Мори [Нав и Яв]

--- 2009 г., Сеул, Южна Корея ---
„Още от древни времена хората вярвали във вампири, вещици и всякакви митични създания. Всяка култура имала различни вярвания, митове, легенди, истории, но всички били свързани някак. Например, славяните разказват легенда за вампир, който се върнал от гроба при жена си и дори се сношавал с нея. От това се родило дете, което нощем се превръща във вампир и може да вижда, открива и разпознава други вампири, като ги гони и убива. Говорило се, че това дете било безсмъртно – денем живеело като нормален човек, но във вените му течала вампирска кръв, то било жадно за кръв. С течение на времето сред хората се разгласявали истории за момиче, което денем било човек, а нощем се превръщало в чудовище, убивало хората, изпивайки кръвта им, но нито една от историите не била доказана. Смята се още, че…”
-Това е пълна глупост!!! – изкрещя сивокосо момиче, спечелвайки силно „Шшштттт!” от хората в библиотеката и гневен поглед от библиотекарката. – Съжалявам. – прошепна тя и хвана друга книга, за да чете.
Парк Су Мин беше шестнадесет годишна тийнейджърка, водеща горе-долу нормален живот и в момента с много домашно по Литература, което не искаше да пише. Сивокосото момиче бе отишло в библиотеката на училището си, за да потърси материал за домашното си и бе попаднало на стара книга с легенди. Там откри тези странни и съвсем луди приказки за вампири. „Ха, сякаш съществуват такива неща! Вижте ме, аз съм ФЕЯЯЯ!” помисли си момичето подигравателно и продължи да разлиства следващата книга, макар умът й все още да бягаше към тази, която бе затворила преди минута.


--- 1689г., Облачните кули, Рая ---
Ким Хичул – ангел пазител.
-Ангел Хичул. – една жена с бели крила на гърба си извика младото момче, на не повече от 18 години, което беше седнало на стълбите пред покоите на Бог. Младият ангел вдигна глава и погледна в жената, която само кимна към огромната бяла врата зад гърба му и отлетя. Хичул стана и без да чука влезе в голямата стая.
-А, Хичул. Седни. – стар мъж с благо лице посрещна с усмивка госта си. Чернокосият ангел седна на един от столовете и зачака Бог да заговори отново. – Чувам разни неща. – Ангелът го погледна въпросително. – Носят се слухове из другите ангели пазители. Говори се, че си изгубил човека, който пазиш? – попита Господ, надявайки се да не е вярно, зщаото това щеше да причини някои проблеми. Но ангелът пред него кимна тихо. Бог въздъхна.
-Ангел Хичул… - със сериозен глас започна той и ангелът го погледна притеснено. – от днес, ти вече не си ангел. Ти ще отидеш на Земята и ще се прераждаш отново и отново, докато не намериш човека, който трябва да пазиш. – завърши Бог.
-Но, Господи, как ще разбера кой е? Може да е всеки, навсякъде? – попита отчаяно Хичул.
-Ще разбереш. – усмихна се загадъчно мъжът и с един замах на ръката Хичул бе изпратен на земята.



--- 1752 г., Лондон, Великобритания ---
Ким Юл Сея – не толкова нормален човек.
-АААААААА! – изкрещя една възрастна жена, гледайки ужасено от вратата на спалнята. Чернокосо момиче, на не повече от 13 години, обърна бавно глава към нея и жената изкрещя още веднъж, виждайки покритото с кръв лице на дъщеря си.
-Се-- - започна жената, все още с ужасен тон, страхувайки се да се приближи до дъщеря си и съпругът си.
-Ти си виновна за това. – каза момичето и стана от леглото, разкривайки напълно фигурата на баща си, чийто врат бе напълно разкъсан, главата му бе отделена от тялото. – Не трябваше да го оставяш да се връща. Как може да го приемеш в дома си, когато сама си видяла как го погребват. Вече е бил мъртав, как така го прие обратно, когато застана пред теб. Нежив човек, вампир. Знаела си и си позволила да се случи. И сега плащаш цената. Създаде мен, причини ми това. Аз не искам да бъда такава. Мразя те, защото го прие. Мразя и него, защото се е върнал. – завърши момичето и изкочи през прозореца на стаята, оставяйки плачещата си майка и мъртвия й баща. Сея никога повече нямаше да се върне тук. Не, тя щеше да се опита да се бори срещу природата си, срещу жаждата си, срещу инстинктите си. Тя знаеше, че няма да умре. По-добре за нея, така щеше да се отдаде напълно на целта си. Да унищожи всички от този вид. Вида, който мрази най-много. Тези като баща й – вампири. Да, тя също беше вампир. Но също и човек. Тя искаше да бъде човек.


--- 1689г., Рим, Италия ---
Парк Джунг Су – чистокръвен вампир, упир.
-Съжалявам, добре ли сте? – русокосо момче, на около 16 години, подаде ръка на едно момиче, което случайно беше бутнал на земята, докато тичаше по улицата.
-Да, нищо ми ня--- О, Боже, всичко е разпиляно. – завайка се момичето, виждайки рапръснатите по земята листове, които до преди минута бяха сигурно подредени в ръцете й.
-Спокойно, аз ще ти помогна. – каза момчето и се наведе, за да събере листовете, след това двамата с момичето се изправиха. Той й подаде топа листи и се ухили, но когато момичето го погледна нейната усмивка замръзна. От устата на момчето се подаваха два, вероятно остри като бръснач, кучешки зъба, и дори сладката му тръпчинка не ги правеше по-малко ужасяващи. Момичето набързо разтърси глава, поклони се набързо за благораност и избяга възможно най-бързо от там.
-Хванах те! – някой зграпчи ръката на русокоското и го задърпа към черна кола, паркирана на улицата.
* В колата *
-Парк ДжунгСу!! – изкрещя мъжът, който беше вкарал момчето в колата. – Колко пъти съм ти казвал да не се разкарваш по улиците, особено в слънчеви дни!! Знаеш какво може да ти причини слънчевата светлина!
-Татко, добре съм. – каза Джунгсу, но баща му продължи да му вика.
-Не ми казвай „Добре съм.”!! Какво си мислеше?! Ти си вампир, Упир при това. Наследник на клана Парк. Ти би трябвало да си най-опасното същество по тези земи, а единственото което правиш е да гледаш звездите нощем и да се разхождаш, помагайки на ХОРАТА денем. Ти трябва да ги убиваш, да се храниш от кръвта им, а не да им помагаш!! Как ще наследиш един от най-могъщите кланове, ако никога не си пил човешка кръв?? – разярено попита бащата. Синът му само го погледна безизразно.
-Знаеш ли, омръзна ми. Не мога да повярвам, че ти всъщност мислиш само за клана!! Замислял ли си се дали хората, които си убивал си нямат семейства, свой клан, който трябва да пазят? Питаш ме защо им помагам? Защото не са ми направили нищо, за да ги нараня! Ако толкова ти харесва да си играеш на котка и мишка с тях, тогава давай, аз няма да ти преча. Управлявай си клана сам, не ме интересува! – изкрещя момчето и веднъж щом колата спря пред скритото им, навътре в гората, имение той изкочи навън и със светкавична скорост се качи в стаята си.
-ДжунгСу, добре ли си? – попита Ким Йонгуон – личен иконом и най-добър приятел на Итък, влизайки в стаята му. Той завари приятелят си да прибира всички скрити от баща му пари в една чанта и някой дрехи в друга. – Какво правиш? – попита притеснено новодошлия.
-Много добре знаеш какво правя и какво ще направя. – каза ДжунгСу и се обърна към приятелят му. – Ще дойдеш ли с мен? – попита го той. Русокоското беше наясно, че няма да се справи сам с живота, никога не е успявал, но ако най-добрият му приятел беше с него, щеше да успее някак.
-ДжунгСу, не мисля, че това е добра идея. – несигурно каза тъмнокосото момче.
-Моля те, Йонгуон. Знаеш, че няма да се справя сам. – помоли се другото момче. Йонгуон въздъхна.
-Изчакай само две минути.
И след това двамата се изпариха от имението и от досегашния си живот.


--- 1878г., Талин, Естония ---
И Шин Су – вещица, Уика.
-Хей, спри да ме превръщаш в това отвратително синьо нещо!! Аз съм котка, по дяволите!! Трябва да гоня тези неща, не да съм тях!! - малък син смърф се разбонтува срещу стопанката си.
-Имаш ужасен нрав, Варрен. И аз мразя котки. Ако имах избор, до сега да съм те изхвърлила някъде. Но не, трябва да си до мен, защото иначе силите ми ги няма, дрън-дрън-дрън. – 14-годишната вещица И Шин Су се скара на котката си.
Червенокосото момиче отново бе превърнало котката си в смърф и сека четириногото пак негодуваше. В цялата история на вещиците няма някоя вещица или вещер, които да не се разбират с пакостника си. Всички до един имали котки, но И Шин Су е единствената вещица, раждана някога, която мрази котки. Всички от семейството й били потресени, когато разбрали.
-Хайде, спри да се оплакваш и ела. – вещицата вдигна смърфчето, което се бореше с голямата си бяла шапка, от земята и го постави на рамото си.
-Къде отиваме? – попита синьото човече любопитно, хващайки се здраво за един кичур от огнено червената коса, за да не падне.
-В тулиповата (??) градина. – отговори момичето.
* по-късно, същата вечер *
Шин и Варрен вървяха към къщата си. Къшата на семейството беше навътре в гората, скрито от очите на обикновените хора. Ако някой човек ги открие, те всички щяха да умрът. Варрен пак се беше превърнал в котка и сега гордо крачеше до стопанката си, която се беше намръщила. Шин все още беше млада вещица, неовладяла напълно силите си и магиите й не траеха дълго. Не можеше и пак да го превърне, заради ограничението, което имаше от белега си – една магия от вид на ден. Белегът й, който всяка вещица и всеки вещер имаха, макар в различни форми и на различни места, беше във формата на една четвърт от лунния полумесец, намиращ се точно на ключицата й. Може би за това родителите й не я пускаха да се отдалечава прекалено много от къщата – хората лесно можеха да разберат, че тя е вещица с белег като този.
-Нещо става вътре. – Варрен скочи пред червенокоската и козината му настръхна.
-Какво? – объркано попита момичето. Котката замълча и се ослуша добре, подуши малко и…
-Това са хора, бързо, скрий се! – изсъска котката и Шин веднага се скри в близкия храст. След няколко минути видя няколко мъже да излизат от къщата, бягайки, а секунди след това, постройката избухна в пламъци.
-Шин Су, да се махаме от тук. – каза тихо Варрен, заставайки до Шин, която сега с всички сили се опитваше да огаси пламъците с магия. За съжаление обаче беше прекалено слаба и когато успя, вече почти нищо не бе останало от къщата. Обгорените тела на родителите й се виждаха ясно, насред всичко изпепелено и Шин извърна лице. Младата вещица забърза към близкото дърво и премахна невидимия щит, който бяха поставили около летящите си метли, и взе своята.
-Хайде, Варрен. Не мога да стоя тук повече. – котката скочи на метлата при стопанката си и следващата секунда двамата се издигаха високо в небето, където никой не можеше да ги види.
Шин нямаше повече да се върне тук. Не, тя щеше да стане по-силна, сама. Не й трябваше никой, просто трябваше да стои далеч от хората, докато не е достатъчно силна.

--- 1900г., Подземие, Ада ---
Чо Кюхюн – демон, синът на Дявола.
-ЧО КЮХЮН, ВЕДНАГА ЕЛА ТУК!! – изкрещя ядосано стар мъж, от чиято глава се подаваха два остри червени рога, почти напълно скрити от косата му.
-Какво искаш? – отегчено попита 16-годишно момче със същите рога на главата си, но по-малки.
-Пак си ходил там! Колко пъти съм ти казвал да не припарваш до Яв!! – мъжът продължаваше да крещи.
-Съжалявам, тази земя ме привлича. – самодоволна усмивка се появи на лицето на Кюхюн и той се завъртя, тръгвайки на някъде далеч от баща си.
-Не ми говори така, момче, аз съм ти баща! – гневно каза мъжът и само с един замах на ръката си, синът му бе залепен за близката стена, стенещ от болка.
-Баща?! Ти си ми баща? Съжалявам, но демоните нямат семейства! Ако ми беше баща, тогава къде е майка ми? Не може да имам баща, а да нямам майка- о, да, чакай. Тя е там, в Яв, в земята на живите, защото е ЧОВЕК!! - изкрещя гневно Кюхюн.
-Не ми говори така. – през зъби каза баща му. Момчето използва своите сили, за да се освободи и, когато оспя тръгна отново да върви.
-Ще ти говоря както си искам. – извика той, така че баща му да го чуе добре. – Щом не ти харесва, че ходя там, добре тогава. Просто вече няма да се връщам тук. – с това той излезе от Подземията, оставяйки баща си, който в момента подпалваше всичко, застанало пред очите му, зад себе си.

Велико творение <3
Смърфове <3

Yah, а следваща глава? >.>