Save me!

Go down

Save me!

Писане  sSandy on Съб 18 Фев 2012, 12:41

Там горе, високо в необятното небе, се рееше господарят на птиците - най мъдрото същество сред тях - орелът. Величествените му, огромни криле, разцепваха прохладния въздух, след което застиваха неподвижно, оставяйки се на прегръдката на вятъра. Острият му поглед наблюдаваше земята, където дърветата в такт се поклащаха, запявайки своята песен. Полетът му бе красив, всяващ страхопочитание и респект. Той направи един последен кръг, преди да се устреми с невероятна скорост надолу. Погледнеш ли го, ще ти се стори, че след броени секунди ще се разбие. И точно преди сблъсъка, се вдигна леко, грациозно, така че вече бе успоредно със земята. Огромната му сянка пропълзяваше по тревата и камъните. Орелът издаде звук, който отекна в скалите, извисяващи се отпред. С плавно движените, той кацна на върха на най-високата и остана да седи там. Застинал като статуя, наблюдаваше слънцето, което лека-полека се скриваше зад хоризонта, оставяйки огнена диря след себе си. Листата на дърветата ту притихваха, ту отново зашумоляваха. Тишината поглъщаше всичко, бавно, постепенно, карайки и най- малката живинка да заспи.

И точно, когато тъмнината покри всичко, те се появиха. Малки, крилати, блещукащи същества. Те изникваха от короните на боровете и буковете, показваха се измежду зелените стръкчета и листата на цветята.... По черният небосвод се разляха танцуващите, подобни на светулки, духове на гората, примесени с мъждукащите в далечината звезди.
Тя бе там. Нежна, красива. Светлина струеше от тъжното й бледо лице, от тънките ръце и боси крака. Дългата кестенява коса падаше на леки вълни до кръста й. Ефирните й прозрачни крила трепкаха едва забележимо, а сребърен, на вид изключително лек, лък, висеше през рамото й. Зелените й , очарователни очи бяха в тон с тънката й къса до коленете рокличка. Девойката кацна съвсем тихо до огромната птица, след което й се усмихна.

- Намери ли го? – звънкият глас на Лилу бе по-скоро като шепот, но бе напълно достатъчен, за да бъде чут. Орелът не се помръдна, но дрезгавият му глас наруши тишината.

- Съмняваш ли се в мен, дете...

След това господарят на птиците протегна крака си и разтвори острите си нокти. Девойката се наведе и взе от там нещо като малък вързоп от листа. Седна на земята и го сложи в скута си, а после внимателно го разгърна. Вътре имаше три големи черни семена. Не бяха обикновенни. Имаше някаква сила, която струеше от тях. Чиста, близо до съвършенството. Излъчваха топлина, която накара Лилу да се усмихне отново. Момичето ги уви пак и се изправи. Приближи се до птицата и , като я погали нежно по перата, продума.

- Благодаря. Нямам много време. – Орелът кимна.

После тя се затича към ръба на скалата и скочи. В мига, в който крачетата й се отделиха от земята, ефирните й крила запърхаха. И не след дълго изчезна в мрака.

Стъпалата й докоснаха меката трева, без да издадат и звук. Тя се огледа. Намираше се на малка поляна, обградена от всички страни с дървета и храсти. Момичето усещаше как времето й изтича. Лилу бързо захвърли лъка си настрани и падна на колене .Ръцете й трескаво започнаха да дълбаят дупка във влажната почва. Когато реши, че е достатъчно, пое внимателно семената и ги постави вътре. После ги зари. Сложи длани върху купчинката и затвори очи. Силна зелена светлина започна да свети около пръстите й. Силите й се изчерпваха, но тя не го признаваше. Девойката потрепери леко, но не обръщаше внимание на умората. Напрегна се максимално, след което рязко отвори очи. От пръстта се бе подало малко зелено стръкче. То продължи да расте нагоре. Девойката се засмя, а по страните й се търкулнаха сълзи. Беше успяла. И след секунда, главата й се замая. Лилу тръгна да се свлича назад, но опря на нещо меко. Беше козина. Момичето се обърна леко настрани и видя две топли кафеви очи нежно да се взират в нейните. Клепачите й натежаха и мракът я погълна.

sSandy

Име : Vesy
Female Мнения : 12
Репутация : 0

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Save me!

Писане  sSandy on Нед 19 Фев 2012, 13:23


Глава 1

„Дръж се, Бастиан”

Огромната луна, която бе образувала идеалният кръг, осветяваше горската пътека. Лунната светлина си играеше със сенките, превръщайки ги в страшни и тайнствени. Тук-таме нечий птичи крясък прекъсваше песента на нощните цигулари. Настъпеше ли отново тишината, щурците продължаваха своята приспивна мелодия.
Но една фигура се движеше по-бързо, от която и да е друга. Черният жребец тичаше със скорост, съревноваваща се с тази на вятъра. С грациозни скокове прескачаше изоставените отсечени дървета. Копитата му се удряха в земята , разпръсквайки дребните камъчета настрани. Гривата му се вееше назад, образувайки леки вълни. Умните му, проницателни очи бяха устремени право напред. На гърба му едвам се крепеше младеж. Лицето му – пребледняло и измъчено, потрепваше в агония и мъка. Черните му очи бяха полу-затворени, а клепачите потрепваха. Голяма умора струеше от всяко кътче на тялото му. И след минути той тежко се отпусна върху животното, а ръцете и краката му увиснаха безпомощно от двете страни.
Жребецът усети това и се напрегна още повече. Сега направо летеше. След около 10 минути неспирно тичане, той спря. Пред себе си имаше буйна река. Водите, отразяващи тъмното небе се разбиваха страшно в издадените на повърхността по-големи камъни. При всеки удар, прозрачни капчици се разливаха наоколо. Нямаше време за колебание. Конят пристъпи няколко крачки назад. Сърцето в гърдите му тупкаше бясно, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Жребецът се обърна леко, за да види господарят си, чието дишане се забавяше. Ето тук беше времето, мястото, мигът, в който щеше да изпълни дълга си. Конят потропа няколко пъти с предните си копита, преди да се затича напред. Скокът му беше изящен, висок и след секунди стъпи от другата страна. Радост и гордост се сляха в едно, давайки нови сили на животното да продължи отново. Беше близо. Много близо. Светлинките на къщите в селото блещукаха отвъд полето. Още само малко...

- Хей, какво е това? – провикна се мъжки дебел глас.
- Това е Бастиан!
- Да, наистина е той. Най-после!
- Какво му е?

Жителите на селцето наизлизаха от къщите си, любопитни да видят какво се бе случило. Двама от по-силните мъже отидоха до Бастиан и внимателно го свалиха от седлото. Пренесоха го бързо към една от колибите, където го поставиха на меки постели.
- Добра работа, Вихър. – усмихна се прегърбен старец с побелели коси и сбръчкано от годините лице. Той протегна треперещата си, груба от тежка работа, ръка и потупа животното по главата. След това хвана юздите му и го поведе към конюшната, където му даде вода и храна.

Бастиан простена още веднъж, карайки много притеснени лица да се надвесят над него.
- Сигурно е ранен. – каза домакинята, в чийто дом се намираха. Тя бе пълничка, закръглена и носеше изхабена престилка. Гъстата й кестенява коса бе прибрана с кърпа така, че да не й закрива рядко срещаните, за тази местност, сини очи. – Хайде, по –живо, мръднете се оттук, имам нужда от пространство! – започна да говори тя, докато обикаляше напред-назад, носейки билки, студена вода, превръзки и кърпи. Нами беше миловидна, с добро сърце, винаги майчински настроена. Но бе инат по рождение и рядко се срещаше някой, който да й противоречи. Ето защо селяните наизлизаха от къщата и тръгнаха към домовете си.
Жената запретна ръкави и приклекна до лежащото момче. Изтиска белия парцал и нежно го постави на горящото му чело. Огледа главата му, но там нямаше синини или рани. Нещо привлече вниманието й. Ръката на Бастиан започна да трепери и пръстите му се свиха в юмрук.

- Спокойно, миличък. Всичко ще бъде наред. У дома си.
Тя хвана ръката му, след което дръпна ръкава му нагоре. Последва пронизителен писък и Нами се дръпна назад. Очите й , разширени от ужас, наблюдаваха черният белег, обхванал малка част от ръката му.
- О, не... Горкото момче... Трябва да съобщя на жрицата. – говореше тъжно тя, след което се изправи. И точно тогава, Бастиан отвори рязко очите си, които се бяха оцветили в кърваво червено. Жената зямря на място и затаи дъх.Тялото й се вкочани от страх. Бе чувала какво причинява един такъв белег. Променяше хората, превръщаше ги в съвсем други, караше ги да забравят за истинската си същност...
Младежът бавно се изправи, след което се огледа наоколо. Лицето му бе сериозно, в погледа – нямаше онази искра живот, онази радост и топлота. Бастиан съзря треперещата Нами и пристъпи към нея.
- Болка, омраза, самота... Само това ми остана... – гласът му, зловещ и студен бе съвсем различен от предишния.
- Нищо няма смисъл... Така ли е, Нами..?
- Н-не, Бастиан, грешиш. – събра смелост и му отвърна тя. – Имаш приятели, семейство. Много неща имат значение!
Ръката му с невероятна бързина извади мечът, висящ на кръста му. Звукът на метала проряза тишината на нощта, след което изчезна така, както се бе появил. Бастиан насочи оръжието към Нами така, че то бе на сантиметри от лицето й.
- Светът е сив. Хората го правят такъв. Всеки таи в себе си омраза, в душата всеки има мрак. Не я ли виждаш?
Раменете му се разтресоха от безрадостния смях, който прокънтя наоколо.
- Мога да те избавя от тези мъки, Нами! Достатъчно е само едно движение на ръката ми. Не я ли желаеш? Смъртта... Толкова лесна, толкова проста...
Жената поклати безпомощно глава, в опит да запази малкото самообладание, останало в душата й. И точно, когато си мислеше, че е загубена, Бастиан се струполи на земята.
Без да чака и секунда повече, Нами излезе и се затича към храма на селото. Изкачи бързо многобройните стълби, след което побутна огромните дървени порти и пристъпи вътре. В дъното имаше олтар, а пред него , на червена постеля, бе коленичила възрастна жена, облечена в изящни позлатени дрехи.
- А, дойде ли най-после... – продума старицата, след което се обърна и лека усмивка се изписа на напуканите й устни.

sSandy

Име : Vesy
Female Мнения : 12
Репутация : 0

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Save me!

Писане  the eternal kid. on Нед 19 Фев 2012, 14:23

Не съм прочела първа глава още, защото нямам време в момента, но ще го направя по-късно тъй като ми стана интересно, прочитайки първия пост. Най-много ме зарадва факта, че нямаше грешки, нито правописни, нито пунктуационни. Описваш много добре и наблягаш на описанията, а не на пряката реч, което е много добре. :Д От първия пост не разбрах за кое аниме става въпрос, но тъй като е в този раздел, предполагам, че скоро ще разбера, пък може и да не съм го гледала. :Д:Д
Ениуейс, смятам да чета фика ти, така че продължавай да пускаш.

________________

I'm Proud to be E.L.F.
And from now on I'll always be.
avatar
the eternal kid.
Писател

Име : Маги
Female Мнения : 630
Репутация : 10

Вижте профила на потребителя http://fanfictionbg.forumotion.com/

Върнете се в началото Go down

Re: Save me!

Писане  sSandy on Нед 19 Фев 2012, 15:01

Радвам се, че ти е харесало! Ами взех част от идейката от едно филмче - Принцеса Мононоке, останалото си го измислям аз. =)

sSandy

Име : Vesy
Female Мнения : 12
Репутация : 0

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Save me!

Писане  sSandy on Пон 02 Апр 2012, 10:08

Глава 2


Писък. След него втори...
Смях... Жесток, студен, изпълнен с ненавист...

Сърчицето й задумка силно в гърдите. Още малко и щеше да се пръсне. Чий беше този писък?
Опита се да отвори очите си, но не можеше. Сякаш пред тях имаше невидима ръка, която не им позволяваше да зърнат околния свят. Мракът я задушаваше. Къде бяха слънчевите лъчи, които й даваха живот...?
Въздухът бе влажен с мирис на нещо застояло... Прилошаваше й.
Опита се да полети, но... нямаше силата. Крилцата й потрепериха леко и застинаха.
„Къде съм...?”

Протегна малките си ръце напред. С мъка се изправи.Направи крачка. После втора. Измръзналите й пръсти докоснаха нещо студено и твърдо. Желязо... И тогава осъзна.... Намираше се в клетка. Малкото сили, които имаше, я напуснаха и Тея се свлече на земята. Поредният зловещ, остър вик я накара да се свие и да притисне коленете си към себе си. Феичката опря чело в тях и остана така, докато горещите сълзи една по една мокреха красивото й личице. Знаеше какво щеше да се случи. Знаеше кой е виновникът за всичко това. Но на един въпрос не знаеше отговора. Щеше ли да оживее?

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

-Хайде, по-живо, момче! Господарката няма да те чака вечно! – изръмжа нисък,
пълен мъж, докато стоварваше голям чук върху нажежения до червено метал.

- Веднага, сър. – бодро отговори 18-годишният младеж.

Намираха се в голяма работилница, където имаше поне 50-60 работници. Всеки от тях се бе захванал съвестно с отредената си работа. Някои изработваха мечове, други – стрели и лъкове. Трети, пък, изпипваха до съвършенство щитове и брони.

За да си спести още караници, момчето се запъти към кухнята. Том беше висок, слаб със златно руса коса, която той никога не сресваше и тя винаги стърчеше на всички посоки. Сините му очи, независимо при какви обстоятелства, винаги задържаха искри радост и жизненост в себе си. Изглеждаха така, сякаш се смеят. Може би по тази причина, младежът се открояваше от останалите, затънали в сивота и меланхолия, работници. Младежът приемаше всяко нещо, което му възложеха като предизвикателство, пред което той смело ще се изправи. Животът му съвсем не бе от най-щастливите и спокойните. Роден в бедно семейство, Том бе решил да замине да работи, за да издържа безработната си майка, болният си баща и двете му по-малки сестрички. И ето го тук. Далеч от роднините си, приятелите си, сам в чужд край на света.
Младежът побутна вратата и още щом влезе, топлина и мирис на вкусни гозби го лъхна в лицето. Погледът му зашари из малкото помещение, в дъното, на което, гореше камина. Той се приближи до дървената маса, където всевъзможните ястия караха празният му корем да изкаже своите протести. Ръката му, по която имаше доста драскотини, се стрелна към нарязаните филийки току-що изпечен хляб. И точно преди да ги докосне, някой го перна по опакото на дланта му.
- Не си и го помисляй! - скара му се девойката, чиято кестенява коса бе сплетена на дълга плитка, а бретона бе захванат с домакинска кърпа назад. Зелените й очи бяха шеговито заплашително присвити, а ръцете й – поставени на кръста.
- Стига де, Анна... – измрънка той тъжно. – Гладен съм...
- Не се и съмнявам. Но първо занеси на господарката! – заръча тя и като се наведе към ухото му, прошепна.
- Обещавам да ти заделя от всяко нещо по малко.
Очите на Том светнаха радостно, а Анна се засмя. Младежът грабна тавата със сервираната храна, след което излетя от помещението.
- И внимавай, чу ли! – провикна се след него момичето и отиде да довърши миенето на съдовете.
„Дано планът ми да проработи....”
Помисли си тя и се усмихна леко.

Лилу отвори очи. Слънчевият лъч, който падаше върху нежното й лице, я накара да примижи и бързо да извърне главата си настрани. Постоя няколко минути така и, като събра сили, се надигна от меките постели. Огледа се. Намираше се в просторна пещера. Входът й бе закрит с навързани едно за друго зелени листа. Те се завъртаха при най-малкия полъх и създаваха тихо шумолене. Земята бе обрасла с нежен, мек мъх, приятен на допир. По стените имаше дървени улейчета, предназначени да събират дъждовната вода, а наоколо бяха разположени каменни, покрити с животински кожи, подобия на столове и масичка.
Девойката се усмихна и стана. Хубаво беше да си у дома. Протегна се, след което се приближи до единственото по-широко дървено рафтче. Оттам взе голяма разполовена черупка, наподобяваща кокосовите, и си гребна вода от вдлъбнатинката в скалата. Отпи жадно, сякаш не бе утолявала жаждата си цяла вечност. После прибра съда на мястото му. Преметна се с копринената перелина, която имаше две дупки на гърба – предназначени за ефирните й крила, отмести импровизираната завеска и излезе навън.
- Благодаря ти, Леон.
Лилу се приближи до огромния лъв и го погали нежно по златната грива.
Величественото животно обърна благородната си муцуна към новодошлата и очите му намериха нейните.
- Това беше най-малкото, което можех да сторя. – избоботи той с дълбокия си глас. – Ти спаси цялата гора, дете, но все пак си мисля, че не бива да поемаш целия този товар на раменете си. Не си сама и не бива да го забравяш.
- Знам, знам… - смотолеви тя. – Но в сърцето си знаех, че това е моята роля, моята битка. – заблестелите й от въодушевление очи помръкнаха. – Пазите ли го? – попита. Нотка на тревога накара гласът й да потрепери.
- Ти свърши своята работа. Останалото е в наши ръце. Няма място за съмнения и тревоги. Тайното Общество е положило Вечната Клетва.
- Вечната Клетва?! – изуми се Лилу, поставяйки длан пред устните си, а крилцата й запърхаха от вълнение.
- Допуснахме да се случи такъв ужасяващ инцидент при миналото Дърво на Живота. Взехме необходимите мерки тази грешка да не се повтаря. – добави лъвът, изпращайки с погледа си почти скрилото се зад хоризонта слънце.
- Чувала съм, че залагаш душата си при тази клетва. – прошепна момичето. – Дали бих имала смелостта да сторя нещо подобно...
- Когато в сърцето ти има мисъл единствено за другите, тогава и най-силният страх се стопява. – величественото животно се изправи и бавно тръгна към по-нисшата част на издадената скала. – Ще тръгвам. Имам да свърша някои неща. – тихият му, спокоен глас се сля с тишината на гората. – И умната, дете.
Лилу се усмихна и остана загледана в него, докато тъмнината не го погълна напълно.
- Все още не разбираш, че вече не съм дете.... – въздъхна тя.

sSandy

Име : Vesy
Female Мнения : 12
Репутация : 0

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Save me!

Писане  Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите