.
- Сега пък ме зарязва... Да му имам настроенията! – промърмори Суйгетсу и се просна на меката трева.

sSandy

Име : Vesy
Female Мнения : 12
Репутация : 0

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите